Какво е да управляваш 10? Десет години на върха на европейската политика изглежда повече от достатъчно и Ангела Меркел, която отпразнува тази есен десет години като канцлер на Германия, ще разбере това бързо*.
Изведнъж, вместо да излайва заповеди на Европа, тя започва да проси от други държави поделяне на товара от своя емоционален отговор на миграционната криза.
Най-влиятелната нация в Европа отива все по-близо до майкоубийство, тъй като поради позицията й по отношение на кризата, става все по-отлъчена. Отречена от своите коалиционни партньори, от германския бизнес и синдикатите, които казват, че не могат да интегрират новодошлите в икономиката и от местните съвети, които казват, че те не разполагат с жилищно пространство, нейната позиция е несигурна.
Кризата в Германия може да се превърне за Меркел в това, което беше данъка на глава от населението за Маргарет Тачър – моментът, в който преди господстващ лидер се клатушка по непоклатим постамент. Меркел вече може би навлиза в зоната Auf Wiedersehen (довиждане – бел. ред.), доколкото историята е показала, че няма доминиращ европейски лидер, който е стигнал отвъд десетте години в офиса си, без ситуацията да е станала неприятна.
Да вземем ментора на Мeркел, Хелмут Кол. В края на своето десетилетие на власт в началото на 90-те години на миналия век, той властва. Кол управляваше по време на края на съветизма, на обединяването на народа си, на силен икономически ръст с приличен дял социална справедливост и при раждането на сериозни зелени политики.
И след това всичко се срути. Разходите по обединението бяха много високи, което налагаше нови данъци за западногерманците. Кол беше забъркан в обвинения за незаконни черни партийни каси, което в много страни би довело до арест и съдебно преследване.
Той нямаше отговор на конфликта на Балканите и неговото младо протеже Ангела Меркел, започна да критикува шефа си публично. В рамките на няколко години Кол премина от положение на доминация към отмиране и лесно беше победен от Герхард Шрьодер на изборите през 1998 г.
Правилото на десетте важи и другаде. Десетилетие, след като знаменитият генерал Де Гол пое властта във Франция през 1958 г., страната беше позорно описана като „отегчена“ от в. „Льо Монд“. Няколко седмици по-късно, през май 1968 г. избухнаха граждански безредици. Погрешните действия на Де Гол по отношение на въстанието доведе до неговото оттегляне през 1969 г., след като се провали инициирания от него референдум за промени в конституцията.
Франсоа Митеран, също с добри първи десет години, но последния му период в кабинета, до 1995 г., беше катастрофа. Франция вече е променила правилата и президентският мандат е дълъг пет години, но никой наистина не вярва, че е възможно един бъдещ френски президент да остане на власт в продължение на повече от десетилетие.
Най-успешният премиер на Испания Фелипе Гонсалес имаше десет победни години на модернизация след 1982 г., но държеше да продължи. След великото десетилетие неговите последни години във властта бяха помрачени от тайните отряди на смъртта и все по-големи нива на партийна политическа корупция. Този въпрос и до днес все още разтърсва Испания.
Най-отгоре в сравнение с всички тях е Маргарет Тачър, която имаше 10 доминиращи години след влизането си на №10 през 1979 г., но загуби силата да се бори за властта, когато се опитваше да продължава и да продължава.
Така че ако има някакъв железен закон в европейската политика, той е лидерите да отворят вратата, на която пише „изход“, когато десетгодишното управление завърши завъртането си. Поради това Дейвид Камерън мъдро обяви, че няма да остане след 2020 г., точно като Тони Блеър, който умно се оттегли на десетата годишнина от победата ди през 1997 г.
Меркел може и да мисли, че може да преодолее „правилото на десет“ и да бъде постоянно успешна и, разбира се, всички правила са направени, за да бъдат нарушавани. Ако тя държи да победи оставането на поста в продължение на 14 г. на Конрад Аденауер или или да надмине 16-те години на поста на Хелмут Кол (и по този начин да остане канцлер до 2021 г.), тя може да бъде в състояние и да стои до последния ден като кралица Виктория. Но прецедентите не са много.
Ако меркел вярва, че тя е необходима и продължи във второ десетилетие на власт, пригответе се за разочарование. И то вече започна, след като драматичният и щедър жест с предложение за подслон на един или два милиона бежанци вкисна толкова бързо.
*Автор на коментара във в. „Индипендънт“ е Денис Макшейн, бивш британски министър по европейските въпроси и автор на книги за европейската политика и политици. Последната му книга е „Брекзит: Как Британия ще напусне Европа“.
Източник: БГНЕС.