Има ли надежда за скорошен мир в Донбас? Какви цели преследват Америка и Европа? Ще отстъпи ли Русия? Как да защитим етническите българи в Украйна? Ще промени ли победата на СИРИЗА политическия пейзаж в ЕС? Иде ли българският Ципрас? На тези въпроси в. „Стандарт“ потърси отговор от доц. Иво Христов, преподавател по социология в Софийския и Пловдивския университет.
– Доц. Христов, в последните дни Франция и Германия правят опити за спиране на войната в Украйна. Според вас далече ли е мирът?
– Аз съм умерен песимист. Демаршът на Ангела Меркел и Франсоа Оланд е опит на двете основополагащи сили на ЕС да намерят изход от задънената ситуация. Има много голяма опасност контролираният досега конфликт с ниска и средна интензивност в Украйна да излезе извън контрол. В този смисъл, отговорните политически елити си дават сметка, че Европа не може да остане незасегната от конфликта. Проблемът е, че нито Франция, нито Германия са силите, които започнаха този конфликт, нито пък са силите, които ще го завършат.
– Съществува спор – Америка обмисля да снабди украинските войски със смъртоносни оръжия, докато Европа се въздържа. Кой е по-добрият вариант?
– На Америка й е лесно да прави такива предложения. Веднага ще го преведа на недипломатически език – Вашингтон иска да вдигне рязко ставката на конфликта, тъй като Русия изрично предупреди, че всеки опит за официално /тъй като в момента върви неофициално снабдяване с оръжия на украинската армия от САЩ и НАТО/ въоръжаване ще доведе до рязка ескалация на напрежението и директна конфронтация. Това означава голяма война с Русия с всички произтичащи от това последици. И тъй като Америка е далеч, а Европа е близо, европейците си дават сметка, че континентът ще се превърне в бойно поле. Няма спор между тях – Америка се опитва да наложи на стара Европа ролята на изкупителна жертва и пушечно месо.
– Западът разчита засега изцяло на икономическите санкции срещу Кремъл, но дали ще постигне резултат?
– Не, разбира се. Русия не е бивша Югославия, нито е някаква недоразвита страна от африканския юг. Всеки опит да се третира 1/6 от сушата, втората ядрена сила в света и страната с най-богатите природни ресурси като треторазрядна развиваща се държава и да бъде „дисциплинирана“ чрез санкции ще има точно противоположния ефект. А той е: масова мобилизация на руското общество, изключително висок рейтинг на Владимир Путин и опити за преориентиране на руската икономика от нейния суровинно-придатъчен характер към самодостатъчно стопанство.
Целите на наложените санкции бяха: първо, да бъде ударен обикновеният руснак и това да предизвика масово недоволство, което да свали режима. И второ, да бъде ударена едрата руска олигархия, която представлява нещо като кръг около президента Путин, и той да бъде свален от собствената му преторианска гвардия. Засега нито едното, нито другото се получава. Друг е проблемът – Америка не може да преглътне факта, че Русия отказва да бъде повече придатък на западния проект, какъвто беше 25 г.
– С какви средства биха могли да бъдат убедени Путин и опълченците в Донбас да сложат оръжие?
– Тази война не я започна нито Путин, нито руските доброволци. Цялата история започна с Майдана в Киев, който дълго бе подготвян и имаше за основна цел изкарване на Украйна от руската геополитическа орбита, да не допусне интегрирането на Украйна в Евразийския съюз, предотвратяване на опитите за реинтегриране на постсъветското пространство около Русия. С една дума, да не се допусне Москва да стане отново самостоятелен център на сила. Украйна е важен елемент, но тя е само средство за изпълняване на тази дългосрочна задача. Нито една от тези цели не беше постигната, но за сметка на това имаме 5 хиляди жертви в Донбас и общо 50 хиляди жертви в конфликта само за година.
– На последната среща на военните министри в НАТО бе ускорено създаването на командно-контролни центрове в 6 източни страни и увеличаване на Силите за бързо реагиране до 30 хиляди души плюс изнасяне на натовска инфраструктура /танкове/ на изток. Алиансът заявява, че това са изцяло отбранителни действия…
– Както казваше един съветски комик: „Такава борба за мир ще падне, че скоро камък върху камък няма да остане“. Ситуацията е проста и се изразява в следното: ще доставяме оръжие на Украйна, а също и пушечно месо под формата на т.нар. Съюзни сили от източната периферия на НАТО – от Естония до България. По този начин ще се опитаме да вкараме Русия в голям военен конфликт. Целта е Европа завинаги да бъде отделена от Русия и да бъде привързана към американската икономическа и военна орбита. Както виждате, Русия вече година удържа този сложен и тежък баланс и не влиза в голяма военна авантюра в Украйна. Ако Кремъл реши, целият украински казус ще бъде приключен точно за 12 часа. От друга страна, има огромна опасност сателитни малки държави като нашата да бъдат вкарани в украинската „черна дупка“, с тежки и непредсказуеми последствия за външната и вътрешна политика на България.
– Някои съседи на Русия се опасяват от инвазия, докато ние все пак сме по-далеч, а и имаме традиционно близки връзки…
– Българското общество е над 80% русофилско и проруско настроено. Всеки опит българите да бъдат вкарани в конфронтация с Русия ще доведе до помитане и на без това прогнилата и корумпирана система на 25-годишния преход. Сегашното правителство на Бойко Борисов проявява разумна сдържаност въпреки военнолюбивите изцепки на някои хора около Президентството.
– Надига се и ропот сред етническите българи в Украйна срещу мобилизацията и жертвите сред техните младежи. Нашите власти засега стоят пасивни…
– Това недоволство ще се засилва сред нашето 250-хилядно малцинство в Буджакска и Одеска област. При четвъртата вълна на мобилизация в АТО /антитерористичната операция/ те също ще бъдат доставени като пушечно месо на източния фронт в Донбас. Ясно е, че българите не подкрепят режима в Киев, не са антируски настроени и няма да бъдат лоялни войници на режима. България няма официална позиция по въпроса, защото официалната българска позиция е американската позиция, която цели задълбочаване на конфликта. За разлика от нас, Унгария, Словакия и Чехия имат ясни позиции, които са за недопускане на малцинствата им в конфликта, който не е техен. Неумението да изградим своя политика се илюстрира от очарователното послание на външния министър Митов: „Ние ще проучим въпроса“. Докато те го проучват, хората умират.
– Победата на СИРИЗА в Гърция разтърси Европа, предизвика радост у едни и ужас – у други. Как оценявате първите им стъпки?
– СИРИЗА е много внимателна и в момента води пазарлък за редуциране на външния дълг. Ясно е и на кредиторите, и на длъжниците, че този дълг бе направен с цел никога да не бъде платен и впоследствие гръцката икономика да бъде тотално разпродадена на различни западни, в частност – германски инвеститори. Очевидно е, че това доведе до електоралния взрив на СИРИЗА и сега е въпрос на конкретика докъде ще доведат преговорите. Гърция не е голям проблем за ЕС. Проблемът е, че гръцката „зараза“ може да се разпространи в Италия, Испания, Португалия, Франция – целия южен фланг. Това ще доведе до преконфигурация на целия ЕС и на европейските елити, а оттам и до разпадането на целия пъзел, наречен ЕС.
– Възможно е щафетата от триумфа на гръцката нова левица да бъде поета и в Испания на изборите от движението „Подемос“. Очаквате ли лява вълна в ЕС?
– Вълната ще продължи, тъй като последното нещо, което европейският интеграционен проект прави, е да бъде в интерес на народите. Става дума за интеграционен модел, обслужващ наднационалните финансови и икономически елити, ситуирани в Брюксел и отвъд Атлантика.
– СИРИЗА предизвика умствена възбуда и у нас. Виждате ли потенциал за български аналог?
– Съмнявам се. Знам, че много им се иска на много хора, включително и мои приятели, но нека да разграничим желаното от действителното. Българската ситуация, политическата култура, нивото на съпротива в нашето обществото няма нищо общо с това в Гърция, Испания, Италия и Франция. В този смисъл ние не сме в състояние да износим подобен ляв проект. Най-хубавото на живота е, че той ни поднася изненади, така че току-виж ни изненадали.
– Около нас се разгръщат три големи кризи – Украйна, ИДИЛ в Сирия и Ирак, и може би – в Гърция. На този фон България изглежда загубила ориентация…
– България не е субект, тя е обект на историята. България приключи своята геополитическа субектност преди малко повече от 20 г. Оттам нататък се превърнахме в някакъв влачен от външни сили елемент в този размирен свят. В същото време страната преживява демографски, икономически и цивилизационен колапс. Ако за други народи, дори и наши съседи, проблемите се изразяват в институционални или икономически дефицити, в България става въпрос за оцеляването на българите. Толкова драматично проблемът никога не е стоял, но, за съжаление, аз не виждам сетива, още повече за желание, за разрешаване на тази ситуация.