Либералната утопия ще свърши с апокалипсис, казва теологът и психиатър. Православие.БГ покани за лекция в „Къща за птици“ психиатъра и теолог д-р Николай Михайлов. Темата бе „За оптимизма и надеждата“. Публикуваме думите му със съкращения.
Подготвен съм за думи, които ще имат полемичен характер. По въпроси, които са скрити, не стават предмет на разговор и даже на осъзнаване. Срещата е озаглавена „За оптимизма и надеждата“. Оптимизмът по светски и надеждата по християнски. Не страня от това противопоставяне на оптимизъм и надежда. Защото съм дълбоко убеден, че има какво да се каже за тяхното несъвпадение.
Апология на оптимизма е нелепо нещо, защото човекът е естествено обнадеждено същество, съгласете се. Човекът е жив и направо казано се наслаждава на това обстоятелство. Той иска да пребъде, да живее, а не да приключи курса бързо, да катастрофира в средата на дните. Има такава молитва, както помните – „Не ме изтръгвай от средата на дните“. Така се и поздравяваме – „Да си жив и здрав“. Впрочем единственото пожелание на голям духовен празник. Сякаш имаме неудържима тенденция да сведем въпроса до телесното здраве. Макар пожеланието за здраве да съдържа и дълбочина, защото етимологията на латинската дума Sanus означава също „цял“ и „свят“. Здрав е светецът, а грешникът е болен, но не задължително знае това. Даже по правило не го знае. И в това е максимумът на човешкия грях.
В тая късна либерална цивилизация въпросът за надеждата и оптимизма се поставя остро, защото витае едно впечатление за изчерпаност на тази цивилизация, а оттам и за едно засекретено, стаено униние. Това униние по парадокс прави хората някак си изтерзано и невротично бодри. Оптимистични на невротична почва, тъй да се каже. Прекалено ободреният човек е подозрителен.
В историята има няколко отговора на фундаменталния въпрос за смисъла на човешкото благополучие. На какво човекът може да разчита? Това пита Кант: на какво може да се надяваме, при положение, че сме смъртни? И при положение, че страданията са победители и не можем да ги избегнем?
Отговорите са синхронно налични във всеки исторически етап. Те се живеят и днес като начин за справяне със злото изобщо. Депозирани в културно-историческата ни памет и усвоима през нашето, както се изразява Юнг, колективно несъзнавано. Ще им направя кратка характеристика.
Прозрението на Гаутама
Източната духовна традиция изпитва радикално съмнение в това, че този живот си заслужава. Тя е решително срещу видимия свят на илюзиите. Срещу това, което те наричат „света на Майа“. Според будистката традиция желанието твори илюзорен свят и произвежда страдание. Справянето със страданието е справяне с желанието – това е прозрението на Гаутама под едно дърво. Млад принц, който е шокиран от откритието, че в този свят има старост, болести, смърт. В едно мълниеносно прозрение си е дал сметка, че това е един катастрофирал под знака на илюзията свят. Съноподобен, неистински.
Страданието обаче е реално. Изходът е само един, наречен Нирвана, което значи „угасване“. Угасване тъкмо на желанието. Което означава и на човешката индивидуалност, защото желанието индивидуализира. Всички в будистка перспектива са илюзорни същества, доколкото са индивидуализирани и през цикъла на техните безконечни прераждания ще трябва да угаснат в покоя на Нирвана.
Това е много радикално. Няма друго учение, което поставя този въпрос с такъв екстремен радикализъм, че да дисквалифицира сътворения свят и мястото на човека в него. Това е метафизически, мистически нихилизъм – съвсем откровено може да се нарече така. На Запад това умозрение се съдържа във философията на Шопенхауер, който е европейският и тъй да се каже – дежурен – песимист. Прозрял, че волята произвежда страдание, както е и в източната традиция, на която той е адепт. Самият той добре устроен буржоазно и като един европейски човек угрижен за битовото си благополучие. Такъв тип противоречия са чести между рода на песимистите. Казвам го, за да допълня, че човешкото същество не може да се успокои в такова себепредателство, в такова разпиляване на подаръка да е жив, в такава метафизически безотговорна дисквалификация на живота като зло. Библията в своите първи страници казва, че във всеки творчески ден на Господа Бога се твори добро. И ние имаме инстинкт и усет, че да си жив в сътворения свят е благо, а и освен всичко – красота.
Опитът на стоицизма
Елитаристката древногръцка позиция на стоицизма – тя е вторият начин за справяне със страданието. Стоицизмът казва: достойнството на човека е в неговата разумност. В разума на човешкото същество, координиран с космическия разум, с Логоса, като структура на битието изобщо. Когато човекът избере собствената си разумност, той господства върху страховете и желанията. Когато човек е в болница, извънредно зле и както се казва на български „бере душа“, ако е стоик по дух, той мобилизира собствения си разум да господства върху страха. Стоикът е горд, във вътрешно равновесие, безметежност на духа и едно безразличие, дошло като директива на разума. Това е много горда позиция. Тя е достъпна за малцина, елитаристка е. Стоиците са хора горди, които гледат отгоре надолу треперещия от страх плебс.
Епикур и смъртта
Ето още един опит за овладяване на страданието – на епикурейците. В някакъв смисъл оптимизмът е епикурейска идеология. Епикур има виртуозността да си даде сметка, че ако човек има благоразумие и специфичен такт да балансира между възможностите да консумира наслаждение, има всички основания да мисли, че ще си спести страдания и че ще си сервира удоволствия. Епикур казва следното: на всяка цена човек трябва да се освободи от страха. Защото страхът е интимният тиранин на човека. Какъв е източникът на човешкия страх? Смъртта и боговете, казва Епикур. Смъртта е самоочевидно плашещо събитие: защото е край, който се преживява по непредвидим начин – може би болка, може би ужас, може би не. Но когато сме живи, смъртта я няма, а когато тя дойде, нас няма, казва Епикур. Следователно смъртта не съществува, бъдете спокойни. И второ – да се освободим от мисълта за боговете. Боговете, твърди Епикур, са оттеглени в своя свят и не се интересуват твърде от простосмъртния, не са реваншистки настроени и няма да ни пресрещнат в бъдеще с претенции за наказание заради провиненията ни. Затова, не се бойте, съветва ни той – наслаждавайте се.
Изпитанието на пазара
Самото Просвещение е в основата си епикурейско – Господ не присъства, човекът разполага с технологията и научното развитие, за да реализира земно щастие за максимален брой хора. Това настроение е демократично по радикален начин. То се обявява основно през революциите – френска и американска: че всеки би могъл да бъде всичко и да постигне всичко. Записано е в Конституцията на Америка и представлява класическата страна на либерализма.
Доколкото обаче всеки е призван да бъде всичко и да постигне всичко, очакванията са масовизирани. Ръст на очакванията означава и ръст на съперничество. Ръст на съперничество означава стремеж към цели, които не могат да бъдат постигнати от всички, но са желани от всички. Това подготвя света на фрустрацията, света на разочарованията. Живот под тиранията на този референтен образ на успеха. Масово сме под знака на изпитанието, наречено, ако щете „пазар“. Понеже нашата ценност е свързана с нашето пазарно осъществяване. Ние сме своеобразна стока, която трябва да се продаде – дума груба, но подходяща за това, което наричаме „себеосъществяване“. Икономическият бяс, конкурентният бяс… За да съществува тази илюзия, е необходима бодрост, трябва да бъдем нормативно оптимистични. Оптимист е човек, който приема регламента на този свят: свят фундаментално еманципиран от първопринципа на Битието, от Господа Бога. Свят, който живее с крайно подозрителния лукс да няма над себе си никаква инстанция, с която да се съобразява.
Когато Хамлет научава, че неговият баща е отровен през ухото от неговия чичо, той произнася трикратно думата „Ужас.“ Един млад, много надарен датски принц. Ранен от злото, талантливо ранен от злото. Тук има съответствие с Гаутама. „Ужас, ужас, ужас“… Олга Седакова, великолепна руска поетеса, казва: „Ако Хамлет би живял днес и научи това, което е научил тогава, той би отишъл на психотерапевт“. Няма да преживее никаква метафизична криза, никакво духовно потресение, той ще медикализира въпроса като въпрос на тревога, болка, изпитание на нещо, което трябва да бъде овладяно по технически начин от специфичната професия, която аз представлявам. И това е така. Всички ние сме във властта и в аурата на либералната идея. Ние живеем този либерален свят сякаш той е веднъж завинаги даден и е стриктно съответстващ на човешката природа.
Оптимизмът ни е основан върху наивно прогресистката вяра, че този свят върви от добро към по-добро или от лошо към по-добро. Либерална утопия… Свети Симеон Нови Богослов казва нещо удивително: „Всички ние се намираме в жестока прелест“. Жестока прелест! „Прелест“ означава – ние сме илюзорни съзнания. Значи също – ние сме в утопия. Утопията е да мислим, че това ще продължи дълго. Да бъдеш християнин и да мислиш, че тази атеистична антропоцентрична цивилизация може да пребъдва, без да завърши с апокалиптичен финал, с катастрофа, е илюзия в драстично противоречие с вярата, а и със здравия разум.
Християните са в режим на меко гонение. Много дискретно. Защото не е нужно, както казва един, главите им да бъдат отсичани сега, защото те просто са направени излишни от тази пропаганда и от слепотата, в която се намираме. Ако ние сме клакьори на тази наивна либерална утопия, тогава сме паднали жертва, ние сме неутрализирани, ние сме това, което се нарича „тесто на погибелта“.
Църквата е в капан
Дори църквата като човешка институция е в либерален капан. Римският първосвещеник е на път да легализира хомосексуалните актове.
Папа Франциск, с който ние вече не сме скарани – ни най-малко, доколкото споделяме общата либерална вяра – вече е направил достатъчно и предстои да бъде направено допълнително за поощряването на хомосексуалната любов. Знаете ли как се проверява степента на заразеност с това, което нарекох аз либерална религия. С едно тънко предварително съгласие тези неща да не бъдат мислени с раздразнение и да бъдат отхвърляни радикално. В края на краищата става дума, както казваше една политичка, която аз познавам, за любов. Църквата традиционно обича грешници, а защото ги обича, им прощава греха. Сега църквата обаче отрича греха. Преди грешникът е прощаван, сега грехът е прощаван. Защото църквата се държи като институция в пазарна среда – тя догонва клиенти. Тя не се стреми към обръщане на отделния човек в катастрофата на неговия измъчен духовен живот. Папа Франциск, изключително популярен човек, е поп икона, обичан от вярващи и невярващи, и особено от невярващи, защото той ги поощри да бъдат това, което са. Каза така: „Бъдете лоялни на собствената си съвест“. И толкова. Църквата разпродава собственото си наследство – тя вече не е това, което трябва да бъде – говоря за римската. Руската православна църква не казва да правим това и никога няма да го направи, надявам се аз. Няма данни, че това може да се случи в обозримо бъдеще. Което радва сърцето ми много силно.
Надеждата е битка
Като четем Псалтира, ще разберем мащабите, силуета, контурите на злото. Псалтирът е екзорзист на илюзиите, екзорсист на демоничното извращаване на съзнанието. „Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете Му.“ Напомня ни, че винаги сме в режим на духовна война. Псалтирът е милитаристична поезия, в максимален смисъл на думата, поезия на битката. Духовна битка. Затова се пее от монасите. Надеждата е в осъзнаване на духовните реалности и спазването на препоръката на Йоан – „Изпитвайте духовете дали са от Бога“.
А никоя добродетел не е сама за себе си. Надеждата е невъзможна без Вяра, Вярата е невъзможна без Любов. Надеждата е естественото състояние на християнина, неговата устременост към Бога в акт на доверие. Един казва: „Аз нямам никаква философия. Моята философията е философията на една старица, която шепне молитви в ъгъла на храма, облегната до стълб“. Всичко в това шепнене е молитва. Има голямо различие в човешките дарования, но в йерархиите на големите дарования, тази старица е на върха. Вярата е тайна. Господ Бог е стъпил някъде на гърдите или може би още в утробата на майка ти. В Псалма се казва – „От ложесната на майка ми си ме познал.“ В християнството има радостнотворен потрес, който идва от радикалното освобождаване от състезанието за земната тор. И този потрес е достъпен, защото Господ Бог е близо до всеки един от нас. Тази близост създава християнската радост. Доброволно поетия кръст, споделен с Господа Бога, защото на кръста е увиснал сам той в самата невинност. През целия пост има една устременост към Осмия ден на творението. Към навечерната светлина, към тихата светлина. Нищо бодро, никаква втурнатост за постигане на себеосъщестяване. Затова апостол Павел казва: „За да поживеем тих и спокоен живот в благочестие“. Но когато отстояваш истината, казва румънският старец Арсений, кървиш. Не е дадено на християнина в историята да живее без кървене. Защото то е метафора на разкъсаното сърце. Ние всички трябва да страдаме – апостол Павел е казал това. Страдание е нещо, което не можем да си спестим.
Този оптимизъм, за който говорим през цялото време, представлява отказ от страданието. Лекува го с медицина, а вината – с психотерапия. С позитивното мислене, за което мнението ми е негативно. Защото проповядва, че човешкото щастие е по-скоро проблем на самовнушението, на мантрата. „Добре е, добре е… ще стане все по-добре. Застани в поза лотус. Бъди веган. Яж само определени храни, за да живееш вечно.“ Това е нарцистична патология. Има такива момчета и момичета, които могат да бъдат различени по начина на пазаруване. Те имат магазини, в които влизат с позитивно мислене за храни, които ще ги освободят от лоши мисли. Преминават сутрин, по препоръка на Дийпак Чопра, в медитация. Това тръгна от реформистките ашрами на Запад и представлява голяма индустрия.
Християнинът не се занимава с позитивно мислене, а е човек, който се сражава с помислите. Един казва така: християнската задача е да преобразуваш завистта във възхищение. Ако човек го постигне – вече е в преддверието на светостта. Спасен е. Щастието трябва да бъде приветствано, да не поражда завист.
За кича
Казвате, че тези старици, които по празниците ги снимат телевизиите, показвайки как говорят за здраве, палят свещи, са църковен кич…
(тук д-р Михайлов отговаря на въпрос от публиката, бел.ред.) Не зная дали са кич. Кичът са тия, които ги снимат. И ги прожектират така натрапчиво. Това е великият кич. На кичозната пропаганда. Те самите, ако обърнат камерата към себе си, ще произнесат не кичозни, а драматично безобразни неща най-вероятно. Естетическата претенция е законна, но е малко елитаристка. Горко на този, който живее с такъв тип естетическа взискателност в църквата. Ще го боли много. Има това естетическо несъвършенство, за което говорите. Аз лично имам голям протест срещу шума в църквата, срещу бърборенето.Една такава битова, малко кухненска работа.
В последна сметка обаче няма да е лошо и да се пострада естетически. Това е голям принос, лична нафора – да отидеш там и да се измъчиш от безобразието и докато се мъчиш, да кажеш – аз съм по-безобразен от това безобразие по повод на което се мъча, защото се мъча от него. А това са хора и не е лошо тия хора, дори и толкова безобразни, да имаш за тях въображението, че и те са дълбоки човешки същества. Вижте, съгласен съм с вас, но горко ни, ако не се справим с тая работа. Има либерален кич, има консервативен кич, има кич на тези, които знаят, че има либерален и консервативен кич, има такива, които са без кич – кич на безкичовите – въобще кичът е повсеместен, всички сме в него.
Питате ме – как да обичаш ближния, ако не ти е интересен. Е, да. Хората се обичат по-лесно, когато са си интересни, затова се женят един друг. И после съжаляват… Какво да правим. У Паскал има следното изречение – колкото по-талантлив човек и по-дълбок е, толкова повече хората му изглеждат различни. Колкото по-посредствен е, толкова повече му се струват еднакви. Ако всички ни се виждат едни и същи, това е упрек към собствената глава и собственото сърце. Трябва да се внимава… Лекар съм, срещал съм много хора, зная какво е там. Виждал съм светица в една възрастна неграмотна жена. Със сериозен здравословен проблем, а и самотна. Обстановката: беднота в панелен блок, галоши на прага, лоша миризма… А после видях един щастлив човек. Не знае да се моли, но ходи по водата. Тази жена ми каза: моля се Бог да ме събуди, преди да ме прибере. Да ме предупреди, защото искам да съм будна. Иска будна да си отиде от тоя свят, на среща с Бога… Разказа ми житието си – беше житие на свят човек в центъра на София. Мъжът й починал, с каруци бягали от бомбардировки и тя сама сега, духовно жива, бодра, моли се на Господ да я събуди. Да ме предупреди – така се изрази. Може би някакви такива неща биха укротили и острото ни чувство за несъвършенство на църквата, към която принадлежим, и на народа, към който принадлежим.
Източник: в. Стандарт