„България е изправена пред драматичен колапс. Само че типично по български този колапс става тихо, бавно. Ние потъваме в едно блато на посредственост, бълбукайки доволно, и постепенно умираме. Нищо в България не може да се промени коренно без да се промени нейния геополитически статут.“ Това казва в интервю за Епицентър.бг социологът д-р Иво Христов. И още: „Колкото и да е странно, въпросът за властта в Русия не е ясен. Не можеш да претендираш за статут на Велика сила и да продължаваш да бъдеш суровинен придатък на Запада.“
– Доц. Христов, какво се случва в Сирия и има ли то връзка с кървавия атентат в Анкара, най-големият в историята на съседна Турция?
– Не мога да правя заключения без да имам достоверна информация. Но по пътя на косвените анализи ми се струва, че атентатът в Анкара няма връзка със събитията в Сирия. По-скоро става въпрос за затягащата се вътрешнополитичеса криза в страната и за нейното разрешаване. Нито кюрдите в Сирия, още по-малко в Турция, нито митичната Ислямска държава имат интерес от такъв атентат. Имат интерес само тези сили в Турция, които искат отлагане и направо елиминиране на изборите и въвеждане на извънредно положение.
Що се отнася до случващото се в Сирия, подозирам, че това е координирано движение между Русия и САЩ. Имаше среща между Джон Кери, Сергей Лавров и Владимир Путин в началото на годината в Сочи. Там Лавров и Кери разговаряха близо 6 часа, имаше и среща Кери-Путин, продължила два часа и половина. След това постепенно започнаха да се случват няколко неща. Първото бе замразяване на конфликта в Украйна и рязко обръщане на руската политика в Сирия.
В средата на лятото стана ясно, че оставен сам на себе си, Башар ал Асад няма да успее да удържи ситуацията. Имаше огромен координиран натиск за пробив към морето от страна на Ислямска държава и на другите групировки, организирани и финансирани от Турция, Саудитска Арабия, Катар, индиректно от САЩ. Спешната намеса на Русия с внезапното разгръщане на въздушно-космически сили, както те ги наричат, и оборудването на втора голяма база показва, че Русия се активизира, за да спаси своя геополитически съюзник, а оттам и собственото си геополитическо присъствие в Близкия Изток. Но има и друго – Русия не просто спасява Сирия, тя се появява като мощен играч в Близкия Изток, който трябва да обърне балансите, постигнати с елиминирането на Сирия и притискането на Иран в едно менгеме между Турция и Саудитска Арабия.
– Къде са САЩ в тази нова ситуация?
– САЩ от година бомбардират Ислямска държава, в резултат на което ИД увеличи контролираните от нея територии с 60%. Това, което се случва сега, е разграничение на зоните на влияние на Русия и САЩ. Подозирам, че Сирия в по-голямата си част ще остане в руската зона на влияние, а Ирак – в американската с индиректен контрол върху Кюрдистан.
Големият губещ от цялата операция е Турция.
– Защо?
– Турция си правеше сметката да бъде голям геополитически играч, фронтменът на свалянето на Башар ал Асад и конструирането там на режим, който да бъде на ръчно управление на Анкара.
– Това ли е обяснението за обтегналите се внезапно отношения между Турция и Русия?
– Естествено. Може да звучи странно, но аз имам симпатия към ислямския режим в Анкара, защото според мен това е един от най-грамотните екипи, управлявали Турция в най-новата й история. Но Турция надцени ръста си. Когато играеш между два мастодонта като Русия и САЩ, резултатът може да бъде собственото ти териториално анихилиране. Справка: кюрдският проблем, който се активира в Турция.
Турция се опита да играе двойна игра. В края на юли и началото на август започна голям натиск от страна на Ислямска държава и на другите ислямски групировки за свалянето на Башар ал Асад и едновременно с това – така наречената бежанска криза в Европа. 250-300 000 човека като по команда започнаха да напускат турското крайбрежие, да минават по гръцките острови и оттам да се насочват към Централна Европа. На пръв поглед нямаше връзка между двете събития, но трябва да е ясно, че в Турция никой не може да влезе и да излезе незабелязано, защото за разлика от България това е сериозна държава. Очевидно става въпрос за координирана турска акция, за натиск върху Европа и целта на този натиск се изясни с писмото на Давутоглу до европейските лидери, в което Анкара поиска да се създаде свободна зона за сигурност в Северна Сирия. Тоест Турция се опита да легитимира като европейско решение своето старо желание да окупира Северна Сирия. Така с един куршум се улучват много зайци. Първият „заек”– елиминирането на каквато и да било кюрдска автономия. Полосата, успоредна на турската граница в Северна Сирия, са кюрдските райони на Сирия, което е кошмарът на Турция. Вторият – база за разгръщането на един бъдещ поход към Дамаск и свалянето на Башар ал Асад. Трето – елиминирането на други играчи на терена – преди всичко ислямистките милиции на Саудитска Арабия и донякъде на Катар. Тоест, Турция се опита да отиграе сирийската криза в собствена изгода и това не влизаше в плановете нито на Русия, нито на САЩ. Отговорът беше бърз и безкомпромисен – крилати ракети и по 60 полета на денонощие.
– Какво ще е бъдещето на Асад? Ще бъде ли допуснат до разговори за съдбата на Сирия? Самият той постави това условие, за да се оттегли по-късно.
– Проблемът не е Башар ал Асад, както се представя от папагалската преса. Проблемите на Асад започнаха тогава, когато той отказа проекта за катарски газопровод от Южен Парс към Европа, което трябваше да мине през Сирия. Находището Южен Парс в Персийския залив заедно с потенциалните и реални находища в Източното Средиземноморие и находищата на нефт и газ в района на Палмира – не случайно там се намира Ислямска държава – създават потенциал, който ще има за краен резултат такива количества газ, които могат да елиминират „Газпром“ от европейския пазар. Разбирате колко голям е залогът.
Естествено, да се обяснява всичко с нефт и газ е примитивно. Става дума за сложни геополитически игри, но един от моментите е този – когато Башар ал Асад отказа предложението на саудитско-катарско-турската инициатива, започнаха неговите проблеми – спретнаха му спонтанна революция в Дераа, между другото по правила, индентични с тези, които се случиха няколко години по-късно в Киев.
Асад е ключов съюзник на Русия и на Иран, тъй като Сирия завършва шиитската дъга. Тя прекъсва сутинтската, която започва със Саудитска Арабия, Катар, Обединените Арабски емирства и завършва с Турция. Очевидно е, че една от тези две геополитически групировки в Близкия Изток – разбира се, те са клиентела на съответните велики сили – се опитваше да надделее и нещастна Сирия стана жертва на това.
– Тук се питаме какъв ще е ефектът върху Европа от сложните геополитически игри в Близкия Изток и най-адекватният въпрос е ще спре ли бежанската вълна и какво трябва да се направи, за да избегнем мрачния сценарий за промяна на цивилизационния код на Стария континент?
– Проблемът на Европа не са бежанците. Проблемът на Европа е Европа. Както проблемът на вашия организъм не е, че ви нападат вируси, а че вие сте слаб. 250-300 000 бежанци, дори 5 милиона, тъй като пристигналите могат да доведат и семействата си съгласно Конвенцията за бежанците на ООН, не са проблем за здрав организъм. Проблемът е, че Европа не може да асимилира тези хора. Това показва, че европейският социален, икономически и цивилизационен модел не струва пет пари. Европа не може да асимилира 10-15 милиона турци, 15-20 милиона араби и бербери от Магреба и други бежанци от бившите колонии на великите сили. Какво означава това? Че те идват тук, за да вземат икономическите плодове на Европа, но дълбоко презират нейната цивилизация. Да ви задам въпроса: с какво да ги заинтересува Европа? С моловете? С третия пол?
– Приемам, че въпросът е реторичен.
– Естествено. ЕС е конструкция, която изживява последните си дни.
– Последни дни?
– Това не означава утре, но в обозрима историческа перспектива. Ние присъстваме на време разделно на Европейския съюз, поне в този му вид.
– Какво породи това време разделно? Разнобоят между Западна и Източна Европа в отношението към мигрантите?
– Разнобоят катализира обективно съществуващите проблеми на европейския проект. Западна и Източна Европа нямат никакви общи интереси. Южна и Северна Европа – също. Нямат нищо общо помежду си интересите на Великобритания и тези на континентална Европа. Нищо не свързва интересите на европейското напреднало ядро около Германия и европейската периферия, в която периферия на периферията присъства нашето нещастно отечество. Ние сме суровинен хинтерланд на развития европейски център и всеки ден престой на България в Европейския съюз означава всеки ден омаломощаване на и без това изтощения български икономически организъм.
– Затишие пред буря ли е привидното спокойствие в Украйна?
– Там Европа, разбирайте Германия и Франция, прихвана инициативата, защото си даде сметка, че превратът в Киев е насочен срещу нейните интереси. Задачата на марионетния режим в Киев е да разкъса генетичните, функционални, икономически и всякакви други връзки между Русия и Германия и Русия и Франция. Синтез между руските суровини и военна мощ и германските и френски технологии означава друга конфигурация в Евразия. Като отчетете тесните политически и икономически връзки между Русия и Пекин и между Германия и Пекин можете да се сетите за каква дъга става дума. Украйна е важен елемент от взривяването на тази дъга, за да не се получи синтезът, който вървеше в Евразия.
Режимът в Киев беше натиснат от формата Минск – 2 и сега се осъществява пацифициране на конфликта. Украйна никога повече няма да бъде единна държава, очевидно ще се върви към отчитане на интересите на руското население, което е половината от населението на страната.
– Забелязвате ли, че откакто Русия се върна в световната политика, говоренето на българските русофоби заглъхна?
– Българските русофоби не са нищо друго освен платена клиентела, всеки може да се сети чия. Нашето русофобство не е автентично като полското или унгарското, очевидно става въпрос за слугинаж. Домораслите българските русофоби не могат да се ориентират в момента коя е „правилната линия”. Не са спуснати опорни точки. Те са изпаднали в драма и аз им съчувствам. Когато изпаднеш във вакуум, рискуваш да се изкажеш неправилно. Очертава се геополитически триъгълник между Русия, САЩ и Китай и силовите линии между него ще определят конфигурацията на политиката в световен мащаб в следващите 15-20 години, ако не и повече.
– Миналата седмица беларуската писателка Светлана Алексиевич получи Нобел за литература. В свой публицистичен текст тя прави забележително сравнение между Европа и Русия. Тя пише, че Русия винаги и живяла във война, затова руснаците знаят какво да правят за държавата и за каузата, но не знаят какво да правят за себе си. Съгласен ли сте с тези думи?
– Да. Пред Русия стои драматичен въпрос. Колкото и да е странно, въпросът за властта в Русия не е ясен. Някои си мислят, че Путин е самодържец, но това е твърдение на неосведомени. Русия все още ситуативно се насочва към едни или други алианси или прави опити за създаване на собствена икономика за базата на западните санкции. Но пред Русия стои въпросът дали тя ще продължава да бъде суровинен придатък на Запада, а нейният елит да бъде пета колона, която администрира страната. Тази своеобразна колониална администрация и сега има значително лоби в правителството, сред влиятелните бизнессреди и дори в президентските. Това е, условно казано, моделът „Газпром”. При този модел Русия е суровинен придатък на Запада, срещу което получава рента, която отново инвестира в западни банки. Тоест обслужва западното икономическо-военно-политическо ядро. Има руски елит, дълбоко заинтересован този модел да продължи и занапред, тъй като инкасира печалби.
Другият модел е Русия да е самостоятелна, самодостатъчна страна – затова тя има и ресурса, и населението, и интелектуалната визия. Между тези полюса върви напрежение и битка и Русия в най-скоро време трябва да определи накъде ще поеме.
Това означава промяна на социално-икономическия и политическия модел на Русия. Не можеш да претендираш за статут на Велика сила и да продължаваш да имаш същия социално-икономически модел. Следователно в Русия въпросът за властта стои отворен.
– В България стои отворен въпросът за нов ляв проект. Има ли бъдеще пред него, тъй като вас, доц. Христов, ви спрягат за един от неговите генератори?
– Ще кажа нещо, което няма да прозвучи добре. България отдавна е минала отвъд лявото и дясното, бих казал дори – отвъд болката. Страната е изправена пред драматичен колапс. Само че типично по български този колапс става тихо, бавно. Ние потъваме в едно блато на посредственост, балбукайки доволно, и постепенно умираме. Това, което се представя като енергично гражданско движение, не е нищо друго освен издигащите се мехарчета на гниенето на един организъм. Тази история с новия ляв прект в България означава коренна смяна на съществуващия социално-икономически модел в страната. Тъй като ние сме периферия със силна геополитическа зависимост, нищо в България не може да се промени коренно без да се промени нейния геополитически статут. Аз поне в близките години не я виждам тази промяна.
– Мисля, че отговорихте на въпроса дали правите нов ляв проект.
– Мисля, че да.
Доц. д-р Иво Христов e роден на 5 септември 1966 г. в Киев. Завършва право в СУ „Св. Кл. Охридски“. Доцент и доктор по социология. От 2009 г.до 2013 г. е ръководител на катедра „Социология на науката, технологиите и иновациите“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Преподава социология на правото и историческа социология на модерните институции в Софийския и Пловдивския университет. Автор на монографиите „Право и модерност”,„Български правни метаморфози”, един от съавторите на изследванията „Мрежите на прехода” и „Черните дупки на българската енергетика”.
Автор: Таня Джоева, изд. epicenter.bg