Василий Иванович Суриков е виден представител на передвижниците, действителен член на Петербургската академия. Роден е на 24 януари 1848 г. в Красноярск. Художникът казвал : „Сибир възпита в мен идеалите на историческите типове още в детството; Сибир ми даде и дух, и сила, и здраве“. Василий започнал да рисува рано. А още по-рано – рисувал по столовете и после мачкал своите рисунки. Когато бил на 6 години, успял да прересува Петър Велики от една черна гравюра и я оцветил: мундирът в синьо, а ръкавите – в червено. Първият, който обръща внимание на способноститите на Суриков, е учителят му по рисуване Гребньов. Когато Василий е на 11 години, умира баща му. Семейството изпитва сериозни материални затруднения. То живеело от наема, който давали настанените в къщата квартирарнти. Суриков, тъгувайки по изкуството, бил принуден да напусне гимназия и да постъпи в Енисейското губернско управление като писар. Мечтата му се осъществява благодарение помощта на красноярския губернатор Замятин и ювелира Кузнецов, който поема издръжката и разходите по обучението на Суриков в Академията по изкуствата в столицата.
Докато учел, Василий Суриков рисувал картини с библейски сюжети, а през 1874 г. получава премия за прекрасната си живописна композиция „Пирът на Валтасар“. През същата година той създава и първата композиция по тема от древноруската история „Княжеският съд“.
След като завършва академията, Суриков получава звание на класен художник първа степен. Скоро той приема поръчка за рисуването на 4 пана на тема „Вселенските събори“ в храма на Христос Спасител, за да спечели пари и за да си осигури възможност да твори. Това била първата и единствена поръчка през целия живот на Суриков. Когато е на 29 години, той се премества да живее в Москва. През следващата година се жени за внучката на декабриста Свистунов – Елисавета Августовна Шаре. Щастливият семеен живот и относителната материална обезпеченост позволяват на Суриков да започне нещо свое – да се обърне към образите на руската история. Той започва усилена работа и напрегнато работи над първата си голяма историческа картина „Утрото на екзекуцията на стрелците“. Картината е експонирана на Деветата передвижна изложба през 1881 г. Веднага след това у художника възниква идеята за картината „Болярката Морозова“. След участието й в изложба, тази картина е купена от Третяков. Суриков вече има необходимите средства за пътуване зад граница. Художникът посещава Германия, Франция, Италия, Испания. Той изучава картините на Веронезе, Тициан, Тинторето. Вниманието му е привлечено от европейското изкуство. Много и задълбочено художникът работи над етюдите. Картината „Сцена от римския карнавал“, показана на 13-та подвижна изложба, свидетелства за новите колоритни търсения на Суриков. Смеещото се смугло лице на момичето удивително добре се сварзва с розовото домино, плътно обхващащо прелестната тъмнокоса главица.
След като се завръща от пътуването, Василий Суриков сериозно работи над картината „Ермак покорява Сибир“. Тази творба поглъща цялото му внимание. Тя го издига на висотата на историческото прозрение, до която и самият той не е мислел, че ще стигне. Интересен е фактът, че композицията на картината е замислена и решена от Суриков, преди той да се прочете и се запознае с летописа на събитията. В „Ермак покорява Сибир“ Василий Суриков извежда чертите на народните характери до степен на епическо величие. През 1899 г. Суриков създава картина, посветена на легендарния преход на Суворов през Алпите. Той представя този легендарен поход като народен подвиг. Лицата, позите и жестовете на войниците са пресъздадени като борба между мъжественото съзнание за дълг и естествения човешки страх.
В картината „Меньшиков в Березове“ в една от дъщерите на княза, тази, която е с бледно, болнаво лице, Суриков е нарисувал своята жена, наполовина французойка. Тя наистина е била болна от туберкулоза и по-късно е умряла от болестта си.
Лев Толстой започнал да идва често на гости в дома на Василий Суриков. Отначало художникът мислел, че идва от човешко съчувствие, а после разбрал — Толстой се интересувал от това какво чувства умиращият човек. И Суриков изгонил Толстой с думите: „Махай се оттук, вреден старик“.
Последната историческа картина на художника е „Степан Разин“, завършена през 1907 г. Над тази картина Суриков продължава да работи дори след като тя е експонирана на изложба – рано сутрин той се промъквал по едни тесни стълби и поправял фигурата на Разин. Последната голяма картина на Василий Суриков „Посещението на царицата в женския манастир“ е показана на изложбата на Съюза на руските художници през 1912 г.
Значително е творчеството и на художника-портретист. Това са прекрасни етюди към историческите платна и „Снежният градец“. В дълбочина са разкрити характерите в картините „Портрет на доктор Езерски“, „Портрет на човека с болна ръка“, „Автопортрети“ , както и в удивително красивите му женски образи в портретите на Доможилова, Емелянова и Матвеева.
Василий Иванович Суриков умира от склероза на сърцето на 19 март 1916 г. на 68 години. Погребан е до съпругата си във Ваганковското гробище.