Автор: Проф. Анрей Пантев
Целият XIX век е наситен с войни въпреки идеята за справедливост, равенство, свобода. Отечествената война в Русия, следва мерзката Кримска война на половин Европа срещу Русия, след това следва Гражданската война в Съединените щати, не по-малко кръвопролитна, отколкото Наполеоновите походи, довели до превземането на Виена и Берлин.
След това обаче идва една война, която е съвсем различна. Изведнъж по вечеринки, по сказки, по църкви в Русия се понася мълва, след това тя става влудяваща, сурова и свирепа реалност: „Наши братя отвъд Дунава, християни, славяни – етнос, лежащ в основата на славянската цивилизация, е жестоко малтретиран със зверства, с които бяха потушавани още първите въстания в Османската империя и в българските й провинции“. Това предизвика шок, който постави въпроса за моралното здраве на цялото европейско общество. Тук вече не става въпрос за банализирания натиск на моментни имперски интереси. Става дума за спасяване на братя християни, братя славяни. Въпреки още неподготвената за война руска армия, въпреки унижението, на което беше подложена Русия след поражението й в Турско-кримската война, имаше мотив, имаше тръпка, имаше порив, имаше причина да се води война. Това беше наред с всичко останало и война на вярата. Това беше и победа на вярата. И това днешните ни новопокръстени християни избягват да споменават като основната причина за Руско-турската война. Войната за самата България беше продукт, рожба, еманация на общественото мнение в Европа, което днес наричаме гражданско общество.
Величието е в това, че една многонационална империя, тогава приемана за най-изостаналата в политическо отношение страна, извърши велика европейска мисия. По това време Русия беше по-европейска страна, отколкото онези, които се стремяха да изградят барикади срещу това начинание. С нас беше цялата прогресивна Европа – клерикална, научна, Европа на художници, на мислители, Европа на хора, които бяха разгневени. Едва тогава те разбраха, че там има един народ с дълбоки държавни, институционални и книжовни традиции, че българите са хора на книгата, с която дотогава се хвалеха само евреите.
Има един логичен въпрос. Ако Русия имаше зловещи планове за превръщането на България в придатък, защо тогава ще постави началото на първата библиотека в София? Защо ще прави силна армия? Когато искаш да управляваш една страна, не й правиш армия. Факт е, че освободителят се натовари на шлепове след няколко месеца и напусна България.
Именно тогава възкръсва името България на европейската политическа карта. Оттогава започва възраждането на някогашното държавно и книжовно великолепие на българската нация. И тук „ура“-патриотизмът няма място за намеса. Защото патриотизмът не е значка на ревера, не е партийна субсидия и не е хонорар. Патриотизмът е да покажеш, че обичаш някого, че е помогнал на България. Благодарността и признателността не са раболепие, защото благодарността е душата на силата на интелекта. Няма красива война. Когато носиш щик или ракета или стоиш в танк, ти не можеш да бъдеш ангел. Но има и свещени воини, които – въпреки грозотата на убийството, поколенията помнят.
Дума