Неотдавнашната седемдесетгодишнина от освобождаването на Аушвиц ни напомни за ужасните престъпления на фашизма, чиято нацистка иконография е запечатана в съзнанието ни. Фашизмът е запазен като история, като трепкащи кадри на маршируващи мъже в кафяви ризи, престъпленията му са ужасни и неоспорими. И все пак в същите либерални общества, чиито войнолюбиви елити ни призовават никога да не го забравяме, нарастващата опасност от нов фашизъм се премълчава. Защото това е техният фашизъм.
„Да започнеш такава агресивна война – заявяват съдиите на Нюрнбергския процес през 1946 година – е не само международно престъпление, а най-висшата форма на международно престъпление, различаващо се от всички останали по това, че представлява злото само по себе си.“
Ако нацистите не бяха нападнали Европа, нямаше да има Аушвиц и Холокоста. Ако САЩ и техните сателити не бяха нападнали Ирак през 2003 година, почти един милион човека все още щяха да са живи и „Ислямска държава” днес нямаше да ни сразява с диващината си. Нейните привърженици са деца на съвременния фашизъм, откърмени с бомби, с кървави бани и с лъжите на сюрреалистичния театър, наречен новини.
През 2011 година НАТО изстреля 9700 ракети срещу Либия, над една трета бяха насочени към цивилни обекти. Използвани бяха бойни глави с уранов заряд, градовете Мисрата и Сирт потънаха в руини. Червеният кръст откри масови гробове, а УНИЦЕФ докладва, че „повечето от убитите деца са били на възраст под десет години.“
Публичното содомизиране на президента Кадафи с „бунтовнически” байонет бе приветствано от тогавашния американски държавен секретар Хилъри Клинтън с думите: „Дойдохме, видяхме и той умря“. Неговото убийство и унищожението на страната му бяха оправдани с познатата дебела лъжа – планирал бил „геноцид“ срещу собствения си народ. „Знаехме, че ако изчакаме дори ден повече – каза президентът Обама, – в Бенгази, който е с големината на град Шарлът, може да настане такова клане, което да отекне из целия регион и да опетни съвестта на целия свят.“
Това беше изфабрикувано от ислямистките бунтовници, които бяха на път да загубят битката срещу правителството. Те обявиха пред „Ройтерс”, че ще има „истинско клане, такова, каквото видяхме в Руанда“. Тиражирана на 14 март 2011 година, тази лъжа даде искрата за огнения ад, разпален от НАТО и наречен от Дейвид Камерън „хуманитарна интервенция“.
Тайно снабдявани с оръжие и тренирани от британската Специална въздушна служба (SAS), много от „бунтовниците“ станаха част от „Ислямска държава”, чието последно видео показа обезглавяването на двадесет и един работници – християни копти, пленени в Сирт, града, който бе унищожен от бомбардировачи на НАТО в тяхно име.
За Обама, Камерън и Оланд истинското престъпление на Либия беше това, че тя обяви своята икономическа независимост и заяви намерението си повече да не продава петрола си за щатски долари. „Петродоларът“ е стълбът на американска имперска сила. Дръзкият план на Кадафи целеше да създаде обща африканска валута, обезпечена със злато, Централна африканска банка и икономически съюз между по-бедните, но разполагащи с ценни ресурси държави в Африка. Дали наистина щеше да се реализира, не е от значение. Самото обявяване на този план бе немислимо за Щатите и те се подготвиха да се „намесят“ в Африка и да подкупят африканските правителства с военно „партньорство“.
„След атаката на НАТО срещу Либия под прикритието на резолюция на Съвета за сигурност – написа Гарикай Ченгу – Обама конфискува 30 милиарда долара от Централната банка на Либия, които Кадафи е пазел за създаването на Африканската централна банка и на новата валута.“
Моделът на „хуманитарната война“, която се поведе срещу Либия, вече бе спечелил либералните сърца на Запада и особено на медиите. През 1999 година Бил Клинтън и Тони Блеър изпратиха НАТО да бомбардира Сърбия, лъжейки, че сърбите са подложили на геноцид етническите албанци в разколната провинция Косово. Дейвид Шефър, специален посланик на САЩ по въпросите за военните престъпления, тръбеше, че „повече от 225 000 албански мъже на възраст между четиринадесет и петдесет и девет години“ може би са убити. Клинтън и Блеър напомниха за Холокоста и „духа на Втората световна война“. Героичен съюзник на Запада стана Армията за освобождение на Косово, чието криминално досие бе избутано настрана. Британският външен министър Робин Кук увери функционери от АОК, че може да го търсят на мобилния му телефон по всяко време.
Бомбардировките на НАТО срещу Сърбия унищожиха нейната инфраструктура, включително училища, болници, манастири и сградата на националната телевизия. Международни разследващи екипи пристигнаха в Косово, за да изровят доказателства за „холокоста“. ФБР не успя да намери нито един масов гроб и се прибра у дома. Испанският разследващ екип също не откри нищо, а ръководителят му гневно осъди „семантичния пирует на военната пропагандна машина“. Една година по-късно Международният наказателен трибунал на ООН (Хагският трибунал) обяви, че жертвите в Косово са 2788. Те включват бойци и от двете страни, както и сърби и цигани, избити от Армията за освобождение на Косово. Не е имало никакъв геноцид. Този „холокост“ е една нагла лъжа. Причината за атаката на НАТО е била изфабрикувана.
Зад лъжата обаче стояха сериозни интереси. Югославия беше независима мултиетническа федерация, която стоеше като политически и икономически мост между Изтока и Запада по време на Студената война. Повечето й производствени предприятия и комунални услуги бяха държавна собственост. Това не се е приемало добре от разрастващата се Европейска общност и особено от наскоро обединената Германия, обръщаща поглед на изток, за да превземе „естествения си пазар“ в съюзните републики Хърватия и Словения. До времето на срещата на високо равнище в Маастрихт през 1991 година, на която европейците планираха създаването на катастрофалната еврозона, вече е била сключена тайна сделка – Германия да признае Хърватия като държава. Югославия бе обречена.
Във Вашингтон видяха, че югославската икономика изпитва сериозни затруднения, и Световната банка й отказа желаните заеми. НАТО, която по това време беше почти реликва от времето на Студената война, влезе в ролята си на имперска маша. На косовската „мирна“ конференция в Рамбуйе, Франция, през 1999 година сърбите станаха жертва на двулична тактика. В Договора от Рамбуйе беше включен и тайният Анекс В, добавен от американската делегация в последния ден, изискващ на практика военна окупация на цяла Югославия – държава с горчиви спомени за нацистката окупация – и въвеждането на „свободна пазарна икономика“, както и приватизация на всички държавни активи. Нито една суверенна държава не би подписала подобен договор. Наказанието дойде съвсем скоро. Бомбите на НАТО заваляха над една беззащитна страна. Това бе предшественикът на катастрофите в Афганистан и Ирак, Сирия, Либия и Украйна.
От 1945 година насам повече от една трета от държавите, членки на ООН – 69 на брой – са ставали жертва на един или на всички актове на американския съвременен фашизъм, както следва: инвазия, сваляне на правителства, задушаване на народни движения, опорочаване на избори, бомбардиране на хора, сриване на икономики и накрая ужасната атака, позната под името „санкции“, чиято жертва става цялото общество. Според британския историк Марк Къртис загиналите в резултат на всичко това наброяват милиони.
И разбира се, разгърна се и една голяма лъжа.
„Днес за първи път след Единадесети септември нашата военна мисия в Афганистан е приключена.“ Това бяха първите думи в годишното обръщение към нацията на Обама през 2015 г. Впрочем 10 000 американски войници и 20 000 наемници остават в Афганистан за неопределен период от време. „Най-дългата война в историята на Америка е към своя сигурен край“ – каза Обама. В интерес на истината, по данни на ООН през 2014 г. в Афганистан са загинали най-много цивилни в сравнение с всяка друга година. По-голямата част от жертвите са убити през неговия мандат.
Трагедията в Афганистан прилича на тази в Индокитай. В известната си книга „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви“ Збигнев Бжежински, кръстникът на американската политика от Афганистан до днешни дни, пише, че ако Америка желае да контролира Евразия и да доминира над света, не може да поддържа популистка демокрация, защото „преследването на власт не е цел, която събужда страстите на народа. … Демокрацията не търпи имперската мобилизация“*. Той е напълно прав. Както Уикилийкс и Едуард Сноудън разкриха, една полицейска държава, една държава подслушвач е узурпирала демокрацията. През 1976 година Бжежински, който тогава е съветник на президента Джими Картър, защити своята теза, като нанесе съкрушителен удар на първата и единствена демокрация в Афганистан. Кой знае за тази жизненоважна част от историята?
През 1960 година в Афганистан, най-бедната държава в света по онова време, започва революция, която през 1978 г. в крайна сметка сваля аристократичния режим. Народната демократична партия на Афганистан (НДПА) създава правителство и обявява своята реформаторска програма, която включва ликвидирането на феодализма, свободното изповядване на всички религии, равни права за жените и социална справедливост за етническите малцинства. Повече от 13 000 политически затворници са освободени и полицейските им досиета са публично изгорени.
Новото правителство предоставя безплатна медицинска помощ на най-бедните, крепостничеството е изкоренено, влиза в действие масова програма за ограмотяване на населението. Към края на 80-те години на ХХ век половината студенти в държавата са жени, почти половината от афганистанските лекари са жени, жени са и една трета от държавните служители и повечето учители. „Всяко момиче – спомня си Саира Норани, която е хирург – можеше да отиде в гимназия и в университет. Можехме да ходим където пожелаем и да носим каквито дрехи ни харесват. Посещавахме кафенета и кина, за да гледаме последния индийски филм и да слушаме модерна музика. Всичко се обърка, когато муджахидините започнаха да настъпват. Те убиваха учители, палеха училища. Бяхме ужасени. Беше смешно и едновременно с това тъжно, че Западът подкрепяше точно тези хора.“
Правителството на НДПА е подкрепяно от СССР, въпреки че според признанието на бившия държавен секретар на САЩ Сайръс Ванс няма доказателства за съветска намеса в революцията. Притеснен от нарастващото самочувствие на освободителните движения по целия свят, Бжежински заключава, че независимостта и прогресът в Афганистан под управлението на НДПА ще се превърнат в заразителен пример за други страни и съответно в заплаха.
На 3 юли 1979 година Белият дом тайно решава да подкрепи племенните „фундаменталистки“ групировки, известни под общото име муджахидини. САЩ им предоставя повече от 500 милиона долара на година в оръжие и друга помощ. Целта е да се свали реформаторското правителство на Афганистан. През август 1979 година американското посолство в Кабул докладва, че „висшите интереси на САЩ налагат правителството на НДПА да падне, без значение какви щети ще бъдат нанесени на социалните и икономически реформи в Афганистан“. Курсивът е мой.
Муджахидините са предвестниците на „Ал Кайда” и „Ислямска държава”. Сред тях е Гулбудин Хекматиар, който получава от ЦРУ десетки милиони долари в брой. Негови специалитети са трафикът на опиум и заливането с киселина на лица на жени, които отказват да носят бурка. Но когато го канят да посети Лондон, министър-председателката Тачър го нарича „борец за свобода“.
Фанатиците като Хекматиар още щяха да се подвизават единствено в своя племенен свят, ако Бжежински не беше дал старт на кампанията за въздигане на ислямския фундаментализъм в Централна Азия, за да подкопае световната борба за политическа независимост и да „дестабилизира“ СССР, „стимулирайки”, както той самият пише в автобиографията си, „неколцина мюсюлмани“. Големият му план е добре дошъл за амбициите на пакистанския диктатор генерал Зия Ул Хак да доминира над региона. През 1986 година ЦРУ и пакистанските тайни служби ISI започват да събират хора от цял свят, които да се присъединят към джихада в Афганистан. Мултимилионерът от Саудитска Арабия Осама бин Ладен е един от тях. Мъже, които по-късно ще се присъединят към талибаните и „Ал Кайда”, се обучават в ислямски колеж в Бруклин, Ню Йорк, а после в паравоенен лагер на ЦРУ във Вирджиния. Името на тази операция е „Циклон“. Нейният успех е отпразнуван през 1996 година, когато последният президент на демократичен Афганистан, Мохамед Наджибула – потърсил закрила в представителството на ООН в Кабул – е обесен от талибаните на улична лампа.
Непредвиденият резултат от операцията и нейните „стимулирани мюсюлмани“ е 11 септември 2001 година. Операция „Циклон” прераства във „войната срещу тероризма”, в която ще изгубят живота си безброй мъже, жени и деца в целия мюсюлмански свят, от Афганистан до Ирак, Йемен, Сомалия и Сирия. Посланието на машата на Запада беше и си остава: „Или си с нас, или си срещу нас“.
Общото при фашизма от миналото и от настоящето са масовите убийства. Американската инвазия във Виетнам имаше своите „свободни стрелкови зони“, „броячи на трупове“ и „косвени щети“. В провинцията Куанг Нгай, от която съм изпращал репортажи, САЩ убиха хиляди цивилни. Но се помни само клането в Ми Лай. В Лаос и Камбоджа най-голямата въздушна бомбардировка в историята отприщи цяла епоха на терор, увековечена от бомбени кратери, които от въздуха приличат на чудовищни огърлици. Бомбардировките дадоха на Камбоджа нейна собствена „ислямска държава”, предвождана от Пол Пот.
Днес най-голямата терористична кампания в света води до екзекуции на цели семейства, гости на сватби в миг се превръщат в оплаквачи на погребения. Те са жертви на Обама. Според „Ню Йорк Таймс” Обама си избира от „списъка за убиване“ на ЦРУ, който му предоставят всеки вторник в Белия дом. Той решава кой ще живее и кой ще умре. Неговото оръдие за екзекуции е ракетата „Хелфайър”, носена от безпилотен самолет, познат като дрон. „Хелфайър” изпържва своите жертви и разпръсква останките им като гирлянди. Специално компютърно приложение регистрира с кръгче всеки „удар“.
Историкът Норман Полок пише: „Заменете маршировката с привидно безвредната милитаризация на тоталната култура. А бомбастичния вожд – с проваления реформатор, безгрижно планиращ и извършващ убийства с неизменната си усмивка на лице.”
Общото при фашизма от миналото и от настоящето е култът към превъзходството. „Аз вярвам в американската изключителност с всяка фибра на моето тяло” – казва Обама, навявайки спомени за националния фетишизъм от 30-те години на ХХ век. Според историка Алфред Макавой един от доверените хора на Хитлер, Карл Шмит, заявил: „Суверенът е този, който определя изключението”. Това обобщава с две думи американизма, днешната световна господстваща идеология. А че тя още не е припозната като хищническа идеология, е резултат на умело и прикрито промиване на мозъци. Коварна, необявена, остроумно представена като просветителство, нейното високомерие олицетворява културата на Запада. И аз израснах, подложен на кинодиетата за американската слава, без да подозирам, че почти всичко в нея е изопачено. Нямах никаква представа например, че Червената армия е унищожила по-голямата част от нацистката военна машина, като е загубила повече от 13 000 000 войници. Щатите, за разлика от Русия, са загубили 400 000, включително в Тихия океан. Холивуд преобръща тази статистика.
Различното днес е, че подканват публиката в киносалоните да кърши ръце, докато наблюдава „трагедията” на американски психопати, които трябва да убиват хора от други държави – точно както ги погубва самият им президент. Въплъщението на холивудското насилие, актьорът и режисьор Клинт Истууд, беше номиниран за „Оскар” тази година за филма си „Американски снайперист”, който разказва за откачен, но лицензиран убиец. „Ню Йорк Таймс” описва лентата като „патриотична семейна драма, която чупи рекордите за посещаемост още в първите няколко дни”.
За американското обвързване с фашизма няма героични филми. По време на Втората световна война гърците смело се бориха срещу нацизма и се опитваха да попречат на гръцкия фашизъм да надигне глава. През 1976 година ЦРУ помогна на фашистка военна хунта да дойде на власт в Атина – както направи в Бразилия и в по-голямата част от Южна Америка. След войната САЩ дадоха убежище на германци и източноевропейци, заговорничили с нацисткия агресор и извършвали престъпления против човечеството, и ги възнаградиха щедро за талантите им. Пример за това е Вернер фон Браун, бащата на нацистката бомба V-2 и на американската космическа програма.
През 90-те години на ХХ век бившите съветски съюзници в Източна Европа и на Балканите станаха военен аванпост на НАТО, а на наследниците на нацисткото движение в Украйна се предостави същата възможност. Отговорен за смъртта на хиляди евреи, поляци и руснаци по време на нацисткото нахлуване в СССР, украинският фашизъм беше реабилитиран и представителите на неговата „нова вълна“ са приветствани като „националисти”.
Това достигна своя апогей през 2014 година, когато администрацията на Обама похарчи 5 милиарда долара за преврат срещу демократично избраното украинско правителство. Щурмоваците бяха неонацисти от групировките „Десен сектор” и „Свобода”. Сред лидерите им беше Олег Тягнибок, който апелира за унищожението на „московско-еврейската мафия“ и „друга измет“, включваща хомосексуалисти, феминисти и хора с леви политически убеждения.
Тези фашисти в момента са част от превратаджийското управление в Киев. Първият заместник-председател на украинския парламент Андрий Парубий бе сред основателите на „Свобода”. На 14 февруари той обяви, че ще лети до Вашингтон с цел „Щатите да ни дадат модерно въоръжение“. Ако той успее да постигне това, Русия ще тълкува този акт като военен.
Нито един западен лидер не обелва и дума за възраждането на фашизма в сърцето на Европа. Единственият, който го направи, е Владимир Путин, чийто народ даде 22 милиона жертви по време на нацисткото нахлуване, тръгнало от украинската граница. На неотдавнашна конференция по въпросите на сигурността в Мюнхен помощник държавният секретар на САЩ, отговарящ за Евразия, Виктория Нюланд се оплака от европейските лидери, които се противопоставят срещу въоръжаването на режима в Киев от Щатите. Тя нарече немския военен министър „министър на пораженчеството“. Точно Нюланд е в дъното на преврата в Киев. Съпруга на Робърт Кейгън, светило на неоконсерваторите и един от създателите на крайно десния „Проект за нов американски век“, тя беше съветник по външната политика на Дик Чейни.
Превратът на Нюланд не се реализира съвсем по план. НАТО не успя да си присвои изконно руската военноморска база в Крим. Преимуществено руското население на Крим – незаконно анексиран към Украйна от Хрушчов през 1954 година – гласува с мнозинство полуостровът да се върне към Русия, както впрочем направи и през 90-те години на миналия век. Референдумът беше доброволен, всенароден и наблюдаван от целия свят. Не бе установена никаква външна намеса.
По същото време Киев се обърна срещу етническо руското население на изток с огромна ярост. Изпрати неонацистка милиция, създадена по модела на немските СС, която бомбардира и напада градове и села. Използва масовия глад като оръжие, прекъсва електричеството, замразява банкови сметки, спира социални осигуровки и пенсии. Над един милион бежанци са избягали през руската граница. В западните медии ги представиха като бегълци от „насилието“, причинено от „руската инвазия“. Главнокомандващият обединените военни сили на НАТО в Европа генерал Брийдлав, чието име и действия може би са вдъхновени от филма на Стенли Кубрик „Доктор Стрейнджлав, или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“, обяви, че 40 000 руски войници „маршируват“ към Украйна. В ерата на сателитното наблюдение и разузнаване той обаче не успя да докаже абсолютно нищо.
Рускоговорещите и билингвистични хора в Украйна – една трета от населението – отдавна искат федерация, която да отразява етническото разнообразие и същевременно да е автономна и независима от Москва. Повечето не са „сепаратисти“, а граждани, които искат да живеят в сигурност в родината си и се противопоставят на алчния за власт политически режим в Киев. Техният бунт и създаването на автономни „държави“ са нормална реакция на атаките на Киев срещу тях. Малко от това е обяснено на западната публика.
На втори май 2014 година в Одеса 41 етнически руснаци бяха изгорени живи в сградата на профсъюзите, докато полицията наблюдаваше отстрани. Лидерът на „Десен сектор” Дмитро Ярош приветства убийството като „още един светъл ден в нашата национална история“. В американските и британските медии това бе наречено „мътна трагедия“, резултат на сблъсъци между „националисти“ (неонацисти) и „сепаратисти“ (хора, които събират подписи за референдум за федерална Украйна).
„Ню Йорк Таймс” погреба историята, отхвърли я като руска пропаганда срещу фашистката и антисемитска политика, водена от новите клиенти на Вашингтон. „Уолстрийт Джърнал” осъди жертвите – „Смъртоносният огън в Украйна най-вероятно е запален от бунтовниците, казва украинското правителство“. Обама поздрави хунтата за нейната „сдържаност“.
Ако Путин бъде провокиран да се притече на помощ на бунтовниците, предварително изфабрикуваната му от Запада роля на парий ще оправдае лъжата, че Русия напада Украйна. На 29 януари началникът на Генералния щаб на въоръжените сили на Украйна генерал Виктор Муженко неволно отрече основната причина за санкциите, които САЩ и ЕС налагат на Русия, като заяви на пресконференция, че „украинските въоръжени сили не се сражават с редовни части на руската армия“. Имало „отделни граждани”, членове на „незаконни въоръжени групировки“, но не и руска инвазия. Това не е новина. Но Вадим Пристайко, заместник външният министър на Киев, призова за „тотална война“ с ядрено въоръжената Русия.
На 21 февруари американският сенатор Джеймс Инхоф, републиканец от Оклахома, внесе законопроект, който ще разреши доставката на американски оръжия за Киев. При речта си в Сената той показа фотографии, на които според него се виждат руски войници, прекосяващи украинската граница. Отдавна е доказано, че тези снимки са фалшиви. Те напомнят за фалшивите фотоси на съветски ракетни инсталации в Никарагуа, които показваше Роналд Рейгън, както и на изфабрикуваните от Колин Пауъл доказателства за наличие на оръжия за масово унищожение в Ирак, които той представи пред ООН.
Интензитетът на клеветническата кампания срещу Русия и демонизирането на нейния президент не приличат на нищо, което съм виждал през цялата си кариера на репортер. Робърт Пери, един от най-изявените разследващи журналисти, който разкри аферата „Иран контри”, наскоро написа: „Нито едно европейско правителство след поражението на Хитлерова Германия не е сметнало за необходимо да изпраща нацистки щурмоваци на война срещу собственото си население, но режимът в Киев прави точно това, и го прави съзнателно. А целият медиен и политически спектър на Запад полага преднамерени усилия да прикрива това, пренебрегвайки дори твърдо установени факти. Ако се чудите как светът може да стигне до трета световна война – както стигна до Първата световна преди век – всичко, което трябва да направите, е да се вгледате в глухата за всякакви факти и здрав разум лудост по отношение на Украйна.
През 1946 година един от прокурорите в Нюрнберг казва по повод германските медии: „На всички ни е пределно ясно как нацистките конспиратори използваха психологическата война. Преди всяка голяма агресия, с някои малки изключения, основани на целесъобразност, те започваха медийна кампания, за да отслабят жертвите си и да подготвят психологически германския народ за атаката. … В пропагандната система на Хитлерова Германия най-важните оръжия бяха ежедневната преса и радиото“.
На 2 февруари в „Гардиън” Тимъти Гартън-Аш призова фактически за световна война. „Путин трябва да бъде спрян“ – гласи заглавието на статията му. „Понякога само оръжие може да спре оръжието.“ Той призна, че заплахата от война може би „подхранва параноята на Русия от това да не се окаже в обкръжение“, но това е добре. И изброи какво въоръжение е необходимо, за да се свърши работата, след което увери читателите си, че „Америка разполага с най-доброто “.
През 2003 година Гартън-Аш, който е професор в Оксфорд, пак пригласяше на пропагандата, която доведе до касапницата в Ирак. „Саддам Хюсеин – писа той – има, както Колин Пауъл доказа, големи количества ужасяващи химически и биологически оръжия и крие това, което е останало от тях. Той все още се опитва да създаде ядрено оръжие.“ И провъзгласи Блеър за християнлиберален интервенционист от типа на Гладстон. А през 2006 година написа: „Сега сме изправени пред следващото голямо изпитание за Запада след Ирак, а именно Иран“.
Подобни изблици, или както Гартън-Аш ги нарича, „изтерзана либерална амбивалентност“, не са нетипични за членовете на трансатлантическия либерален елит, които са сключили сделка от фаустовски тип. Военнопрестъпникът Блеър е техният отдаден лидер. А „Гардиън”, който отпечата статията на Гартън-Аш, публикува реклама на новия американски бомбардировач „Стелт“. Текстът под заплашителното изображение на чудовището на „Локхийд Мартин” гласи: „F-35. ВЕЛИКО-за-БРИТАНИЯ“. Това „снаряжение” ще струва на британските данъкоплатци 1,3 милиарда паунда, предшествениците му от F модела посяха разруха по целия свят. Пригласяйки на своя рекламодател, „Гардиън” призова за увеличаване на военните разходи.
За това отново има сериозна причина. Господарите на света искат Украйна не само за ракетна база, те искат нейната икономика. Новият финансов министър на Киев е бивш високопоставен служител на Държавния департамент, работил по отвъдокеанските „инвестиции“. Госпожата светкавично получи украинско гражданство.
Те искат Украйна заради богатите й залежи на природен газ. Синът на вицепрезидента Джо Байдън е в борда на директорите на най-голямата украинска петролна, газова и фракинг компания. Производители на генномодифицирани семена като небезизвестния „Мосанто” искат плодородната земя на Украйна.
Но най-много от всичко искат великия съсед на Украйна, Русия. Искат да балканизират, да разпокъсат Русия и да експлоатират най-големия източник на природен газ на планетата. Искат контрол над Северния ледовит океан и неговите енергийни богатства и над дългата руска арктическа граница. Техният човек в Москва беше Борис Елцин, един пияница, който предаде икономиката на държавата си на Запада. Неговият приемник Путин възроди Русия като суверенна държава – това е неговото престъпление.
Нашата, на останалите, обща отговорност е пределно ясна. Да изобличим безразсъдните лъжи на подстрекателите към война и никога да не заговорничим с тях. Да събудим отново мащабните народни движения, които доведоха до макар и крехкото, но все пак цивилизоване на съвременните имперски държави. И най-важното – да предотвратим посегателството срещу самите нас – срещу нашите умове, срещу нашата човечност, срещу нашето себеуважение. Ако останем безмълвни, със сигурност ще ни победят и ще настъпи нов холокост.
Автор: Джон Пилджър, австралийски журналист, живеещ в Лондон, репортер и автор на документални филми, работил като военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш. Отразява зверствата и кръвопролитията в Афганистан, Палестина и Източен Тимор.
Източник: counterpunch.org
Превод за „Гласове“: Филип Каменов