Автор: Валентин Хаджийски, изд. „Гласове“
Антируската истерия се поддържа вече не толкова заради Русия сама по себе си, колкото за целите на американската вътрешна политика. Но се среща още и глупавата неоконсервативна вяра, че зъбенето на Русия може да събори Путин и да се върнат старите блажени времена на американска хегемония.
След години в учебниците ще четем, че световната финансова криза от есента на 2008 г. тури край на американската финансова и икономическа хегемония, а руската намеса в Сирия през есента на 2015 г. – на американската военнополитическа хегемония в света. Краят на американския мир настъпи много по-бързо, отколкото се очакваше и дойде времето на войните за американското наследство. От миналата година те вече се водят и на американска територия.
С подписването на закона за новите американски санкции срещу Русия от Тръмп завърши войната между US-институциите кой да води външната политика на страната. Президентът я загуби и подписа документ, който му отнема инициативата и го задължава да иска разрешение от Конгреса за действия, които досега бяха прерогатив на изпълнителната власт. Това на практика беше антиконституционен преврат. Конгресът сигурно се изживява като революционен конвент. Заличена бе границата между властите, външната политика на САЩ бе обречена на парламентарна мудност, реактивност и хаотичност. Конгресът няма нито единната мисъл и воля, нито пък ресурсите на изпълнителната власт да формулира и води външна политика.
Не че досега положението бе блестящо. В първата си президентска реч Тръмп говори много силно за серията срамни външнополитически провали, наследени от Обама. Но сега Барак и неговата външна политика вече започва да изглежда образец на мъдрост и балансираност. За половин година новата администрация успя едностранно да развали отношенията си с Русия до невъзможност и с Китай – до степен да гледаме китайски военни кораби на военноморския парад в Петербург. Успя да загуби окончателно войната в Сирия, да влоши чувствително положението си в Афганистан, да изпусне Турция и дори Катар, да заплашва Иран и Северна Корея без никакъв резултат, да създаде напълно изкуствено напрежение в отношенията си с ЕС.
Състоянието на основния инструмент на външната политика – Държавния департамент – е окаяно. Почти висши началнически постове, овакантени от хората на Обама, са още незаети. Бюджетът е силно съкратен, на практика се прекратяват проектите за „развитие“, под чиято рубрика се вършеше и „износът на демокрация“, включително в България, а също и в Русия. Гласът на професионалистите не се чува извън канцелариите им.
А как изглежда външната политика, водена от парламента?
С почти единодушното си – с изключение на сенаторите Бърни Сандърс и Ранд Пол – гласуване „за“ закона за санкциите сенатът доказа, че е безотговорен, сенилен, лесно податлив на лобистки влияния и не дава пет пари за закона и за интересите на страната.
За всеки средно интелигентен човек е ясно, че санкциите не вредят с нищо на Путин и не особено – на Русия. Че тези тъкмо санкции ще предизвикат реакция от Москва – ето, казват, ликвидира се цялото американско разузнаване и пропаганда в Русия – и сериозни проблеми с ЕС. Такова небивало единодушие по толкова сбъркан проктозакон, сред хора хитри, корумпирани, които иначе трудно се дишат помежду си, не може да се обясни само с общата им омраза към Тръмп. А не може да не е резултат на денонощна стахановска лобистка работа на неоконсервативните апаратчици с всеки отделен сенатор. Сигурно някои са били шантажирани. Били са поставени в невъзможност да мърдат. Там са и нашите добри, демократични сенатори от Ню Йорк, които в миналото харесвах.
Болшевишкото революционно рвение, познато ни досега от републиканците от консервативното движение, от крилото на хиларистите в Демократическата партия, от елита на чиновничеството в тайните служби и Държавния департамент, зарази най-после и Сената. С това силите, работещи за болшевизацията на американската власт, си изпълниха и програмата максимум. Медиите гордо крачат с барабани в челото на строя.
С капитулацията си пред Конгреса по единствения външнополитически и въобще важен въпрос, по който реално можеше да свърши нещо полезно, както и с неспирните си хаотични промени в Белия дом президентът пък показа, че отсега нататък единствената му грижа ще е оцеляването му на власт – с панически пожарни средства, ден за ден. Това може да продължи и дълго, чак до края на мандата.
С реакцията си на новите санкции Русия даде да се разбере, че най-сетне е отписала Тръмп.
Тя вече няма да прави благородни жестове като миналия декември след изгонването на 35-те нейни дипломати, а ще преследва целите си рационално, дори цинично, в едностранен план. Дори би могла да помогне на Северна Корея, да въоръжи талибаните, да дестабилизира Саудитска Арабия. САЩ трудно ще може да се противопоставят на това с нещо реално. Русия вече живее в свят без надежда. А САЩ не са готови за гореща война, макар уж да не се плашат от нея.
Човек обаче се чуди дали решението на Путин да изгони може би над хиляда (от общо близо 1500) американски служители от посолството в Москва и трите консулства не му е било тайно поръчано от Тръмп на срещата на Г-20, за да може по-лесно да ликвидира огромната чиновническа инфраструктура за отглеждане на либералната руска опозиция и износ на „цветна революция“ в Русия. За нея вече няма пари и от нея няма никаква полза, а доста вреда. За Путин тя отдавна не таи опасност преди изборите през март 2018 г. Напротив, действията на САЩ му осигуряват космически рейтинг, убедително преизбиране и невъзникване на сериозна опозиция срещу него в обозримо бъдеще.
Отношенията на САЩ с Русия днес, макар без никакви обективни причини, са по-лоши от когато и да било може би след Карибската криза от 1962 г. И двете посолства са без посланици – вината за това е на американския Конгрес. Замразени са всички двустранни проекти и контакти. Други възможни бъдещи санкционни действия на революционния конвент на Капитолийския хълм може да включат изгонване на руските дипломати и от мисията при ООН в Ню Йорк, което би означавало край на ООН и на международния ред след Втората световна война.
Говори се за планове на Русия да излезе от доларовата зона, което може да разклати сериозно световната финансова система. Спекулира се и за евентуална забрана на полети на американски авиокомпании над руска територия и други потенциално кастрофални за американските корпорации икономически контрамерки.
В САЩ антируската истерия сега се подклажда не толкова заради Русия сама по себе си, а най-вече за целите на американската вътрешна политика. Русия е колатерална жертва на войната на американската политическа класа срещу несистемния Тръмп. На второ място обаче се среща още и глупавата неоконсервативна вяра, че зъбенето на Русия може все някак да събори Путин и да се върнат старите блажени времена на безвъпросна американска хегемония. На фона на тези явно адски глупави хора старите Рейгън, Буш старши, че и младши, изглеждат титани на мисълта и умереността.
Тръмп още не е туийтнал по въпроса за новите санкции. Очевидно в душата си е против тях, но няма влияние над Конгреса. Тилърсън, на когото се възлагаха толкова надежди за нормализция с Русия, коментира: „Почти единодушният вот по закона за санкциите в Конгреса изразява силното желание на американския народ да види Русия да предприеме стъпки да подобри отношенията си със САЩ. Надяваме се, ще има сътрудничество между нашите две страни по големите глобални въпроси и че тези санкции няма вече да са нужни. Ще сътрудничим тясно с нашите приятели и съюзници, така щото нашите сигнали към Русия, Иран и Северна Корея да бъдат ясно разбрани.“
За желанието на американците да се подобрят отношенията с Русия Тилърсън безспорно е прав. Затова именно Хилари пропадна на изборите – защото за милиони избиратели тя беше фурията на войната. Чудесно е, че Бърни не гласува за санкциите и значи се е коригирал от миналата пролет, когато още като водещ кандидат за номинацията на демократите повтаряше с Хилари и Обама, че трябвало да сме твърди с Русия. Традиционните консерватори, плебейските републикански активисти от Чаеното парти и либертарианците също са против русофобската истерия. Младите, заслепени от възмущението си от оранжевия, сякаш не разбират значението на отношенията с Русия сами по себе си и харесват всичко, което дискредитира Тръмп.
Като цяло американците съвсем не се возят на русофобската каруца на политиците, бюрократите и медиите. Тук Рекс греши. Не разбира добре и интереса на „съюзниците“ от ЕС, дето отчаянието от предстоящите загуби от новите санкции и антитръмповските страсти правят опасна смес, силно контрастираща с лекомислените натовски демонстрации по руската граница. Слагането в една лоша рубрика на Русия с Иран (и шиитския свят) и Северна Корея, а на практика и с Китай, може лесно да се материализира в антиамерикански военен съюз на тези държави, срещу който САЩ просто няма да може да се опълчи.
Американската външна политика сега е във фазата на съня на разума. Спи тежък наркотичен сън. Икономиката засега горе-долу е добре, Дау Джонс бележи нови върхове – след победата на Тръмп не е спрял да се катери нагоре.
Общото настроение обаче е тревожно. Тежките социални проблеми са си тук. Но изглежда, че следващият голям трус ще дойде някъде от областта на външната политика. Твърде много некомпетентност и ненормалност се натрупа. Това няма да остане безнаказано.