В лекарския кабинет има икони, а в коридора парчета от снаряди, попадали в болницата за времето на “минското примирие”. “Бият по болници, училища и храмове” – диагнозата на лекарката за опита за “европеизация” на непокорните от Донбас.
Филмът е ценен с живите разговори с жителите на ДНР и ЛНР, при това от различни националности, какъвто е Донбас. Общото е руският език и култура, както и чувството за общност под обстрела на съгражданите им от Киев. Директорка на училище с арменска фамилия, татарин, украинец – доброволец, дошъл “от другата страна”, чийто баща е затворен от киевските власти заради сина му, американец от Тексас, който след събитията в Одеса на 2 май е дошъл да се бори с “юкроп солджерс” – укропските войници, но станал местен и децата от училището го бяха наобиколили и прегърнали – свой. Различни лица, работяги, интелигенти – питерски, с баба, преживяла ленинградската блокада, оттук и естествената реакция, “как така ще бягаме от Донецк”? Историк и музеен работник – скромна и стилна жена, с немногословност сдържа болката от това да си част от историята на съвременна война, а не да си историописец на вече отминали събития. Показва и артефакти от бита им, от живота им – от войната между свои.
Много съветска романтика и естетика, но не само заради спомена от Великата отечествена война, който е част от идентичност – 9 май. Съветска, защото тези хора не са живели в съвременна Русия, помнят СССР и сега са изолирани и очистени “от близостта на фронта” – защото солидарността, грижата за другия, за града, за децата, за парковете, това е явление от времето на защитата/съпротивата от майдана. На бюрото на чиновник от новата власт стои бюст на Ленин на фона на флага на ДНР. На стената на друг кабинет виси портретът на Захарченко във военна униформа, стилизиран по съветски и леко по путински – йерархията е важна, особено по време на война.
Но да се върна на романтиката – съветското е оживяло. Не толкова, защото насреща е реанимацията на нацисткото през паметниците на Бандера, “Азов” и жигосани свастики по тялото на измъчвани опълченци, колкото заради ежедневната стрелба по жилищни райони и официалното заявление на Порошенко, че “нашите деца ще ходят на детска градина, а техните ще седят в бомбоубежищата”.
Никакъв намек дори на озлобление към украинците “от другата страна”. Наясно са с насилствения набор в АТО, от пленниците, от роднини, останали отвъд ДНР и ЛНР. “Не сме втори сорт”, използват думата “вольные” повече от “свободные” за себе си. Тук се сетих за приказката, разказана от Херцен, за руския човек, който иска да се протегне на свобода – “в волюшку” (умалителното е чудно – “на свободица”, чисто руско отношение). [Царят подозира жена си в измяна и я затваря със сина си в бъчва, която пуска в морето. Години плава бъчвата, цесаревичът расте и казва на майка си: “Государыня-матушка, позволь протянуться в волюшку. – Светик мой цесаревич… бочка лопнет, и ты утонешь в соленой воде. – Протянусь матушка, лучше раз протянуться в волюшку, да умереть.] “В тази приказка е цялата ни история”, казва Херцен. Каква ли ще е историята на Донбас?
Показани са хората от града, от фронтовия Горловка, няма военни от висок ранг, няма местни политици или опълченци от легендарните – вероятно не са се доверили, разбираемо е. Няма картина на местните власти и функционирането им в икономическата блокада, нито на своеобразния им криминален беграунд. Информационните прекъсвания за хода на гражданската война в Украйна са прекалено дълги, защото са известни.
Няма нова информация от гледна точка на хроника, анализаторски стратификации и прочее интелектуални упражнения за политически събития. Новото е гласът на донбаските хора, тук не върви клишето “на обикновените хора”, защото тези не са обикновени – тези са запазили човешкото под обстрела от свои, достойнство сред мизерия (по стандарта на консуматора), гостоприемство и откритост, и детска вяра, оптимизъм, няма униние – това е впечатлението. А на дежурния въпрос: “къде е другата гледна точка?” Другата гледна точка стреля по тези хора, а говори в официалните европейски медии.
Но да се върна към съветското и лявото – авторите на филма са леви, от “23 септември”, те бяха и малцината, осмелили се да се обяват срещу окупацията на СУ, докато опонентите – ранобудните, бяха на стаж на майдана в Киев, с което се гордееха – нещо като европейски обмен. Разделителната линия е и идеологическа, и тя остава през поколения…
Филмът е смел, това, че е любителски е плюс, защото е сниман със сърце… с много сърце, близо до фронта.
Източник: glasove.com