Думите за съчувствие и състрадание към пострадалите на Майдана ще ги оставя за политиците. Още повече в близката перспектива на нови избори към обичайния набор от празни обещания тези думи прекрасно ще покрият незарасналата рана на украинците. И отново, пускайки бюлетината в урната, ние, както и преди, ще се ръководим от емоциите на славянската душа с вярата, че някой, този път наистина, ще ни донесе благоденствие и справедливост.
Всеки малко или повече здравомислещ човек разбира, че нищо не се случва от само себе си. И още повече явление от мащаба на Майдана. Не са много медиите, които не намекват, че зад това събитие не стоят външни сили. Но по същество за неполитизираните украинци това не е толкова важно. Само ако на някого душата му се стопля от това, че милиарди долари се крадат от родната власт, а не изтичат зад океана. Във всеки случай, едва ли някой би могъл да краде в такива големи мащаби, както, видяхме през последните години. Това правеше нашето правителство. И най-важното сега е, че този антинароден режим се руши, а не това, кой стои зад този процес.
Основната информация, която се подава, внушава, че ако народът е родил Майдана, той трябва да контролира ситуацията. Поне повечето вярват в това. Украинците и без това успяха да смаят половината свят със своята сплотеност, силата на духа и безкомпромисността си. Но трябва да се разбере към какви устои на капитализма посегна Майданът. Току виж се наложило в скоро време и картата на Европа да се прекроява.
Но в този момент никой не желае да обръща внимание на подобни „дреболии”. Еуфорията от Победата обхваща все повече сърца и територии. От една страна, имаме действително народни герои – честни хора, с изострено чувство за справедливост, готови за саможертва. Обществото не е готово да осъзнае, че те са станали инструмент за смяна на олигархичните кланове. По този повод може да се разсъждава в кухнята, но не и на улицата. От друга страна, мнозина се присъединиха към движението от съвсем други амбиции. За озлобените хора, подлите, онези, които получават удоволствие от това, да унижават и оскърбяват другите, особено онези, които са успели в живота или са по-умни – за тях това е наркотик. Полето на тяхната „дейност” е ограничено от рамките на техните фантазии, тъй като органите на реда, вземайки пример от Президента, са се самоотстранили от изпълнението на своите преки задължения.
За мечтите се плаща. Искам да вярвам, че Украйна вече е платила за тях с човешките животи. Може би, ако все още бях студент, или просто млад човек – бих повярвал в това. Но моят житейски опит ми подсказва, че ние сме само в началото на пътя.
Анатолий Палин