Автор: Фьодор Лукиянов*, Руски Дневник.
За първи път през последните над 25 години Русия официално изпълнява мащабна военна акция в чужбина. Мотивът не е „политически коректно“ миротворчество, а е продиктуван от причини от напълно стратегически характер. Москва призовава към международна коалиция против терора, но дава да се разбере, че е готова да действа и самостоятелно.
Мотивите, които подтикнаха Кремъл да вземе решение за военна операция далече извън пределите на националните граници, са разбираеми. Забранената у нас „Ислямска държава“ (съкратено ИД) е безспорен враг на Русия. Освен това се задейства политическият усет на Владимир Путин. Той улови възможността да промени ситуация, накара другите да реагират на неговата инициатива, а не обратното. Демонстрирането на значително нарасналите военни възможности на Русия не е цел, но е фактор. Както и изграждането на кръг от важни партньори в района от Техеран до Бейрут.
Рисковете не са по-малко очевидни. Москва фактически участва в жестока гражданска война, заемайки една от страните – на Башар Асад, и в религиозна война, солидаризирайки се (макар и ситуативно) с шиитското малцинство в мюсюлманския свят против сунитското мнозинство. Това изисква много внимателно изграждане на политиката, защото в противен случай мащабът на щетите, включително и във вътрешнополитически план, отчитайки особеностите на вероизповеданието на руските мюсюлмани, могат да бъдат много големи.
Отношенията със Запада само ще се усложнят. Да се нанесат щети на ислямистите е в интерес практически на всички. Само че, тъй като възможният успех на Русия е свързан с укрепването не само на влиянието й, но и на позициите на режима на Асад, отрицателното отношение на САЩ и техните съюзници е гарантирано. Дали ще се стигне до пряко противодействие на Москва, засега трудно може да се предскаже. Има надежда, че всички са извлекли някакви поуки от досегашния си опит. Каквото и да се случи, в най-добрия случай водещите играчи ще се придържат към неутралитет. Между другото ожесточената информационна война е неизбежна, тя вече е започнала.
Главната дилема на войните, които сега водят големите сили, е че в тях отсъства понятието „победа“. Военните кампании са се водели почти само с цел да бъде сменен даден режим и тя неизменно е била постигана – в Афганистан, Ирак, Либия. На тях (на големите сили – бел. прев.) не им беше удобно да обявяват това за победа, а освен това унищожаването на нежеланата власт като такава така и не се е случвало. Военният успех караше победителя или да се захване с държавно строителство (Афганистан, Ирак) – скъпо и безрезултатно, или незабавно да се изтегли (Либия), оставяйки зад себе си развалините на дъжравността. Каквото и да е ставало, целта на всяка кампания в крайна сметка се е свеждала до търсене на „стратегия на оттеглянето“.
Руското участие в Сирия, разбира се, има най-малко една принципна разлика от действията на САЩ и НАТО от началото на първото десетилетие на този век: Москва се стреми не да смени действащата власт, а да я запази и да я укрепи. Каквото и да говорят за изгубената легитимност на Асад и липсата на ефективен контрол върху голяма част от територията, взаимодействието с редовната армия и административния апарат, макар и значително отслабен, гарантира повече възможности, отколкото помощта за бунтовниците.
Това обаче не отменя въпроса за „стратегията на оттеглянето“, особено ако нещата тръгнат не така, както са били планирани. В края на краищата американците нанасят удари по ИД от въздушната база Инджирлик в Турция, където и ще останат при неблагоприятен обрат на театъра на военните действия, а руските летци са базирани направо в Сирия.
Всяка война има своята логика, която в определен момент надделява над политическата целесъобразност. И е трудно да се освободиш от примката – близкоизточният опит едва ли на всички държави, които са се опитвали да разиграват там големи партии, е потвърждение на това. Историята на Близкия Изток учи на едно нещо: там никога нищо не става така както е било замислено. И това не бива да се забравя.
*Авторът е председател на Съвета по външна и отбранителна политика.