Дойде време на плурализъм. Стана възможно да се говори и публикува всичко, и това, въпреки обедняването и масовата емиграция, беше преживяно като „освобождение“ на тези страни. Преследването на Църквата беше отчасти прекратено, отчасти продължено (държавно подкрепени разколи, толерантност към всякакви религиозни и псевдорелигиозни общности).
Заговори се за „общ европейски дом“ („семейство“). Държавната собственост беше разпределена между споразумелите се, а доходите на мнозинството станаха толкова ниски, че човек би се запитал дали не става дума за геноцид. Независимо от това (или с тази цел) се появи политическа и бизнес прослойка, сполучливо наречена „мутренска“.
Отговорността за всичко това беше предоставена на българския народ (той е виновният).
Накратко, това е.
*
Днешното време е интересно с това, че режимът (извинете за думата, знам за кои правителства е прието да се отнася, обаче тук и сега си е напълно подходяща) вече няма какво да предложи като замисъл за бъдещето.
Очевидно е, че до материално благосъстояние на мнозинството няма да се стигне. Неофициално режимът предлага на хората емиграция. Това е нещо като изход – съдбата на емигранта рядко е радостна, но бива предпочетена пред крайната бедност. Но той е изход за отделните хора, а не за обществено-историческия субект, към който те принадлежат по рождение. Въпросът е – какво ще става с него.
Тъй като изборът, който режимът предлага, е тежък: или геноцид, или претопяване (чрез емиграция, и – както виждаме – имиграция).
Тъй като тук става въпрос буквално за живот или смърт, някои от нас, които народът ни според силите си се е погрижил да образова, трябва да се замислят.
Без съмнение, съществува една малобройна привилегирована интелигенция, на която е възложено (пък и сама се е предложила) да колаборира с режима, така че да е част от него. Но тази интелигенция е продажна, значи несвободна, и поради това не може да предложи нищо жизнеспособно, било то ново или традиционно.
От духовенството не може да се иска прекалено много – то си има задачи, които са вечни и трябва да се занимава с тях. Не е негова работа да бъде посредник между истината, проповядвана от Църквата и баналното, но винаги различно всекидневие.
Така че на онези от нас, които ги е грижа за страната им, предстои да се съсредоточат и да предложат идея за бъдещето й, което значи също – за нея самата.
Такъв проект засега не може да разчита на финансиране, тъй като той няма за цел никаква печалба. Той трябва да произведе мисъл, която ще събере разпръсващите се във всякакви посоки хора, които все още, и то с голяма болка, си спомнят, че някога са били заедно.
Първото, което предлагам на всички, които имат достъп до телевизия, вестници и социални мрежи – спрете да злословите срещу народа си. Той за нищо не ви е виновен. А и нямате полза от това. Никой няма да стане по-умен, по-благовъзпитан или по-уважаван от това, че охулва близките и унизените, а прославя далечните и овластените.
Второ – България затова е камък за препъване, защото се е родила като християнско царство в противовес на християнската империя. Това е станало причина за драматичната й двойнственост – тя подкрепя империята като братска в Христос, но й се противопоставя като другоезична и отделна; и точно с това удържа първоначалната истинна съборност на вселенската Църква.
Това е трудно да се разбере, и то, поради неразбиране, е станало причина за твърде голямата омраза срещу нея, която идва от различни места – и от православни, и от еретици, и от външни.
*
Знам, че тези думи относно мястото ни в историята са неприятни за мнозина, но пък е възможно да са истинни. Повечето хора за съжаление са безразлични към въпроса за истината, тъй като вниманието им е погълнато от всекидневните дела. Но тук аз не се обръщам към тях, освен по въпроса за злословието, който е разбираем за всеки.
Другият – за историята, която е и бъдеще – е задача за водачите на народа ни. Техните имена не са обявени – от тях зависи дали ще бъдат такива или не.