Възхвала на гимнастьорката

Този документален разказ ни изпрати нашият читател Леонид Алтъпармаков. Бившият следовател в системата на МВР и съветник в МС още от студентските си години сътрудничи на различни издания, а през последните години споделя вълненията на душата си в мерена реч. Макар да няма издадена стихосбирка, получавал е ласкави отзиви за творбите си от известни български поети.

Като се връщам назад в годините, си спомням за моето участие като модел на Паметника на съветския воин в Пловдив през 1955 г. Този спомен възниква у мен на фона на посегателствата срещу паметници и най-вече срещу Паметника на Съветската армия в София, а и този в Пловдив. Боли ме и от промененото отношение в някои среди към Русия — нашата освободителка, любовта към която ни е завещана от Иван Вазов. Русия ми е скъпа и защото съм син на два братски славянски народа — майка ми е рускиня, баща ми е българин, обичам еднакво и двете страни. Роден съм в бившия Съветски съюз, в с. Усвяти, районен център на тогавашната Смоленска област, през 1935 г., където баща ми — български политемигрант, работеше като районен съдия. Бил съм на две години и не помня как той е бил арестуван от НДВД и осъден по подозрение в шпионаж в полза на българското разузнаване.

Живеехме при дядо Яков, един добър руски човек, който стана за мен и сестра ми Валя като баща чак до смъртта си през 1943 г. Вкъщи по обясними причини не се говореше за България и баща ми и аз израснах в типично руска среда.

Помня добре началото на войната, когато откъм Смоленск през юли 1941 г. в Усвяти навлезе немска танкова колона, без да срещне съпротива, тъй като частите на Червената армия се бяха изтеглили на изток. В къщата на дядо Яков се настаниха няколко войници, които веднага посегнаха на хранителните ни запаси. Един от тях обърнал внимание, че съм с кафяви очи и започнал да крещи пред своите, че съм „юда”, а не „рус”. Това означаваше, че подлежа на унищожение. В гробището на Усвяти бяха избити всички евреи и цигани. В семейството ни настъпи голяма тревога. А колкото и невероятно да звучи, спасиха ме двама немски офицери, живущи в съседната къща. Дядо успял да ги убеди чрез един съсед, който знаел немски, че съм руско момче. Разказал как внезапното немско настъпление попречило на органите на НКВД да изпълнят заръката на шефовете да бъдат ликвидирани и съпругите на арестуваните „шпиони”. Те бяха седем жени, включително и майка ми Наталия Яковлевна.

…През една студена тъмна нощ на 1942 г. ни натовариха на големи шейни като ни позволиха да вземем само един-два куфара с дрехи. Евакуираха ни на около 30-​ина километра в едно село, където ни приютиха добри руски хора. През 1943 г. тръгнах на училище, но бях записан с фамилията на майка ми, за да не се разбере, че съм син на „враг на народа”. Тъй като нямах подходяща ризка за училище, един червеноармеец даде на майка ми стара гимнастьорка, която тя прекрои според ръста ми. Дори приши ръчно изработени пагони на старшина. С тази екипировка станах център на внимание в училището. А през зимата с гордост носех будьоновката, останала от съпруга на леля ми, участник в Гражданската война. От тук нататък, до 1948 г., когато тръгнахме за България, аз носех само гимнастьорки.

Баща ми се завърна от ГУЛАГ през 1946 г. след деветгодишно пребиваване в полярната част на Коми. Тогава се заговори за България и започнахме да се стягаме за дългия път.

Тъй като бяхме съветски граждани, повече от година правиха проверки на семейството ни. През ноември 1947 г. заминахме за Москва, където 4 месеца чакахме виза. Издръжката пое Международната организация в помощ на революционерите (МОПР).

В България пристигнахме през февруари 1948 г. и се установихме да живеем в родния град на баща ми — Свиленград. Бяхме първото съветско семейство в града, посрещнаха ни с голямо любопитство, хората ни разпитваха за живота в СССР и ние на руски говорехме само хубаво. На мен и сестра ми ни беше забранено да говорим за премеждията. Чак през 1956 г., след ХХ конгрес на КПСС, започнахме да разказваме за преживелиците си. Въпреки всичко животът ни в България беше пропит от искрена братска дружба към СССР и любов към всичко руско — литература, изкуство, театър, а най-вече ни обединяваха общите цели — да се построи един по-справедлив свят.

До смъртта си баща ми работеше като прокурор и се ползваше с голямо уважение като юрист с богат опит в съветската и българската съдебна система. Въпреки несправедливата присъда в бившия СССР той остана верен на идеалите си, които навремето са го отвели в Съветския съюз заедно с неговите братя, и нито веднъж не каза лоша дума за Русия.

От любов към моята родина и руския език през 1955 г. станах редовен студент в СУ „Св. Климент Охридски”, специалност „Руска филология”. Бяха трудни времена, но страната ни уверено градеше с братската помощ на СССР, новото общество без аналог в историята на България.

През есента на 1955 г. мой земляк и приятел Светослав Цукровски от Свиленград, руснак по баща (от старата емиграция) сподели, че позирал като модел за паметник на съветски воин срещу 10 лева на час. Заведе ме в ателието на скулптора на ул. „Раковски” в София. Там ме облякоха в гимнастьорка и сложиха на главата ми пилотка с петолъчка. По-късно разбрах, че съм позирал пред известния скулптор Радославов, а паметникът бил наречен Альоша. Не зная дали в каменното лице на Альоша има частица и от мен, но съм горд, че поне известно време с нещо съм допринесъл за извайването му.

Съдбата така реши, че с гимнастьорката бях свързан цял живот — служих в органите на МВР по втората ми специалност — право. И въпреки превратностите на съдбата имам духовна опора в моите две родини — Русия и България.

в. „Русия днес – Россия сегодня“