Всички, които по един или друг начин са съпричастни към външната политика и международните отношения, чувстват стремително надигащите се фундаментални промени. Едни свързват предстоящите промени с новите опасности и предизвикателства, други точно обратното виждат в тях основания за нови надежди и оптимизъм.
Но, че промените са неизбежни, както и, че те ще носят дълбок и необратим характер е ясно на всеки политик, анализатор международник или журналист.
Краят на 80-те и началото на 90-те години на миналия век беше белязан със сходни витаещи във въздуха предчувствия за настъпването на нова епоха в световната политика. Тогава в миналото отиваше двуполюсният свят, световната социалистическа система се разпадаше, процесите на глобализация и неолиберализмът започваха своето триумфално шествие по света. Но тогава, преди 25 години, заради целия комплекс от обективни и субективни причини старата система на международни отношения до голяма степен успя да устои под напора на промените, ограничавайки се до незначителни промени.
Непроменени останаха предишните „носещи колони“ на световния ред от втората половина на ХХ век: основните международни организации и институции /от ООН и Световната банка до НАТО и ОССЕ/, фундаменталните принципи на международното право, традиционните политики на великите държави към решаването на техните външнополитически проблеми и провокираното от тях рязко изостряне на напрежението между западните държави и Русия.
Но да се „замрази“ системата на международните отношения в средата на второто десетилетие на XXI век с още 20-30 години напред вече не се получава, за което красноречиво говори драматичната криза в Украйна.
Кризата, освен всичко друго, нагледно показа очевидните недостатъци на европейските и световните институции за сигурност, двусмислеността и лукавството на съвременните международно-правни норми, безсилието на международното гражданско общество заедно с експертно-аналитичната общност в техните опити да окажат влияние на кървавия конфликт в Източна Украйна. И всичко това – в самия център на Европа, на континента, където даже предположенията за вероятен голям военен сблъсък до неотдавна се възприемаха като продукт на болното въображение на фанатичните идеолози на Студената война.
Впрочем украинската криза далеч не е единственият симптом на започващата революция. Старата износена тъкан на световната политика се къса на най-различни места. В Близкия изток, където днес е заплашена цялата система на регионална стабилност, и дори държавността на много страни като такава. В Европейския съюз, който никак не може да излезе от проточилата се икономическа, финансова и институционална криза. В Източна Азия, където се ускорява оръжейната надпревара, повсеместно расте национализма и с нова сила се разгарят историческите спорове и териториални конфликти. Поставянето на нови кръпки върху тази тъкан става все по-трудно, а и те се запазват все по-зле.
Започналата революция в световната политика ще бъде сложен, болезнен, в много случаи опасен процес. Такива са особеностите на революцията. Но ще успеят да намалят рисковете, да избегнат новите заплахи и да се включат в новия световен ред само тези общества и държави, които най-адекватно възприемат случващите се промени, предвидят техните най-близки и отдалечени резултати и реалистично определят своето място и роля в бъдещето.
Автор: Игор Иванов, президент на Руския съвет по международни отношения. Той е бил министър на външните работи на РФ /1998-2004 г./ Професор в МГИМО и член-кореспондент на РАН.
Източник: „Российская газета“ / БГНЕС