Навярно всеки читател поне веднъж в живота си чувал е нещо за бесарабските българи. Но ако реши да научи повече за тях, то едва ли ще успее, защото почти никой днес у нас не е писал за българските изселници в Украйна и Молдова. Чрез поредицата, посветена на българите в Бесарабия, ще повдигнем завесата на тази почти непозната тема и ще запознаем читателите с историческите предпоставки, предизвикали изселването на българите по границата на Руската Империя, с културата и бита на днешните българи, живеещи в Украйна и Молдова, с езика им и желанието на днешните млади бесарабски българи да следват или да са върнат да живеят в родината на техните предци.
Къде се намира и защо се нарича така родината на бесарабските българи
Преди да направим кратък исторически преглед за изселническите вълни на българите на територията на днешната Южна Украйна и Молдова, ще направим едно кратко описание на географско-демографското разположение на днешната област Бесарабия и за произхода на самото название на тази област.
Названието Бесарабия идва от промененото от руснаците име на влашката династия на Басарабите. Тази династия с прекъсвания е управлявала страната на власите в периода от 14 до 17 в. Тук е уместно да посочим две исторически събития, свързани с България и в частност с Великотърновския регион. Тези събития открояват личността на единия от представителите на влашката династия –войводата Иванко Басараб (той завършил земния си път през 1352 г.). През първата половина на 14 в. този влашки войвода имал принос в развалянето на българо-сръбските отношения, в резултат на който българския цар Михаил Шишман изгонва жената си Ана-Неда – сестрата на тогавашния сръбски владетел Стефан Дечански. Около 1330 г. бъдещият търновски цар Иван Александър се оженил за Теодора – дъщерята на споменатия вече Иванко Басараб. По-късно, обаче, след близо 20 години царския брак се разпада. Иван Александър се влюбил в еврейската девойка Сара, която скоро след това приела православната вяра и името на предишната царица. След това станала съпруга на търновския владетел. А Теодора, дъщерята на влашкия войвода била изгонена от царския двор и против нейната воля станала монахиня в монастира „Св. Троица”, който се намира на десетина километра от Велико Търново.
Общата площ на Бесарабия е 44422 квадратни километра и се намира между поречията на три реки. На запад тя граничи с река Прут, от източната страна от река Днестър, на юг граничи с долното течение и част от черноморското крайбрежие, на север е обхваната от граничния Хотински район, който се намира между две държави – Украйна и Румъния и е отделена от областта Буковина и с редица малки реки. Затова, заради географското разположение и името на областта, в която живеят, българите се наричат бесарабски българи.
Названието Бесарабия идва от промененото от руснаците име на влашката династия на Басарабите. Тази династия с прекъсвания е управлявала страната на власите в периода от 14 до 17 в. Тук е уместно да посочим две исторически събития, свързани с България и в частност с Великотърновския регион. Тези събития открояват личността на единия от представителите на влашката династия –войводата Иванко Басараб (той завършил земния си път през 1352 г.). През първата половина на 14 в. този влашки войвода имал принос в развалянето на българо-сръбските отношения, в резултат на който българския цар Михаил Шишман изгонва жената си Ана-Неда – сестрата на тогавашния сръбски владетел Стефан Дечански. Около 1330 г. бъдещият търновски цар Иван Александър се оженил за Теодора – дъщерята на споменатия вече Иванко Басараб. По-късно, обаче, след близо 20 години царския брак се разпада. Иван Александър се влюбил в еврейската девойка Сара, която скоро след това приела православната вяра и името на предишната царица. След това станала съпруга на търновския владетел. А Теодора, дъщерята на влашкия войвода била изгонена от царския двор и против нейната воля станала монахиня в монастира „Св. Троица”, който се намира на десетина километра от Велико Търново.
Общата площ на Бесарабия е 44422 квадратни километра и се намира между поречията на три реки. На запад тя граничи с река Прут, от източната страна от река Днестър, на юг граничи с долното течение и част от черноморското крайбрежие, на север е обхваната от граничния Хотински район, който се намира между две държави – Украйна и Румъния и е отделена от областта Буковина и с редица малки реки. Затова, заради географското разположение и името на областта, в която живеят, българите се наричат бесарабски българи.
Кратко историческо описание на емиграционните вълни на българите в Бесарабия
Въпреки, че няма преки исторически доказателства, е известно, че след неуспешните Карпошевото и Чипровското въстания през 1694 г. около 180 български семейства (около 1200 души) от Костенджа (днес на това населено място се намира румънски град Констанца) поради страх от преследвание от страна на турската власт напуснали родните места и потеглят към Централна Бесарабия, където се заселили и основали днешното молдовско село Томай. По-късно в периода 1767-1791 г. от България в Южна Бесарабия се изселват около 2000 души. Една много по-голяма по своите размери емиграция на наши сънародници от днешна източна България в бесарабските земи може да се наблюдава и по време на руско-турската война през 1806-1812 г. Така например, през 1806 г. десетки семейства от Шуменско, Тутракан, Коалиново, Балчик, Генерал Тошево, Созопол, а също така и от някои Бургаски села решават да се заселят в днешните бесарабски села Богатое, Джурджулещи, Буарчи, Вулканещи и др. През тази година в това молдовско градче са се преселили 289 балчишски семейства. А три години по-късно 155 семейства от Шумен и близо 118 души от шуменското село Мировци напускали родните си места и се заселили в селата Кубей и Суворово (повече познато в началото на 19 в. като с. Хаджи Абдула). Като най-голяма изселническа вълна на българите в Бесарабия историците сочат 1811 и 1812 години. През тези две години няколко хиляди семейства от Добричкия, Шуменския, Варненския, Сливенския и Бургаския край са се преселили в Бесарабия. След 1812 г. вече не се наблюдават масови емиграционни процеси в Новорусийския край (като била наричана в онова време Бесарабия). През този период от България идват първите заселници на бесарабски села и градчета – Авдарма, Дизгиндже, Чокмайдан, Конгаз – Комратски район, Молдова; Виноградовка (Курчи), Жовтневое – Болградски район, Украйна; Етулия – Вулканещки район, Кириетлунга, гр. Комрат – Молдова; и селата Утконосовка и Нагорное – Украйна. Необходимо е също така да отбележим и един интересен исторически факт, станал през този шестгодишен период. След сключването на Букурещкия мирен договор на 16 май 1812 г. цялата Бесарабия преминава към Русия. По-малки преселнически групи от България се преселват в Южна България и Молдова през 1819, 1821, 1822, 1823, 1825 г. Най-често тези преселвания са били от Сливенския край и по-рядко от Пловдивско. Няколко години по-късно, през 1829 г. изселниците от гр. Средец и от няколко бургаски села слагат основите на днешното бесарабско село Новые Трояны. Както свидетелстват историците, в новооснованото село се настанили 139 семейства. По-мащабна изселническа вълна от Източна България е имало през зимните месеци на 1829 г. и пролетта на следващата година. За да бъдем абсолютно точни ще отбележим, че най-интезивната емиграционна вълна се осъществила в периода април-август 1830 г. Тогава голямото множество на гражданите на Сливен, на българските тракийци, живеещи Стара Загора, Одрин, българите, обитаващи районът между Исакча, Варна и Силистра и населени места намиращи се покрай морето, оставили родните си места и с благословението на руските държавници се настанили в района на основания вече град Болград. Според едни изследователи тази изселническа вълна наброява около 150 000 души, които напуснали България, според други около 130 хиляди души, а според трети изследователи, изучавали този въпрос, само около 100 хиляди души оставили домовете си и се настанили в пределите на днешна Румъния, Украйна и Молдова. Така например, през 1830 г. изселванията стават от Южна България – над сто новозагорски семейства се преселват днешното бесарабско село Валя Пержа; около хиляда души от ямболското село Маломир стават жители на село Виноградное (Болградски район, Украйна); също така около 700 души напускат друго ямболско село Чумлекьой (днес с. Ботево) и основават в Новоросийския край село със същото название. Днес това село е известно с името си Виноградовка и се намира в Тарутинския район, Одеска област, Украйна. До започването на Кримската война през 1861 се наблюдават единични случаи на емиграция на българите в пределите на Царска Русия. А след 1861 г. виждаме още една силна изселническа вълна на граждани на България, а по-точно от Северозападна България и Одринско. Този път, обаче, най-вече те се заселват на Кримския полуостров и само една малка част се настанява в Бесарабия. След 1878 г., когато по-голямата част от Българските земи са били освободени от турците, изселванията на българите от родните си места ставали все по-рядко и по-рядко. И още по-редки случаи на емиграция
от България можем да видим в края на 19 в. и началото на 20 в.
Така в продължение на няколко века поради турското подтисничество, поради желанието на много българи да живеят като свободни хора и безпрепятствено да изповядват правословната си вяра, те са били принудени да напуснат родината си и да се заселят в пределите на Бесарабия и особено в Южна Бесарабия. И като свидетелство на споменатите по-горе изселнически вълни на българите сочат и днешните български названия на селата, намиращи се в Украйна и Молдова и в които и сега живеят потомците на българските емигранти. Това са селата: Кортен, Чумлекьой (днес с. Виноградовка, Тарутински район, Украйна), Голица, Твардица, Главан, Калчево, Кулевчи , Гюльмен, Девлетагач, Купаран, Селиоглу, Дермендере и др.
от България можем да видим в края на 19 в. и началото на 20 в.
Така в продължение на няколко века поради турското подтисничество, поради желанието на много българи да живеят като свободни хора и безпрепятствено да изповядват правословната си вяра, те са били принудени да напуснат родината си и да се заселят в пределите на Бесарабия и особено в Южна Бесарабия. И като свидетелство на споменатите по-горе изселнически вълни на българите сочат и днешните български названия на селата, намиращи се в Украйна и Молдова и в които и сега живеят потомците на българските емигранти. Това са селата: Кортен, Чумлекьой (днес с. Виноградовка, Тарутински район, Украйна), Голица, Твардица, Главан, Калчево, Кулевчи , Гюльмен, Девлетагач, Купаран, Селиоглу, Дермендере и др.
Също така Бесарабия бива наричана още малка България.
Автор: Виталий Чеботар