От два месеца настъпиха много тежки времена за единната, съборна Православна църква. На 11 октомври 2018 г. Константинополският патриархат постави начало на предоставяне на автокефалия на Украйна, като с тези свои действия извърши посегателство над „каноничната територия“ на Руската църква. На 15 декември 2018 г. бе проведен „обединителен автокефален събор“ на две разколнически организации в една – „Украинска православна църква“. На 06 януари 2019 г. вселенският Патриарх Вартоломей след утринната служба в патриаршеския храм „“Свети Георги“ в Истанбул връчи на Украйна в лицето на Епифаний Думенко томос за автокефалия на новата църковна структура. Нито един представител на поместните православни църкви не е присъствал на церемонията. Новата църковна структура не е призната от нито една църква с изключение на Константинополската.
Изброените действия по своята същност и последици са „тухлите“ на разкол в единната съборна Православна църква. Тези действия на Вселенския патриарх Вартоломей създават прецедент, който е опасен за всички поместни църкви, включително и за българската църква.
Историята помни факти, които показват как Константинополската патриаршия се е отнасяла грубо и безцеремонно към свои сестри поместни църкви, като си е присвоявала права, които каноните не й дават или е съдействала за дискриминацията на народите, намиращи се в диоцеза на тези църкви. По силата на редица исторически обстоятелства най-потърпевша в това отношение се оказва Българската православна църква.
* * *
Историята на отношенията между Българската православна църква и Цариградската патриаршия е история на вековната борба на българите за признание като народ. В българското публично пространство се знае много за мюсюлманските безчинства по време на петвековното османско робство, но твърде малко за вековните усилия на Цариградската патриаршия да лиши българите от етническо самосъзнание, за да ги претопи, да ги заличи като народ, да унищожи българската история и култура, главно чрез унищожаване на славянската книжнина, създадена през вековете. Многобройни свидетелства от историята на българските манастири, за съжаление несистематизирани, показват, че оскъдната историческа памет за развитието на българския народ през вековете се дължи не толкова на османското робство само по себе си, колкото на войната срещу българския дух, водена от гърците чрез техните религиозни институции. Стига се до парадокси, при които отстранени и дори анатемосани от Цариградската патриаршия български митрополити (например през 1872 г.) са възстановени благодарение на специалните усилия на османските власти. А обобщеният парадокс се състои в това, че дори когато мюсюлманската държавна върхушка признава българите като народ, такова признание им е отказано от братята по религия – гърците.
Предлаганата студия е опит да се систематизират факти, които показват невероятно трудната многовековна борба на Българската църква за запазване на българския етнос, българска история, българско достойнство. Борба, в която главен враг, за наше християнско православно съжаление, се явява Цариградската патриаршия.
* * *
На територията на съвременна България и съседните ѝ страни християнството започва да се разпространява изключително рано, още в апостолските времена. Според книгата „Деянията на Светите апостоли“ (1) (глави 16 и 17), Свети апостол Павел проповядва словото Христово в градовете Филипи и Верия (разположени в Егейска Тракия), както и в Солун. По-късно неговите ученици оглавяват епископски катедри в Тракия, строят храмове, водят интензивен религиозен живот. По време на гоненията през III-IV век много от християните по българските земи се превръщат в мъченици.
Първият манастир в Европа е построен на територията на съвременна България
Основан е през 344 г. от Свети Атанасий, архиепископ Александрийски. Светецът се смята за основател на европейското монашество. Манастирът „Свети Атанасий“ е разположен на хълм край село Златна Ливада, на около 14 километра от град Чирпан. Фактът, че той е първи, е установен от български учени през 2004 г. на базата на ватиканските архиви.
Значимостта на местното християнство и местната Църква е видна от осезаемото им присъствие на Първия вселенски събор в Никея през юни 325 г. В епархийския център град Сердика (2) през 343 г. е свикан Поместен събор, който приема правила, подкрепящи решенията на Никейския събор.
За успехите на християнската проповед можем да съдим и по факта, че най-суровото от тракийските племена – бесите, също прекланя глава пред Христовата вяра и дори Библията е преведена на техния език.
През V‒VI в. християнството постепенно прониква сред балканските славяни благодарение на това, че много от тях служат като наемници във Византия. Обитавайки среда от християнско население, славяните воини приемат християнството и след завръщането си в родния край се превръщат в благовестители на Божието Слово.
През втората половина на VII век в източната част на Балканския полуостров се създава Българската държава. Нейните основатели, българите, идват от северните брегове на Черно море. Те завоюват огромни територии от Балканския полуостров и с времето напълно са асимилирани от местното славянско население. Българите и славяните се сливат в един народ, който приема името си от българите, а езика – от славяните.
Масовото покръстване на българския народ настъпва едва през 865 г., при управлението на княз Борис Първи (852‒889 г.). Непосредствено след приемането на християнството Свети княз Борис-Михаил предприема активни действия за провъзгласяването на църковна автокефалия. Най-напред той се обръща към Константинополската патриаршия с молба тя да предостави независимост на българската Църква, но оттам му отказват на основание на това, че тя наскоро е основана, все още е млада и трябва да пребивава под непосредственото ръководство на своята Църква-майка. Тогава княз Борис отправя същата молба към Римския папа Николай Първи. Преговорите с Рим се проточват около три години (в периода 866-869 г.) и приключват безрезултатно. След като се убеждава, че Рим няма да може да даде желаната автокефалия на Църквата, българският княз се обръща отново към Константинопол, където по това време се провежда Поместен събор в храма „Премъдрост Божия“ („Света София“ [3]). Допуснатите до събранието на отците посланици на Св. Борис казват:
„Доскоро бяхме езичници и едва наскоро се приобщихме към благодатта на християнството. За да не сгрешим сега, желаем да разберем от вас на коя църква трябва да се подчиняваме?“.
Папските легати незабавно отвръщат, че българите трябва да се подчиняват на Римската църква. Българските пратеници обаче не са доволни от този отговор и настояват легатите да решат този въпрос съвместно с Източната църква. Тогава представителите на източните патриарси питат българите:
„На кого принадлежеше страната ви, когато я превзехте, и какви бяха тогава нейните свещеници – гръцки или латински?“
Българите отвръщат:
„Превзехме я с оръжие от гърците и в нея намерихме гръцки свещеници.“
След този отговор представителите на източните патриарси стигат до извода:
„Страната (България) принадлежи на Константинополската църква.“
Започват спорове, но представителите на източните патриарси остават непреклонни.
Така, независимо от протестите на римските легати, на заседание на 4 март 870 г. Съборът взема решение да удовлетвори, макар и частично, молбата на българския княз. Частично, тъй като, както свидетелстват самите българи, първоначално Българската църква е автономна архиепископия под върховната юрисдикция на Константинополската патриаршия, но се ползва с широка вътрешна автономия и бързо се утвърждава и укрепва.
Първият патриарх на автономната Българска църква е Св. Йосиф, ръкоположен от Константинополския патриарх Игнатий. Така 4 март 870 г. става фактически
денят, в който се ражда Българската православна църква
България е разделена на няколко епархии, които постепенно, с разширяването на границите на държавата, също се разрастват в количествено отношение.
Св. княз Борис-Михаил прави всичко възможно Църквата да се разраства и укрепва. Голяма помощ в това мисионерско-просветителско дело му оказват учениците на Светите славянски първоучители Кирил и Методий – Св. Климент, Наум, Горазд и др. Пристигайки в България, те са посрещнати радушно и под покровителството на княза успяват да развият широка дейност. Започва славен период в историята на славянската писменост, който продължава с не по-малък успех и по времето на Симеон (893‒927 г.), син на Борис.
През X в. Българската православна църква вече играе важна роля не само за духовното израстване на своите членове, но и за извисяването на могъществото на самата държава. Църквата помага за консолидиране на държавните управници и вдига авторитета им, стреми се да обедини българите като народ. Благодарение на това единство през 917 г. княз Симеон успява да нанесе съкрушителен удар върху византийските войски и значително да разшири пределите на своите владения, като след това се обявява за „цар на българи и ромеи“. Това е важна предпоставка
Българската православна църква да бъде провъзгласена за автокефална и да бъде издигната в ранг на патриаршия
Което и се случва през 919 г., на Преславския църковно-народен събор (4).
В началото Константинопол не признава това решение и едва на 28 октомври 927 г. българският цар Петър (5) (927‒969 г.) сключва с Византия мирен договор, според който Петър е признат за цар, а главата на църквата – архиепископ Дамян Доростолски – за патриарх. Така 28 септември 927 г. се смята за началото на българското патриаршество.
Впрочем и в последващите години Константинопол не е склонен да признае титлата „патриарх“ на приемниците на Дамян, особено след като Източна България по времето на синовете на цар Петър (Борис II и Роман [6]) е покорена от византийския император Йоан Цимисхи (971 г.).
Българската патриаршия обаче продължава да съществува и след неблагоприятните за България политически обстоятелства, като променя единствено местонахождението на патриаршеската катедра: при Петър тя е в Доростол (днешна Силистра); след покоряването на предбалканска България от Цимисхи се мести в Триадица (днешна София), след това ‒ в Преспа, а накрая – в Охрид, столицата на Западното българско царство, начело на което стои цар Самуил (976‒1014 г.) (7).
След като завладява България, през 1018‒1019 г. византийският император Василий II Българоубиец (8) понижава Българската църква в архиепископия. Охридските архиепископи, а скоро и епископите, назначавани с указ на императора, са гърци и затова малцина от тях се отнасят с грижа към българското паство.
В тясна връзка с византийското завоевание е и възникването и разпространението на ереста на богомилите в България – своеобразен протест срещу угнетяването. Ересите са осъдени от църковните събори в Търново, столицата на Второто българско царство (1186‒1396), възникнало след освобождението от византийската власт и просъществувало до началото на османското робство. Съборите са проведени през 1350 и 1360 г.
Макар за първата Българска патриаршия да настъпва залез, Охридската архиепископия, която е законен наследник на патриаршията, се стреми да продължи църковната ѝ мисия. Нейните ръководители не спират да извършват богослужения на славянски език, съдействат за съхраняването и развитието на славянската писменост, с всички сили подкрепят и възпитават патриотичен дух сред поклонниците. Истинските чада на архиепископията я смятат за средище на духовен живот за покорения български народ и правомерен носител на славата на Българската патриаршия – както във времената на византийския гнет, така и след като турците завладяват целия Балкански полуостров, чак до 16 януари 1767 г., когато българската архиепископия е закрита по настояване на цариградския патриарх Самуил Ханджери, заради водената от Константинополската патриаршия политика на централизация. Диоцезът ѝ е присъединен към този на Цариградската патриаршия. Именно в пределите на Охридската архиепископия през XVIII в. се зараждат първите искри на българското възраждане, а през XIX в. паметта за нея вдъхновява българите да се вдигнат на въстание за независимостта на своята Църква.
Да се върнем в XI‒XII и да напомним, че почти два века българският народ е под гръцка власт. През 1185‒1186 г. братята Петър и Асен вдигат въстание срещу византийското владичество и освобождават Дунавска България. В пределите на възстановеното Второ българско царство е организирана независима църква начело с архиепископ със седалище в столицата Търново. (9)
Първият Търновски архиепископ Василий не е признат от Константинополския патриарх. Но скоро Търновската патриаршия толкова засилва позициите си, че възниква въпросът не само за признаването ѝ като самостоятелна църква, но и за издигането на нейния глава в ранг на патриарх. Това се случва през 1235 г., след като българският цар Иван Асен II сключва военен съюз с никейския император Йоан Дука срещу константинополската Латинска империя. Едно от условията на договора е Търновският архиепископ да бъде признат за патриарх. По силата на този договор през същата година е свикан църковен събор в град Лапсеки (на източния бряг на Мраморно море). На събора, под председателството на Константинополския патриарх Свети Герман Втори, е възстановено патриаршеското достойнство на българската Църква (отнето от Василий Втори Българоубиец).
Съборът в Лапсеки през 1235 г. определя като „вечно и неотменимо“ петото място на Българската църква в православния диптих
Решението е прието единодушно и подписано от всички – от Вселенския патриарх, от Александрийския патриарх Николай, от Антиохийския Симеон и от Йерусалимския Атанасий. На събора, в присъствието на множество архиереи, архимандрити и монаси – български и гръцки, на Търновския архиепископ Йоан е присвоена титлата Патриарх.
Втората българска патриаршия просъществува 158 г. – от деня на признаването ѝ в Лапсеки до покоряването на България от турците (1235‒1393 г. [10]). За тези години, независимо от феодалната разпокъсаност на страната, тя достига пълен разцвет на духовните сили и оставя в църковната история имената на своите славни ръководители. Например, Търновския патриарх Св. Йоаким I, Патриарх Игнатий, Патриарх Евтимий, Св. Киприян, Григорий Цамблак и др. С всичките си сили те се борят за благото на родната църква и на своя народ и за възхода на православието в цял свят.
След кончината на Св. Патриарх Евтимий (11) в 1402 г. Константинопол назначава византийски митрополит в завладяната от турците столица Търново. Така „била унищожена българската НАЦИОНАЛНА църква… държавата попаднала под властта на турци, а църквата ‒ на гърци“ (Константин Иречек, „История на българите“, стр. 399).
Започва масово унищожаване на литература на църковно-славянски език. Източници разказват, че даже в Атон веднъж предали на огъня толкова книжнина, че изпекли манастирския хляб. Защото, казвали гърците, „Славянската книга или съдържа това, което го има и в гръцките, или е писана от някой българин или сърбин, следователно нищо не струва“. Ще минат няколко века и Фенер (12) ще наложи нова, „българска ерес“, наречена „етнофилетизъм“, ще обяви българите за схизматици. (13)
Българската църква прекратява съществуването си през 1416 г. Борбата за възстановяването на поместната автокефална Българска православна църква, на нейното патриаршеското достойнство, ще приключи чак през 1953 г.
Фенеро-турското господство подлага на тежки изпитания религиозния, културния и икономическия живот на балканските народи, особено на славяните, в това число на българите. Започват систематични опити от страна на гръцкото висше духовенство да елинизира Българската църква.
„Векове наред стене измъченият народ под двойния – политически и духовен, чуждестранен гнет, но независимо от всички паднали върху народа невзгоди и страдания, пламъкът на неговата вяра и патриотизъм не угасва. Той се поддържа от свещената памет за славното историческо минало на Родината и се подхранва от твърдата убеденост, че ще настане време, когато братският руски народ ще помогне за освобождението на българската земя“, пише митрополит Старозагорски Панкратий.
Духовното и политическото робство не сломяват сърцата на българите. В най-тежкия момент от живота се появява преподобният йеромонах Паисий Хилендарски (1722‒1773), основоположник на Българското възраждане. На 23 години той заминава за Атон, където в манастирските библиотеки започва да изучава материали за историята на своя народ. Подобни материали той събира и по време на пътуванията си из страната като манастирски проповедник. През 1762 г. преподобният Паисий пише „История славяноболгарская“, в която привежда факти за миналата слава на българския народ като повод за гордост и подражание. Тази книга и до ден днешен се смята за основа на духовната и културната идентичност на съвременния българин.
Скоро българите се вдигат на решителна борба за своята църковна и национална независимост. Тази борба, продължила няколко десетилетия, обхваща цяла поробена България и сплотява народните съпротивителни сили. Започват да се откриват училища, да се печатат книги. Църковно-националните деятели настойчиво доказват правото на българите да възстановят автокефалията на своята Църква, дори патриаршеския ѝ ранг, като твърдят, че тя е получила това право още през X в. и че близо осем века независимата Българска църква е просъществувала в Охрид; че Търновската епархия продължава да сияе в душите на вярващите българи с благодатна светлина и да грее сърцата им.
Църковно-националната борба възприема остра форма. През 1820 г. в град Враца злоупотребите на епископа грък Методий карат врачани да се вдигнат срещу него и отказват да му плащат „владичина“. Начело на това движение застава Димитраки Хаджитошев, който иска Методий да бъде сменен с българин. Борбата затихва, едва след като Хаджитошев е заловен и изведен от Враца. Това са първите постъпки срещу гръцкото духовенство в България и бележат началото на исканията гръцките архиеери да бъдат заменени с български.
През 1825 г. в Скопската епархия възниква нов конфликт. Там недоволното население е водено от местния първенец Хаджи Трайко Рекали. Българите поставят искане за владика в Скопие да се назначи протосингелът Димитър, който е част от коренното българско население. Конфликтът затихва чак през 1832 г., когато новият владика Гавриил, макар и грък, обещава да се съобразява с волята и желанието на местното население. Подобни събития се разиграват в Търновската и в Самоковската епархия. През 1827 г. Иларион Критски влиза в конфликт с търновските чорбаджии, а през 1829 г. срещу самоковския владика Игнатий се надигат самоковските първенци.
В края на 20-те и през 30-те години на XIX в., когато се образува самостоятелното гръцко кралство, елинизаторските тенденции на гръцкото духовенство в България се засилват сериозно. Но в същото време, заради успешната за Русия Руско-турска война (1828‒1829 г.), се засилва и българското национално самосъзнание, както и църковното движение. Благодарение на връзките с Русия от 1838 г. в нейните духовни академии започват да се обучават български монаси, които в много по-голяма степен отговарят на изискванията на епископското служение, в сравнение с по-слабо образованите гръцки кандидати.
Важен момент в историята на църковно-националното освобождение на българите са събитията от 1840 година в Търновската епархия. Тъй като местното население не приема местния митрополит ‒ гръка Панарет, българите се обръщат към Констинопол с молба той да бъде махнат от Търново. Турското правителство подкрепя тази молба. Така представители на търновското паство предлагат на негово място да бъде издигнат един от поборниците на българското възраждане – архимандрита от Хилендарския манастир Неофит Бозвели. Макар турците да нямат нищо против тази кандидатура, патриаршията успява да издейства на мястото да бъде назначен грък, който също се казва Неофит. Архимандрит Бозвели е понижен в ранг протосингел, а скоро чрез интриги от страна на митрополита е изпратен за три години в Атон. Там той пише остър памфлет срещу гръцкото духовенство, в който оплаква жалкото положение на своите братя българи и пита кой е виновен за това. Според него виновни са гърците, които се смятат за „избран народ“.
В началото на втората половина на XIX в. българите вече имат формулирани искания към гърците: да се възстанови поне църковната им автономия, не автокефалията. Но гърците в началото не приемат дори тези искания. През 1858 г. на свикания от Константинополския патриарх събор българските представители издигат своите искания:
1) архиереите да се избират от епархиите, по места;
2) архиереите да знаят езика на населението, където ще служат;
3) да получават, с оглед избягване на финансови злоупотреби, определена заплата.
Но когато и тези искания са отхвърлени от гръцкото духовенство, епископите с български произход решават сами да провъзгласят църквата си за независима. На 3 април 1860 г., на Великден, в амвона на българския храм в Константинопол епископ Иларион отслужва църковна служба на български език. Така
на Великден през 1860 г. Българската църква се отделя от Константинополския патриарх
Този акт вдъхновява българите, новината за случилото се бързо се разпространява из цяла България. Патриарх Кирил (1855‒1860 г.) (14) подава оставка.
Приемникът му – Йоаким II (1860‒1863; 1873‒1878 [15]), виждайки че движението се разраства, незабавно през 1861 г. свиква в Константинопол Поместен събор, на който е решено епископ Иларион Макариополски и митрополитите Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски да бъдат свалени и изпратени на заточение. Това обаче предизвиква още по-силна и масова борба на българите срещу елинското своеволие. Виждайки това, Патриарх Йоаким решава да направи някои отстъпки пред българите и в разпространено след Събора послание той тържествено обещава да изпрати в епархиите, населени с българи, архиереи с българска националност или такива, които задължително знаят български език. Разрешено е в тези храмове да се извършват богослужения на български. Но тези отстъпки закъсняват. Българските църковни деятели вече са издигнали нови искания пред турските управници, а именно: да се разреши на българите да участват в избирането на патриарх на равни нога с гърците; в Константинополския синод да бъдат включени шестима архиереи с българска националност; на българите да бъде дадено правото сами да избират архиереите за родните епархии. В отговор правителството назначава смесена българо-гръцка комисия, която да разгледа исканията на българите. Членовете ѝ обаче не стигат до споразумение, което предизвиква още по-голямо недоволство.
Един от приемниците на Патриарх Йоаким (след него е Софроний III, 1863‒1866), Патриарх Григорий VI (1867‒1871), е готов на по-големи отстъпки – да даде на българите известна самостоятелност. В предоставения на турското правителство проект Григорий се съгласява да отдели няколко български епархии в отделен окръг, който да се управлява от събор на български епископи под председателството на екзарх, подчинен на константинополския престол. Новите предложения на патриарх Григорий, както и предишните на Йоаким, не удовлетворяват българите: те продължават да смятат, че зависимостта от патриаршията е прекалено силна, а отстъпената им църковна област – прекалено малка и не обхваща цялото българско население.
Накрая турското правителство, виждайки твърдата целеустременост на българите и нарастващото вълнение в рамките на империята, обнародва на 28 февруари 1870 г. султански ферман за учредяване на независима Българска екзархия за българските епархии, както и за епархиите с преобладаващо християнски жители (2/3), които желаят да влязат в неговата юрисдикция. Предлага се при богослуженията в екзархията да се споменава Константинополският патриарх. Фактически султанският ферман възстановява независимостта на Българската църква, от която тя напълно неканонично е лишена в края на XIV в. и през втората половина на XVIII век. В същото време с този акт Турската империя признава и съществуването на отделна българска народност на Балканския полуостров.
Сега пред българските църковни деятели стои задачата да приемат Устав на екзархията и да изберат екзарх. За основен кандидат се спряга Панарет. Патриархът (Григорий VI) не иска и да чуе за съглашението, независимо от многобройните опити на българите. Той казва, че не признава нито българския народ, нито неговите представители. Независимо от недружелюбното отношение на гърците, православните българи свикват през февруари 1871 г.
Първия български църковно-народен събор
В него участват изтъкнати участници на национално-освободителното движение (епископите Макариополски ‒ Иларион, Пловдивските ‒ Панарет и Паисий, Видинския ‒ Антим, Ловчанския ‒ Иларион, и други духовни светски лица), които изработват Устава на Българската екзархия. Основните положения от този устав са включени и в действащия от 1953 г. устав на Българската православна църква.
Константинополският патриарх Григорий VI в началото се опитва да се обърне със специално послание към всички православни църкви, като разчита на тяхната подкрепа. Но като вижда, че българите не отстъпват от своите законни искания, в знак на протест той се оттегля.
Приемникът му Антим VI (1871‒1873) е по-гъвкав в позицията си: той повежда мирни преговори с българските представители и им обещава в бъдеще да признае самостоятелността на Българската църква, при условие че тя се откаже от реализацията на султанския ферман. Това отношение предизвиква надежда у българите. Но действителността показва, че Антим иска единствено да печели време. Българските делегати най-накрая губят търпение и решават, че въпросът за самостоятелността на църквата им вече е решен с фермана на султана и през януари 1872 г. молят епископите Иларион Макариополски, Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски да извършат богослужение в българския храм в Константинопол без никакви отношения с патриаршията.
Разгневен от този ход, патриархът издейства от турското правителство да прогонят архиереите от столицата и прекратява всякакви преговори с българите. Нещо повече, на заседание на Синода Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски са обявени за низвергнати, а Иларион Макариополски е отлъчен от църквата. Българският храм е закрит. Но българите, живеещи в Константинопол, единодушно се обръщат с молба към великия везир тримата епископи да бъдат върнати и султанският ферман да бъде реализиран. Великият везир удовлетворява молбата им – издава заповед ферманът да бъде въведен в действие. Архиереите са върнати в столицата и е дадено разрешение да се избере екзарх.
За първи екзарх на 11 февруари 1872 г. е избран Ловчанският епископ Иларион, но пет дни по-късно, поради своята немощ, той се оттегля от поста. На негово място е избран видинският митрополит Антим (1816‒1888), възпитаник на Московската духовна академия. Той е положен в сан йеромонах от московския митрополит Филарет.
Новият екзарх незабавно се отправя към Константинопол, за да се срещне с църковни деятели и представители на светската власт.
Опитите му да влезе в преговори с Патриарха се провалят – той отказва да го приеме. Нещо повече, той издава окръжно писмо срещу екзарха, което предизвиква раздразнение дори сред най-умерените българи. В него той дава на Антим 30-дневен срок да се подчини на Патриарха, в противен случай ще бъде лишен от своя сан. Екзархът не се поддава на заплахите на Патриарха. Той обявява всички църковни наказания, наложени от Константинопол срещу епископите, за несправедливи, а след това и за недействителни. На 11 май 1872 г. извършва в българския храм божествена литургия, в която е тържествено прочетен акт за провъзгласяването на българската църква за автокефална. В отговор на тези действия синодът в Константинопол прибягва до крайни мерки: лишава Антим от свещеническите му права, отлъчва двамата митрополити Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски и осъжда Иларион Макариополски на вечна анатема. На 16 септември 1872 г. Поместният събор, който осъжда „филетизма“, т.е. племенното деление в православието, провъзгласява за враждебни Съборната и Апостолската църква като поддръжници на филетизма и
обявява Българската църква за схизматична
Руската църква не отива на събора и запазва дипломатическо мълчание.
„Причина за „българо-гръцката разпра е гнетът на гръцкото духовенство“, което „гледа на православието не като общо, а като гръцко“, казва император Александър ІІ.
Антиохийските епископи заявяват, че подписът на техния патриарх е негово еднолично решение и не приемат схизмата. Кирил ІІ Йерусалимски напуска Събора, неговите архиереи го обявяват за схизматик и русофил, затварят го в затвора в Яфа, не му позволяват да се поклони на Гроба Господен и с турски кораб го отпращат в изгнание. Православните араби защитават Йерусалимския патриарх и отричат схизмата, гърците ненавиждат патриарха и защитават схизмата. След 3 години архиереите ще се разкайват и ще молят Кирил ІІ за прошка.
Започват погроми на Цариградската патриаршия над Българската екзархия. Този път те се извършват със съдействие на турските власти.
Погроми се извършват в Костур, Драма, Сяр, Кукуш, Воден, Солун, Скопие, Охрид, Битоля, Велес, Струмица, Струга, Преспа, Куманово, Ресен, Крушово, Лерин, Езерец, Бел камен, Сребрено, Лозенград, Дойран, Одрин, Кавала, Дедеагач, Дебър, Пловдив, Варна, Созопол, Бургас, Анхиало, Сливен, Дермен дере, Кюстендил, Неврокоп, Мелник, Спатово, Мусомище, Кърджали, Ираклий, Узун Кюпрю, Кочан, Димотика, Демирхисар, Негован, Ново село и др.
Пребиват и убиват български учители и свещеници; превземат, палят, плячкосват, рушат български училища, църкви и манастири; свалят кръстовете и „увенчават“ черковните куполи с полумесеци; горят български богослужебни книги, църковни и училищни библиотеки; прострелват българските икони; затварят български училища; обявяват Василий Българоубиец за светец, а Св. Св. Кирил и Методий за еретици, схизматици; забраняват на българите венчавки, кръщенета и да погребват мъртвите си в гробищата; храмове остават неосветени, деца некръстени, младоженци невенчани, покойници неопяти.
Например, населението на Горно Броди (днес Ано Вронду, над Серес) наброявало към 8 000 души. Българи, екзархисти, вдигнали голяма черква, първото българско училище и детска градина. Гръкоманите опустошили селото, разорили училището и черквата, живите българи прогонили, а мъртвите изринали от гробището и на това място направили игрище.
Втори пример. Митрополитът на Костур Германос Каравангелис взривява цяла сватба в Зелениче посред венчавката, в храма. Организира клането в Загоричане – 300 андарти (16) връхлитат, опожаряват селото, избиват 92 българи: от дядо Ноле Дуков на 100 години до 4-годишната Мария, дъщеричка на Кузо Самарджията. Един от убийците, Павлос Гипарис, възпява варварството в поема:
„Кръвта на българите течеше като от чешма… българоборците убиваха всички, които се мяркаха пред тях, стига само да бяха българи… Главатарите на гърците се превърнаха в турски паши. Загоричане беше постлано с трупове…Ще помнят българите цял век!…“
След Априлското въстание на българите срещу турците през 1876 г. Екзарх Антим изпраща до представителите на западните държави знаменития си меморандум за зверските жестокости на турците над победените българи. Той решително отказва да се подпише под предложената му от великия везир декларация от името на българския народ, в която пише, че народът е доволен от положението си и изобщо няма нужда от намесата на други държави – най-вече на Русия, която тогава се готви за война с Турция. Заради този отказ екзархът е лишен от поста си и е изпратен на заточение в Мала Азия. След края на Руско-турската война (1877‒1878 г.), с ходатайството на руското правителство, Антим е освободен и застава начело на Видинската епархия. През 1879 г. е избран за председател на Търновското учредително събрание, което приема конституцията на страната.
Приемникът на Антим – Екзарх Йосиф (1877‒1915), също преживява много неприятности, причинени от константинополските власти в годините на Руско-турската война. След Освобождението на българите през 1878 г. в границите на свободната държава Българската църква се управлява от Синод начело с наместник-председател. Екзархът остава в Константинопол, тъй като много българи продължават да живеят на територията на Турската империя. Берлинският договор разделя България на Княжество България и автономната турска провинция Източна Румелия, която през 1885 г. се присъединява към княжеството. Турското правителство обаче не разрешава единно църковно управление за всички българи. Затова Екзарх Йосиф насочва дейността си към епархията, останала в Турската империя (Тракия и Македония). И изпълнява задачата си блестящо, като открива няколко училища, духовна семинария и българска болница.
След края на Балканската война (Македония и Тракия минават под властта на България, Гърция и Сърбия) вече няма причина Йосиф да остава в Константинопол и през 1913 г. той оставя там свой наместник, идва в София и след две години умира (20 юни 2015 г.). След него, в продължение на 30 г., самостоятелното развитие на църковния живот и изборът на нова глава на Българската църква се сблъскват с всевъзможни препятствия. Делата на църквата се водят от Свещен синод, председателстван от наместник-председател, който се избира сред митрополитите за мандат от четири години. Въпреки това Българската църква продължава да изпълнява свещения си дълг: учи своето паство на православната вяра и живот, развива благотворителна дейност, занимава се с духовно просвещение.
Свидетелство за жизнеността на Българската православна църква през тези години е свиканият през 1921-1922 г. пореден църковно-народен събор, който събира представители на целия православен български народ. Съборът урежда положението на духовенството и решава различни въпроси, свързани с вътрешното устройство на Църквата, в частност, изработва Устав, който заедно с Устава от Събора от 1871 г. ляга в основите на действащия и в момента устав на БПЦ. Уставът кодифицира българските църковни канони. Но едва 15 години по-късно, в резултат на последващи съкращения и изменения, статутът на Българската православна църква е урегулиран чрез държавен закон.
След като Съветската армия освобождава България от фашизма на 9 септември 1944 г., с разрешение на новото правителството на Отечествения фронт на 21 януари 1945 г. Софийският митрополит Стефан е избран за Български екзарх. С ходатайството на Руската православна църква пред Константинополския патриарх Вениамин на 22 февруари 1945 г. схизмата срещу българската църква е прекратена. През 1953 г. отново възникват недоразумения в отношенията с Константинополската църква, след като на 10 май новият Църковно-народен събор избира за Български патриарх Кирил. С това
през 1953 г. се възстановява древното патриаршеско достойнство на България
Тази „дързост“ не се харесва на Константинопол. Чак през 1961 г., след поредното настойчиво ходатайство на Руската православна църква, Константинопол признава достойнството на Българския патриарх.
Като цяло през един изключително дълъг период от историята си българското население е управлявано от гръцки епископи, полагащи всякакви усилия (особено в градовете) да изкоренят славянското богослужение и максимално да елинизират Българската църква. Ако българин е искал да изгради някаква кариера, той имал два избора: или да приеме исляма, или да се елинизира. Естествено, в дългосрочен план подобна перспективи довежда до обратния резултат. Българите с всичка сила са се борили за своята църковна автономия, въпреки страстната съпротива на гърците.
Три факта от най-новата история на взаимоотношенията между Българската православна църква и Цариградската патриаршия
Факт първи. През 1998 г. БПЦ (17) свиква Всеправославен надюрисдикционен събор срещу българските разколници. Вселенският патриарх Вартоломей (18) също присъства. Още в началото на заседанието той се обръща към българския патриарх Максим (19) с думите:
„Ваше Светейшество, ако съм на Ваше място, бих си дал оставката!”
„Хубаво е, че не сте на моето място, защото аз няма да си дам оставката. Ние Ви помолихме и поканихме да дойдете да помогнете на Българската църква и на Българския патриарх, а не да ни уволнявате!”, отговорил Българският патриарх Максим.
Факт втори. През 2014 г. по инициатива на Вселенския патриарх Вартоломей започва подготовка за провеждане на „Всеправославен събор“. На предсъборното съвещание в периода 30 септември – 3 октомври 2014 г. е приет основният проект за документ „Отношението на Православната църква с останалия християнски свят“.
На 12 февруари 2015 г. с решение на Св. Синод в пълен състав БПЦ изпраща до Секретариата по подготовката на събора своите забележки и позиции относно този документ.
На 11 март 2016 г. в писмо до Св. Синод Ловчанският митрополит Гавриил отхвърля основни формулировки в цитирания документ. На 21 април писмото става позиция на Св. Синод. На 1 юни БПЦ отказва да отиде в Крит. На 6 юни отказва Антиохийската църква. На 10 юни отказва Грузинската. На 13 юни отказва и Руската църква.
След като Св. Синод огласява своята позиция, в българското публично пространство се появяват крайно отрицателни оценки за поведението на БПЦ. Някои от заглавията и изявленията звучат така: „Позицията на БПЦ не е християнска!“; „Това е престъпление срещу Господ!“; „Грандиозно престъпление срещу универсалното Православие!“; „БПЦ е ерес! Анатема!“; „Един е Господ и Путин е неговият пророк!“; „Православието е политическа патерица на московския сатрап!“; „Кремълски слуги!“; „Вече няма БПЦ. Има диверсионна група за вредителство, получаваща указания от вражеска държава!“; „БПЦ служи на Антихриста!“; „БПЦ е част от опитите за православен джихад и похода на Путин срещу цивилизования свят!“; „Московските стратези ерозират европейските ценности чрез поместните църкви“; „Грандиозен провал!“; „Радикална некоректност!“; „Отстъпление от съборността!“; „БПЦ саботира Всеправославния събор!“; „Св. Синод е пагубен за БПЦ!“; „Решението на Синода е вдъхновено от руската църква и обслужва интересите на Руската патриаршия“; „Позицията на БПЦ е формирана в Москва!“; „БПЦ ‒ терминатор на православното единство!“; „Архиереите са несъстоятелни!“; „Синодът направи църквата за посмешище!“; „Задунайски синод!“; „БПЦ е Кремълски бастион!“; „Вместо кръст архиереите носят петолъчка като символ на „вярата им“!“; „БПЦ не е православна, а путинославна; не е автокефална, а рускокефална“; „Най-добре да ни сложат една схизма, та да се отървем от руското зло!“.
От 16 до 27 юни 2016 г. в Православната академия на остров Крит, Република Гърция, се провежда заплануваният за Велик и Свят събор на Православната църква, но без участието на четири Поместни автокефални църкви. На Събора присъстват представители на средствата за масова информация и гости от инославни религиозни общности (римокатолическа, англиканска и др.).
Съборът гласува и приема с известни промени шестте предсъборни документа, както и своя „Енциклик“ (20) и „Послание“. 33-ма от участвалите в Събора епископи не подписват документа „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“, като някои от неподписалите архиереи (сред тях авторитетни православни богослови) излизат с публични обяснения за своята позиция.
Факт трети. През 2015 г. Вселенския патриарх Вартоломей I посещава с официална визита България, по време на която той става доктор хонорис кауза на БАН и получава най-висшето държавно отличие орден „Стара планина“ – първа степен. По време на церемонията при президента Вартоломей формулира искане България да върне гръцки ценности, „заграбени по време на войните“ от Северна Гърция, които „принадлежали на съседната ни държава“.
„Особено молим за светините от нашите свети патриаршески и ставропадиални обители – Св. Богородица Икосифиниса (21) и други, които за съжаление са били ограбени и не са в богослужебна употреба у естествените си правоимащи места, което безспорно е грях пред Бога и хората“, посочва Вселенският патриарх.
След това Вартоломей държи 45-минутна реч в храм „Св. Александър Невски“, в която проявява пренебрежително отношение към Патриарх Неофит, обръщайки се към него като към епископ, с назидателен тон нарича Българската православна църква поместна (а не автокефална, каквато е в действителност). В речта си Вартоломей напомня и за схизмата от 1872 г. като намеква, че „етнофилетизмът“ не е останал в историята и още съществува в България.
След проявените претенции на Вартоломей българският премиер отказва да се срещне с него.
Тези кратки бележки върху историята на взаимоотношенията между Българската православна църква и Гръцката православна църква нямат за цел да разделят и противопоставят. Историята е такава, каквато е. Съвременният грък и съвременният българин не могат да носят отговорност за поведението на своите предци. Тази история обаче за днешния български християнин трябва да бъде силно предупреждение. Това предупреждение е втъкано в душата на нашата история. А тя е вековна борба за достойнство, за самостоятелност. Тази история е отрицание на конюнктурността. Тази история показва и изисква постоянно мъжество. А може би и ненатрапчива благодарност към всичко, което ѝ е помагало да оцелее и да се изправя на крака след тежки години на обезправяване. Благодарност към поколенията пред нас, която не противоречи на принципността, а я допълва.
Бележки:
(1) „Деяния на Светите апостоли“ – книга от Новия завет
(2) Сердика е старо име на столицата София
(3) Храмът е наречен „Премъдрост Божия“ от император Юстиниан Първи Велики през 537 год.
(4) Преславският църковно-народен събор е свикан от цар Симеон. По време на неговото царуване столица на Българското царство е Преслав.
(5) Цар Петър е първородният син на цар Симеон.
(6) Цар Борис II (969‒971 г.) ; Цар Роман (977‒997 г.)
(7) Сред историците се наблюдават различни мнения за това, в коя точно година започва царуването на Самуил. Фактически той поема управлението на България през 971 год. като съуправител с цар Роман. След като Роман е пленен и отведен във Византия през 991 год., Самуил официално оглавява Българското царство.
(8) Император Василий II получава прозвището „Българоубиец“ след като през 1014 год. в битката при село Ключ разбива българската армия, пленява 15 000 български войници и заповядва всички те да бъдат ослепени. След което ги пуска на свобода, като на всеки сто войници оставя по един едноок за водач.
(9) Велико Търново е столица на Второто българско царство (1186‒1393 год.)
(10) В този период заради спорове между наследниците на цар Иван Александър България е разделена на три: Търновско царство, Видинско царство и Добруджанско деспотство. През 1393 год. под турска власт пада столицата на България Велико Търново, а през 1395 год. ‒ и деспотството. Последно пада Видинското царство, което издържа на турските нападения до 1396 год. С неговото преминаване под турска власт настъпва залезът на Второто българско царство.
(11) Не е ясна точната дата на смъртта на Св. Патриарх Евтимий. От исторически извори знаем, че е починал през 1402 год. в Бачковския манастир.
(12) Фенер е квартал на Истанбул, където се намира резиденцията на Константинополския патриарх.
(13) Това се случва на Константинополския събор през февруари 1872 год.
(14) Патриарх Кирил VII Константинополски е Вселенски патриарх в периода 1855-1860 г.
(15) Патриарх Йоаким II е избиран за патриарх два пъти – в периода 1860-1863 год. и в периода 1873-1878 г.
(16) Андартите са гръцки бунтовници.
(17) БПЦ – Българска Православна Църква
(18) Патриарх Вартоломей е избран за Патриарх на 22 октомври 1991 год. и до ден-днешен.
(19) Патриарх Максим е Патриарх в периода 4 юли 1971 год. – 6 ноември 2012 год.
(20) Енцикликът е основен папски или патриаршески документ по едни или други важни социално-политически, религиозни и нравствени въпроси. Втори по важност след апостолската конституция.
(21) Манастирът Св. Богородица Иконофиса е манастир в Егейска Македония, на територията на Гърция. В края на XIX и началото на XX век се явява един от центровете на елинизма в Източна Македония, който активно способства за елинизирането на местните българи. През Втората световна война по време на българската окупация е напълно изгорен. Възстановен е през 60-те год. на XX век.
Използвана литература:
- История поместных православных церквей, Константин Ефимович Скурат (https://predanie.ru/skurat-konstantin-efimovich/book/72710-istoriya-pomestnyh-pravoslavnyh-cerkvey/#/toc99)
- http://www.hierarchy.religare.ru/h-orthod-2kratrus.html.
- Проф. Иван Снегаров – Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата. (http://petkohinov.com/pravoslavie/03/snegarov/snegarov_shizmata.html)
- Практически справочник по православие, Светлана Исмаилова (https://books.google.bg/books?id=75-TDBtSR4EC&pg=PA699&lpg=PA699&dq=%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%8F+%D1%86%D0%B5%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%8C+%D1%8D%D0%BB%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F&source=bl&ots=ew8gviuYcW&sig=B1lWsBDXKL9091h0LxAKWHvF7nI&hl=ru&sa=X&ved=2ahUKEwj_6az44_vdAhVJJVAKHUUNCXsQ6AEwCXoECAEQAQ#v=onepage&q=%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%8F%20%D1%86%D0%B5%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%8C%20%D1%8D%D0%BB%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F&f=false).
- http://www.portalostranah.ru/view.php?id=106.
- http://www.anti-raskol.ru/pages/1514.
- Велислава Дърева, „Критска пролет за Православието“, І и ІІ –http://www.duma.bg/node/126319, http://www.duma.bg/node/126401.
- Велислава Дърева, „Относно Крит: Кога ще бъде канонизиран Екзарх Антим І?“, http://pogled.info/avtorski/Velislava-Dareva/otnosno-krit-koga-shte-bade-kanoniziran-ekzarh-antim-%D0%86.77556.
- Велислава Дърева, „Относно Крит-ІІ: Отровните плодове на схизмата“, http://pogled.info/avtorski/Velislava-Dareva/otnosno-krit-%D0%86%D0%86-otrovnite-plodove-na-shizmata.77639.
Източник: pogled.info