Русия е шахматна нация и 2016-та се оказа годината на гросмайсторските й ходове върху геополитическата дъска. В Сирия падна Алепо, икономическата столица на страната. Дамаск и Москва спечелиха стратегическа битка, макар и не самата война – имам пред вид окончателното разрешаване на конфликта. На дипломатическия пък фронт се случиха неща, заради които Западът зяпна с уста.
Първо, Русия успя да склони Турция да смени приоритетите си в Сирия – война срещу тероризма, а не срещу Башар Асад.
Второ, тя пренареди състава на страните, които поемат инициативата за мирното регулирането на конфликта – Русия, Иран и Турция. Немислимо бе, че Москва ще успее да събере от двете си страни толкова непримирими регионални противници – това звучи направо като магия.
И трето, не е за вярване, но Вашингтон отпадна от новия формат на международните посредниците. Казано на футболен език, той отпадна от стартовия състав за следващото дерби от близкоизточната драма. Помним, че през 2014-та Обама строи Запада да натика Русия в ъгъла, да я накаже с геополитическа изолация заради Крим и украинския конфликт. Това обаче не само не случи, но в Сирия и Близкия изток отпадналият от играта и изолираният се оказа самият Обама, съответно и Америка. Както констатира не без горчивина британският „Гардиън“, сега в Близкия изток командва Русия, а не САЩ. Немислимо, но не и измислимо.
Една от причините за всичко това е външната политика на Кремъл. Парадоксално, но най-силните си качества тя показа именно в кризисни условия. Тези качества се мяркаха и преди конфликтите в Украйна и Сирия (примерно в сложните отношения с ЕС или САЩ), но те избуяха именно в хода на тези конфликти. Макар и наследничка на Съветския съюз, руската дипломация разиграва ходовете си и прилага подходи, които я различава от съветската дипломация. Тя действа далеч по-многопластово, по-многопосочно, ако щете и разнолико, но не непременно в лошия смисъл на тази дума. Очевидно тук заслугата е колкото на Владимир Путин, толкова (ако не и повече) на Сергей Лавров. Един от най-силните козове на Русия в политиката е балансирането между противоположни наглед величини – например между принципност и гъвкавост. Москва нито за миг не се отказа, нито пък даде повод да се усъмним, че се отказва от Асад. Не отстъпи и на милиметър от безкопромисната битка с терористите, не потърси сред тях „умерени сили“ или съюзници еднодневки (за разлика от САЩ). Не позволи и геополитически търг с териториалната цялост или светския характер на Сирия. Плод на всичко това бе резолюцията на Съвета за сигурност на ООН от края на 2015 година, която си остава основата или „пътната карта“ за регулиране на конфликта. А и твърдата позиция на Путин за сваления от Турция руски боен самолет отведе Реджеп Ердоган в Санкт Петербург за помирение с него (макар че за това помирение има и други причини, с по-голяма геополитическа тежест).
Всъщност принципността и твърдостта на руската дипломация не може да ни изненада. Но гъвкавостта й определено бе неочаквана. На времето съветската дипломация бе белязана от еднозначното „нет“ на диалога с всеки, който тя смяташе за заклет враг, че дори и просто за противник (изключение бе направено само със САЩ по въпросите на разоръжаването). Дуетът Путин-Лавров тръгна по друг път. В сирийския конфликт той имаше пред себе си немалко международни противници – САЩ (и ЕС като тяхна сянка), Саудитска Арабия, Катар, Турция. В отделни моменти някои от тях действаха направо като врагове на Русия. Но Путин-Лавров не само че не траснаха вратата за диалога с всички тях, но и сами го търсеха, активизираха и поддържаха динамиката му. Руската дипломация контактува дори с отделни лица или сили на сирийската опозиция. Тя демонстрира готовност за приемливи компромиси и това не остана незабелязано както вътре в Сирия, така и сред международните участници. Женевският диалог за Сирия, споменатата резолюция на Съвета за сигурност на ООН, протичащият в Сирия процес на помирение (независимо от мъчителния му ход), преговорите по изтеглянето на опозицията от Алепо и дори новият тристранен формат на посредниците са все плод гъвкавия и диалогичен подход на Путин-Лавров. Впрочем дори в непреклонния си гняв заради сваления руски самолет Путин остави вратичка за компромис – той каза, че Русия ще прости, ако Турция се извини и плати обезщетение. Известно е, че Реджеп Ердоган се шмугна в компромисната вратичка на Путин.
В този контекст трябва да се разглеждат и други два хода на Русия. Катар и Саудитска Арабия са основните й регионални противници по сирийския конфликт. Въпреки това на Катар бе позволено да купи дял от държавната компания „Роснефт“. Отделно Москва за пръв път подкрепи решението на ОПЕК за съкращаване на добивите на нефт, намали и собствените си добиви, въпреки че не е член на тази формация. В която обаче основна роля все пак играе Саудитска Арабия. Разбира се, че Русия има чисто ( гео ) икономически съображения да направи всичко това, но едва ли щеше да го стори, ако продължаваше да робува на еднопосочния съветски подход. И нищо чудно, ако в бъдеще разберем, че този неин подход е допринесъл за еволюцията на катарската и саудитската позиция по сирийския конфликт, съответно и за благоприятната му развръзка.
Специално внимание заслужават сирийските действия на Русия и САЩ. Това бяха едни противоречиви отношения на противник-партньор. Нещо като брак, в който съпрузите негласно са се разбрали да си търпят изневерите. Както съперничеството им, така и партньорството им бяха едновременно и противопоказни, и полезни. Противопоказни, защото преследваха различни цели. За Вашингтон мишената бе отстраняването на Асад и за тази цел той се сдуши дори с терористи, въпреки че бе обявил като приоритет борбата с терористичната групировка „Ислямска държава“. За Москва целта бе спасяването на Асад като основен сирийски фактор на борбата срещу тероризма.
Имаше обаче и полезност от съперничеството на двете страни – примерно след военната намеса на Русия американската страна изведнъж засили въздушните си удари срещу „Ислямска страна“. Да не би да остане по-назад от руския конкурент.
В същото време двете страни си партнираха. Те все пак постигнаха съгласие по резолюцията на Съвета за сигурност, по помирението също, съгласуваха и мишените на въздушните си удари. Отделно руската страна не излорадства от отпадането на САЩ новата тройка посредници, дори самият Путин намекна, че при Тръмп Америка може да намери място в него.
Много показателни за партниращото съперничество (и обратното) бяха два момента: руското предложението към САЩ да разграничат физически „умерената“ от джихадистката опозиция и преговорите за координирани действия срещу ИД.
Предложението за разграничаването е от февруари 2016 година. САЩ го приеха и самонадеяно заявиха, че за една седмица ще го направят. Но до края на годината Вашингтон така и не съумя да намери седмицата, в която да извърши разграничаването. И накрая трябваше да признае това, което вече всички знаехме – обещаното от него разграничаване е невъзможно.
Идеята пък за съвместните руско-американски действия бе сложена на масата в самия край на лятото. Към края на годината стана ясно, че и тя е невъзможна: в едно интервю първият дипломат на страната Джон Кери призна, че идеята се е провалила заради разногласия в Белия дом. Срещу нея са били редица лица от администрацията, той не ги посочи поименно, но е знайно, че военният министър Аштън Картър, военната и разузнателната върхушка бяха срещу всякакво взаимодействие с Русия в Сирия.
Не изключвам Сергей Лавров с големия си дипломатически опит и „километричния“ политически нюх да е надушил, че от разграничаването и координирането едва ли ще излезе нещо. Но е трябвало да ги пусне в оборот по две причини. Първата е принципна – все пак да се използва и най-малката възможност за деескалация и за политическо регулиране, независимо от съмненията.
Втората причина може да отнесем към графата „игра“, която е присъща за разплитането на сложни геополитически казуси. И за съперничеството между двете страни на сирийския терен. Нищо чудно Москва да е хвърлила въдицата на двете идеи, за да клъвне Вашингтон и съответно тя да извади на повърхността цялата му двулична и опасна политика в Сирия и Близкия изток. Така и стана. С пълна сила блесна голата истина за Америка – тя се бе прегърнала с тероризма срещу Асад. Сдушила се бе с дявола, за да го изкара светец. На практика Лавров много ловко водеше за носа Кери към капаните, които самата Америка бе заложила с вредния си подход в Сирия. Капаните уж бяха предназначени за други, но в тях се озова самата тя.
Ако трябва да резюмираме, Америка бе матирана на близкоизточната дъска, където сега други местят фигурите.
На Америка обаче й се случи и втори руски мат заради раздухания от нея дипломатически скандал. Но и заради още една силна черта на съвременна руска дипломация: съчетанието на други две привидно несъбираеми величини – предвидимост и изненада. Москва не изневеряваше, когато примерно в Сирия от нея се очакваше диалогичност или насрещно действие, но военната й операция там показва, че тя залага и на изненадите. Впрочем сюжетите с Катар и ОПЕК също може да сложим в графата на изненадите.
Кремъл постъпи нестандартно и с въпросния скандал. Точно преди Коледните и Новогодишните празници Обама изгони 35 руски дипломати – като наказание за уж руската кибернамеса в президентските избори. Путин е традиционалист, но този път наруши дипломатическата практика и не отвърна реципрочно. Първо, за да не падне страната му до нивото на „махаленска дипломация“ и второ – да не разваля празниците на американските дипломати в Москва и на деца ( такива поне бяха официалните обяснения в Москва ) . Телевизия Си ен ен, която е медийният рупор на американската външна политика, призна, че с този ход Путин унизи Обама, показвайки цялата му безпомощност. С един нестандартен ход Путин матира свадливия Обама, който трябваше да приключи партията като Обалама. И това го видя целият свят.
Автор: Юри Михалков /Поглед.инфо/