Турбуленцията, в която навлезе Европа след т. нар. арабски революции, отдавна вече не учудва никого. Днес резултатите от това – горчивите каши по рецепти отвъд океана, които надменната самомнителност на призваните да ръководят европейската общност ни наложиха да сърбаме – май вече ни дойдоха в повече. Игричките на думи, обещанията, примамките, „загрижеността“ за съдбините на европейските народи лъснаха с цялата си прелест и с незабравимия „аромат“ на барут и кръв. Усетихме това в събота вечер, след атентатите на „Ислямска държава“ в Париж. Те предхождаха с часове срещата за Сирия във Виена и отдавна очакваната възможност в неделя и понеделник в Анталия все още актуалните (поне засега) велики сили да търсят и намерят изход от задалата се на хоризонта „трета световна война“. Така вече я определят все повече водещи световни анализатори и политици.
А междувременно страхът обля с мощна вълна съзнанието на европейците, привикнали да мислят, че подобни катаклизми днес са невъзможни. Това се усети и в Анталия, където Западът, макар и твърде мъгляво, призна, че Москва със своите предложения за съвместни действия срещу ИД очевидно е била права в последователната си политика за единение. Западните лидери обаче не пропуснаха да ударят акцента на прословутото за начина им на мислене политиканско увъртане, започващо с „Но!“ Зад него винаги се крие някакво условие. И страх да признаеш погрешно формулирани стратегически, идеологически, икономически и прочие мераци като влияние над енергоизточници, сфери на влияние, териториално преразпределение на света…
От Анталия сериозни идеи така и не се чуха ясно, освен едни мъгляви обещания в бъдеще време. Но за да има бъдеще Европа, май е време и лидерите от континента, и неговите граждани да захвърлят розовите очила на самодоволството, да помислят внимателно какво и защо става и да действат заедно, особено с Русия.
Автор: Алберт Аврамов, в. „Дума“