Бог ни е дал свобода, за да избираме доброто, истинното, правдивото, казва българският патриарх и Софийски митрополит Негово Светейшество Неофит в интервю пред Велислава Дърева, журналист на в. Дума.
Негово Светейшество Неофит (Симеон Николов Димитров) е роден на 15.10.1945 г. в София. През 1965 г. завършва Софийската духовна семинария при гара Черепиш, а през 1971 г. – Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София.
От 1971 до 1973 г. е на богословска специализация в катедрата по „Църковно пение“ при Московската духовна академия, където завършва църковно хорово дирижиране с дисертация и с най-високото отличие – „Златен камертон“. През 1973 г. е назначен за преподавател по източноцърковно пение и диригент на студентския хор при Духовната академия „Св. Кл. Охридски“.
На 03.08.1975 г. в Троянската св. обител е постриган в монашество с името Неофит от българския патриарх Максим. Същата година на 15.08. патриарх Максим го ръкополага в йеродяконски чин, а на 25.03.1976 г. в столичния катедрален храм „Св. Неделя“ – и за йеромонах.
От 1975 г. е диригент на Софийския свещенически хор, а през 1977-1980 г. е и старши преподавател по източноцърковно пение и богослужебна практика в Духовната академия в София. Със своя щедър музикален талант, ерудиция и обаяние като преподавател и диригент създава истинска школа по църковна музика. Съосновател е на Камерния вокален ансамбъл „Св. Йоан Кукузел Ангелогласния“.
На 21.11.1977 г. е възведен в архимандритско достойнство от патриарх Максим. От 1981 г. до 1985 г. архимандрит Неофит е протосингел на Софийската митрополия. На 08.12.1985 г. в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ е хиротонисан в епископски сан с титлата „Левкийски“ и е назначен за втори викарий на Софийския митрополит.
От 01.12.1989 г. епископ Неофит е ректор на Духовната академия „Св. Кл. Охридски“, а на 26.07.1991 г. е избран и за пръв декан на възстановения Богословски факултет при Софийския университет. Заема този пост до януари 1992 г., когато е назначен за главен секретар на Св. Синод и председател на Църковното настоятелство при Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“. Решаваща е ролята на епископ Неофит за преодоляване на разкола в БПЦ.
На 27.03.1994 г. е избран, а на 03.04.с.г. е и канонически утвърден за Доростолски и Червенски митрополит. От 17.12.2001 г. Доростоло-Червенска епархия е разделена на Русенска и Доростолска епархии, а той се титулува Русенски митрополит и наместник на възстановения Доростолски митрополитски престол. Митрополит Неофит е първият български архиерей, издал два албума с песнопения.
На 02.12.2008 г. получава званието „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет за цялостен принос в развитието на духовността в Алма матер и за активното му участие във възстановяването на Богословския факултет.
На 24 февруари 2013 г. Патриаршеският избирателен църковен събор избира Русенския митрополит Неофит за български патриарх и Софийски митрополит. Същият ден е извършена интронизацията на Негово Светейшество Неофит в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“.
– Ваше Светейшество, когато разколниците превзеха Синодната палата, младият Левкийски епископ Неофит удари тревожно камбаните на „Св. Александър Невски“. За какво днес патриарх Неофит би ударил тревожно камбаните?
– Това, което не може да не буди тревога в мен, е наблюдението, че в наше време става едно повсеместно обезценяване на ценности като честност, почтеност, себежертвеност, безкористност, патриотизъм, родолюбие. Тревожно е и размиването на границите между добро и зло, редно и нередно, правилно и неправилно – това, че нравствени категории, които векове наред са били неоспорими и които са били здрав, непоклатим фундамент за обществото, днес се подлагат на съмнение, представят се като относителни и незадължителни, а над всичко се поставят себичните ни желания и прищевки.
– „Криза“ на гръцки означава съд, съд Божи. Кризата е духовна, морална и материална, съзнателно предизвикана и поддържана, за да бъде държан човекът в подчинение и духовна немощ. И ако сами предизвикваме съда Божи днес, какво ни очаква утре?
– В основата на всяка криза – в личен човешки план или в която и да е сфера в обществото – е духовната криза. Това, че забравяме Бога и Неговите заповеди, и позволяваме нашите страсти да надделеят над любовта към Бога и нашите ближни. А позволим ли на себелюбието, користта, завистта, алчността за материални блага, власт, слава и наслада да ни ръководят, това неизбежно ще ни доведе до страдания – като личности и като общество. Но тези кризи, които Бог допуска за изправяне, трябва да ни напомнят кое е суетно и преходно и кои са истинските ценности, да ни върнат към евангелските истини, придържането към които прави живота ни истински пълноценен и удовлетворяващ, Всеки от нас има известен опит в това кога човек се чувства най-добре – когато върши безкористно добро, когато обича и в своите действия е воден от любов.
– Вие проповядвате братолюбие, казвате, че „да ненавиждаш своя ближен и да се ожесточаваш срещу него е много по-осъдително от това да си заел неправилна политическа позиция“. Но човекът е преизпълнен с гняв, нетърпимост, омраза, завист. И винаги търси някой друг да му е виновен. Животът сякаш непрекъснато Ви опровергава. Това не е ли отчайващо?
– Обичай Бога и обичай ближния като себе си са двете най-важни Божии заповеди, в които се съдържат всички останали, защото който обича Бога и своя ближен, няма да убие, няма да отнеме чуждото, да измени, да оскърби и нарани по какъвто и да е начин. Божият закон е вечен, непреходен, неизменен и това, че ние не го спазваме, че не се придържаме към него, не го обезсилва или отменя. Това наше отклоняване от Божия закон прави не него, а нас несъстоятелни.
– Православният човек е свободен, включително – свободен е да греши. Защо Бог не ни възпира в нашите грешки? И какво правим със свободата си?
– Бог ни е дал свобода, за да избираме доброволно доброто, истинното, правдивото. За жалост, водени от своите страсти – от егоизма си, алчността, сладострастието си, завистта си и т.н. – в повечето случаи ние се възползваме от тази дарувана ни свобода, за да избираме злото. Дори ако имаме желанието да се държим в доброто, нашата увредена от греха природа ни влече към злото. Свети апостол Павел, като говори за това, казва: „Законът е духовен, пък аз съм от плът, продаден на греха.“ И „не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя.“ (Рим. 7:14-15) Нужни са самопринуда, решимост и благодатна помощ от Бога, за да успяваме да се държим в доброто.
– Каква е мисията на Църквата в този свят, обладан от човекоугодие, хладнокръвен егоизъм, властолюбие, лицемерие; свят, подвластен на управници, „които товарят човеците с бремена, а те с един пръст не се докосват до бремената“?
– Както казахме, всеки човек е склонен към грях и нашите управници не са изключение. Но ролята на Църквата е да напомня какво високо призвание има човекът, какви трябва да бъдем, как трябва да се отнасяме един към друг и към какви добродетели да се стремим да се придържаме, Кой е идеалът, Който трябва да следваме и Комуто трябва да подражаваме – Господ Иисус Христос.
– Преди 25 години, след падането на Берлинската стена, Збигнев Бжежински каза: „Сега единственият наш враг остана Православието“. А съвсем наскоро Карл Билд обяви, че православните ценности нямат нищо общо със „световните“. Защо е този страх от Православието?
– Трудно е да съдим защо един човек е казал едно или друго, но донякъде може да е поради неразбиране и непознаване същността на Православието, което разкрива и дава благодатни сили да се прояви най-човечното у човека. И от друга страна, защото Православието ни напомня, че трябва да спазваме Божиите заповеди, най-голямата от които е да обичаме, а това е трудно.
– Навършиха се 100 години от рождението на покойния дядо Максим. Вие сте неговото любимо чадо. На какво Ви научи той във вашето дългогодишно благодатно общение?
– В неговата личност виждах въплътени християнски добродетели като: търпение, кротост, смирение, склонност да се вслушаш в другите и да им отдадеш право и уважение, често пренебрегвайки себе си и своята воля в името на любовта и мира. Това бяха безценни духовни уроци, които аз винаги ще помня и към които се стремя да се придържам в своя живот и служение.
– „Комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква“ (Лук. 12:48). Патриаршеският кръст е тежък, но Господ не товари човеците с непосилни за тях тежести. В какви моменти усещате тежестта на своята мисия?
– Когато съм изправен пред тежки решения с цялото съзнание за важността и отговорността от тези решения; когато съм разкъсван между необходимостта да избера онова, което е за доброто, мира и единството в Църквата, и нежеланието някой да остане оскърбен. Патриаршеското служение е свързано с много ангажименти, задачи, но най-тежко като че ли е съзнанието, че трябва да постъпваш и решаваш като предстоятел и първойерарх, при цялата ни човешка немощ.
– Ваше Светейшество, читателите очакват Вашето благопожелание за Рождество Христово.
– Поздравявам ви сърдечно, обични духовни чеда, и молитвено изпросвам от Богомладенеца Христос за всички нас духовни и телесни сили и благодат, за да можем като достойни Негови следовници с всяка своя дума и дело да свидетелстваме пред света, че Бог е Любов.
Честито Рождество Христово! Мирна и богата на утешения и радости 2015 година!