АНТИЕВРОПЕИЗМЪТ НА РУСКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИ И НИКОЛАЙ БЕРДЯЕВ
Фьодор Достоевски и Николай Бердяев са двама от основните и оригинални представители на руският консерватизъм. Съдбата им е сходна както и етапите на духовно развитие. И двамата извървяват пътя от социализма до консерватизма, като обясняват тази своя духовна трансформация с натрупването на знания, преодоляване на младежките заблуди и с придобиването на житейски опит. Техният антиевропеизъм е насочен срещу всички, които сляпо се прекланят пред Запада и неговите ценности, отричат и даже се гнусят от всичко руско. Позицията на Достоевски и Бердяев е защитна реакция срещу иностраното идолопоклонничество и опитите чужди идеи и управленски принципи сляпо да се прилагат, без да отчитат особеностите на руската държава и народ. Те са типични представители на руската интелигенция от XIX началото на XX век, които отначало са увлечени от западните идеи – либерализъм, социализъм и комунизъм, но постепенно осъзнават, че те са трудно приложими в руски условия и няма да доведат до нищо хубаво. Образованият елит стига до заключението, че са необходими промени, но те трябва да се направят, като за основа се използват руските държавни и народностни традиции.
Достоевски и Бердяев разсъждават за мястото и преназначението на Русия в световната политика и се стараят да формулират “руската идея” като основна движеща сила на империята. Така изяснявайки принципите на държавата и основната й цел, те вярват, че ще помогнат за възходящото развитие на родината си. Базирайки се на консервативната максима – православие–самодържавие– народност, и допълвайки я със свои мисли, те създават руската идея – тяхното виждане за мястото, смисъла и предопределението на Русия. И двамата приемат Русия за наследница на Източната римска империя, а оттам и на принципа за Pax Orthodoxa – християнска империя, пазителка на православния свят и на истинската вяра. Тази идея съществува в руското общество още след падането на Константинопол през 1453 г. Със загиването на Византия Русия остава единствената стабилна православна държава и естествен наследник на Източната империя. Монахът Филотей е този, който лансира концепцията за Москва като Трети Рим в края на XV в. Така тя става предводителка и пазителка на православието от времето на Иван III, които поставя двуглавия орел на знамето й.
I. Фьодор Достоевски
- 1. Историография
Изследванията, посветени на Фьодор Достоевски, са многобройни и както се казва в едно от тях – това на Валентина Твардовская: “Написаното за Достоевски в стотици пъти превишава литературното му наследство”[1] (Твардовская 1990: 3). Поради тази причина в настоящия труд основната информация ще се черпи от написаното от самия автор.
Николай Бердяев посвещава специална книга на руския писател – “Мирогледът на Достоевски”, в която разкрива своето преклонение пред великия си предшественик. Философът посвещава книги и на други, но признава, че дели хората на “едни, които разбират Достоевски и на други, които са чужди на неговия дух”[2] (Бердяев 2005/а: 35). Според Бердяев руснаците са апокалиптици и нихилисти – няма среден вариант. В Достоевски той открива нещо от древногръцкия философ Хераклит – огън, постоянно движение, огнен дух обърнат към бъдещето, същевременно и почвеник[3].
Философът твърди, че човекът е в центъра на творчеството на Достоевски. Ето защо писателят не иска да свали от него бремето на свободата и правото на свободен избор. В “Руската идея” (Бердяев 2007) философът доразвива тезата си: “Целият мироглед на Достоевски е свързан с идеята за лично безсмъртие”[4] (Бердяев 2007: 417).
Николай Бердяев не скрива възхищението си от Достоевски като познавач на руската душа и добавя: “У Достоевски може да се открие руското смирение и руското самомнение, руската общочовечност и руската национална изключителност, когато той се изявява като проповедник на руската идея”[5] (Бердяев 2005/а: 134). По Достоевски “…може да се отгатва руската душа”[6] (Бердяев 2005/а: 134). Като цяло, философът успява добре да улови и предаде мирогледа на великия писател. Николай Бердяев признава, че се учи от много мислители – от Маркс до Ницше, но влиянието, породено от близостта в светоусещането, което черпи от Достоевски, е най-силно.
Лев Шестов е друг автор, който посвещава свое изследване на руския творец: “Достоевски и Ницше; Киркегор и екзистенциалната философия” (Шестов 1993). Съществува цяла поредица от трудове, разглеждащи връзката и идейните прилики и разлики между Достоевски и Ницше. Основание за това дава самият немски философ, който признава: “Достоевски е единственият психолог, от който аз можах да се науча на нещо; запознанството си с него отнасям към най-прекрасните сполуки в моя живот”[7] (Шестов 1993: 53).
Интересувайки се от мирогледа на Достоевски, Шестов изследва различните етапи от творчеството и живота му, като се опитва да открие повратните моменти, които формират характера, а оттам и светоусещането му. Безспорно изпращането на заточение и живота в каторгата оказват силно влияние върху руския творец. Там той преосмисля идеите си и преживява катарзис. Както забелязва Шестов, Достоевски се възражда от каторгата, спира да пише за оскърбените и унижените и създава творби, посветени на друга тематика – престъпление и наказание. След завръщането си от заточение руският писател вече е с консервативни виждания и е преодолял младежките си социалистически заблуди. Акцентът върху психологическото развитие на Достоевски прави изследването на Шестов много полезен труд за всеки, искащ да разбере по-добре големия руски автор.
Сложността в психологията на Достоевски заедно с откровеното му и категорично мнение по много въпроси пораждат и различни коментари сред изследователите му. Николай К. Михайловски нарича твореца “жесток талант”. Нина Димитрова в “Достоевски и руският религиозно-философски ренесанс от XX в.” (Димитрова 1994) споделя интересно мнение, опитващо да обясни философията му: “…мнозина смятали Достоевски за атеист, страстно търсещ вярата, без да може да я намери”[8] (Димитрова 1994: 49).
- 2. Антиевропеизмът на Достоевски
Достоевски като млад се увлича по идеите на социализма и даже се присъединява към кръга на Михаил Василиевич Петрашевский (1821-1866) – руски революционер, социалист-утопист. После се осъзнава и твърди, че тази политическа доктрина иска да разруши тогавашното руско общество, без да предлага нещо в замяна. Социализмът отхвърля нравствената отговорност на личността и така отхвърля свободата й.
Своят духовен катарзис Достоевски дължи на престоя в каторгата. По време на своето заточение той се запознава с най-пропадналата част от своя народ – затворниците. Живота си сред тях творецът блестящо описва в романа си “Записки от мъртвия дом”. За негова изненада той открива в тези хора освен отрицателни черти и положителни. Разбира, че тези макар и съгрешили хора, не са изцяло зли и
могат да разграничават доброто от лошото. Повечето осъзнават вината си и
признават своите грешки. Постепенно Достоевски разбира, че те са едни по-сложни характери, поддали се на изкушението и съгрешили, но не завинаги загубени за каузата на доброто. Сред тях той среща откровеност и простота, типична за обикновения народ и така чужда на дворянството. Всичко това оказва голямо влияние върху автора, кара го сериозно да преосмисли своите идеи. Сблъсъкът с реалния живот му позволява след това да твърди, че познава народа и неговите стремежи и нужди по-добре от “книжните плъхове” социалисти, които се опитват да му помогнат, без реално да са живели сред него. Достоевски приема заточението си като заслужено наказание, което ще доведе до изкупление: “…Самопречистването със страдание е по-леко”[9] (Достоевски 1986: 23).
Достоевски счита, че за да може да изпълни историческото си предопределение Русия трябва да бъде независима, имаща за основна държавна философия православието, единна държава. С други думи, един император да ръководи на единен народ, обединен от истинската вяра. За съжаление на автора нещата в Русия не стоят така и има много проблеми. Един от основните е сблъсъкът между управляващите – цар и аристократи, и управляваните – народа.
Подобно на повечето руски интелектуалци от XIX век Достоевски се чувства гузен заради разделението между елита и обикновения народ. Той приема, че вината е изцяло в неговото съсловие. Според него благородниците късат връзката си с народа, а оттам и губят Бога. По-жизнените стават атеисти, а по-вялите индиферентни. С реформите на Петър I гният последните корени на руското дворянство губи се връзката му с останалото население и се стига дотам, че то почва да презира народа си! Философът мисли, че благородниците трябва да се преклонят пред народа като блудни синове – не са го възпитали, въпреки че са му учители.
Достоевски поставя на разискване радикалните промени, които настъпват при Петър I. Той не отрича позитивите – централизация, модернизация и първи стъпки за превръщането на Русия в държава от западен тип, но освен тях има и негативи. Такива са прекаленото подражание на Европа, което може да доведе до това, че Русия може да загуби своята същност, а същевременно няма да бъде и европейска държава. Таблицата на ранговете и окончателното закрепостяване на селяните води до дълбоко разделение и отчуждение сред населението на империята. По време на управлението на Петър I започва и масовата употреба на алкохол, което постепенно се превръща в сериозен проблем.
Друго спорно дело царят-реформатор извършва след смъртта на патриарх Адриан през 1699 г., когато нов такъв не е избран. Петър I назначава начело на Синода чиновник – оберпрокурор, като по този начин лишава руската църква от излъчен от нея ръководител, а съответно и от независимост. Членовете на Синода стават държавни служители, поставени от царя. Всичко това, естествено, влияе негативно на престижа и ефективността на църквата като духовен водач.
Именно поради тези нововъведения Достоевски, а и останалите руски консерватори подлагат на съмнение положителния ефект от реформите на Петър I. Прекаленото сервилничене и сляпото подражание карат Достоевски да зададе въпроса дали руснаците са създадени да пълзят и робски да копират на Европа? Другото нещо, което го вбесява е, че: “Близо половината от сегашния бюджет се крепи на водката или направо казано е за сметка на пиянството и покварата на народа“[10] (Достоевски 1986: 114). Такава държавна политика спокойно може да се окачестви като геноцид срещу собствения си народ.
Според Достоевски през XIX век съществуват три основни идеи, около които човечеството може да се обедини – католическата, с водеща сила Франция, протестантската с лидер Германия и православната, начело с Русия. От сблъсъка на тези цивилизации ще се излъчи победител и неговите ценности и принципи ще станат доминиращи. Достоевски, естествено, вярва, че Русия ще спечели, не заради нейното военно-икономическо могъщество, а заради това, че нейната кауза е правилна.
Подобно на останалите консерватори, създателят на руската идея не мисли, че републиката е добра форма на управление. От нея прокопсват само буржоата – дребните собственици, а буржоазията е най-големият враг на демоса. Така постепенно републиката се превръща в олигархия – една от “извратените“ форми на управление още според Платон и Аристотел. В този дух са отправени критиките на Достоевски към Франция: ”Олигархията гледа само интересите на богатите, демокрацията – интересите на бедните, а за обществените интереси, за общия интерес, за бъдещето на цялата Франция никой не го е грижа освен мечтателите”[11] (Достоевски 1986: 258). Във всяка република са заложени класови интереси, които разделят населението и рушат неговото единство. Водещи стават интересите на търговците, работниците, селяните и т.н. и хората престават да имат национално мислене, а само класово. Такова делене може да е окаже фатално за държавата и това е причината, поради която Достоевски я отрича. За него няма нищо по-важно от националното единство.
Авторът няма положително мнение и за другата “велика” република – Съединените американски щати. Властващият там див материализъм и капитализъм силно го отблъскват, но още повече го дразнят “младите невъзвръщенци”: “Там в Америка някой мръсен предприемач ги съсипва с най-черната работа, прибира им надницата и дори ги налага с юмруци, а те след всеки юмрук възкликват с умиление: “Боже, колко ретроградни и неблагодарни са тези юмруци в родината ми и напротив – колко благородни, сладостни и либерални са тук”[12] (Достоевски 1986: 116).
Напълно противоположна, с различни принципи и ценности, е руската идея – предназначението на империята в идеалния й вид. С реформите на Петър I се разширява предишната московска идея – православие само за Русия, и се появява нова общочовешка. Достоевски описва промяната така: “Ние осъзнахме всемирното си предназначение, своята личност и роля в човешката история и наред с това не можехме да не осъзнаем, че това ни предназначение и роля ни отличават сред другите народи, тъй като там всяка народна личност живее единствено за себе си и в себе си, а днес, когато настъпи часът, ние ще започнем точно оттам, че в името на общото разбирателство ще станем слуги на всички”[13] (Достоевски 1986: 372). Това е начин, по който ще се постигне обединение на човечеството т.е. царството Божие на Земята.
Руснаците са не само славяни, но и европейци и именно поради това трябва да служат на общочовешката идея. Тезата, че Русия трябва да служи на човечеството и по конкретно на християнството и Европа, се заражда при управлението на Александър I. След Наполеоновите войни императорът лансира т. нар. “Европейска идея”. Нейните основи са положени със създаването на Свещения съюз, през 1815 г., обединяващ Прусия, Русия и Австрия. Съгласно договора трите монархии се съединяват в “неразривно братство”, а жителите им се смятат за “сънародници”[14] (Орлик 1998). Именно в това се състои идеята на Александър I – създаване на единна европейска нация обединена около християнските принципи и идеали. Царското хрумване получава реализация само на хартия и противоречията между трите империи не позволяват да се формира общ народ. Но идеята остава жива и е актуална в руското общество до революцията от 1917 г. От съществуването на днешния Европейски съюз, който по принцип има също християнските добродетели за основа, може да се направи извода, че каузата на царя намира привърженици и извън родината му.
II. Николай Бердяев
- 1. Историография
Николай Бердяев и творчеството му предизвикват много и разнообразни коментари. Неговата оригиналност и непримиримост му спечелват както многобройни приятели, така и противници. А. А. Ермичьов[15] много точно долавя сложната личност и светоусещане на философа. За да предаде по-добре душевността на философа, той използва думите му: “Аз винаги съм в опозиция и конфликт. Аз винаги съм бил в опозиция на дворянското общество, революционната интелигенция, литературния свят, православната среда, комунизма, емиграцията, френското общество… Аз винаги съм бил ничий човек, лишен съм свои съмишленици, поддръжници на моите идеи, моето призвание, моето търсене на истината”[16] (Ермичьов 1994: 9). Според Ермичьов основният проблем, интересуващ Бердяев, е за борбата между вътрешната свобода на личността и зависимостта й от външните причини. Философът посвещава творчеството си на търсенето на смисъла на живота, което само по себе си вече дава смисъл на живота.
Внимание заслужава и оценката на руския религиозен философ Евгений Трубецкой. Той води дългогодишен журналистически диалог с Николай Бердяев. И двамата не скриват взаимното си уважение, но това не пречи да имат разминавания във вижданията си. В статията си “Стар и нов национален месианизъм”[17] (Трубецкой 1994) Трубецкой критикува религиозния романтизъм на философа. Същевременно споделя, че Бердяев “…утвърждава националния месианизъм в цялата му чистота и цялост, без какъвто и да е компромис с модернистичните течения”[18] (Трубецкой 1994: 245).
Безспорно много ценен материал за изучаване на Николай Бердяев се съдържа в първия том от изследванията на Руския християнски хуманитарен институт, посветен на философа. В него са събрани спомени на съвременници, статии и мнения. Освен гореспоменатите автори сборникът съдържа статии на Василий Розанов, Лев Шестов, Симеон Франк, Пьотър Стуве, Лев Карсавин и др. Различните мнения на религиозни философи, либерали, евразийци и комунисти създават цялостен образ на руския философ. Разбира се, много от критиките са повлияни от самобитността на Бердяев, като критикуващите винаги го обвиняват, че принадлежи към другия лагер, а тези, които се опитват да печелят дивиденти от него, изтъкват идейната му близост към техния лагер.
- 2. Антиевропеизмът на Бердяев
Николай Бердяев живее и твори в края на XIX и началото на първата половина на XX век. Това е бурно време и той е съвременник на много важни събития, както за Русия, така и за човечеството – загиването на Руската империя и раждането на СССР, раждането на фашизма, националсоциализма, комунизма и Втората световна война. Така Бердяев успява да опознае почти всички видове държавно управление – царския абсолютизъм до 1917 г., след това комунизма, по време на изгнанието си във Франция – буржоазния западен тип, а също така по време на Втората световна война – фашизма и националсоциализма. Авторът е съвременник на различни видове идеологии, на тяхната реализация и отсъжда, че дори някои от идеите да са хубави, изпълнението им обикновено е ужасно. Ето защо той винаги е в опозиция и е сам срещу държавата и срещу всички. Бердяев е роден аристократ, но не поддържа своята класа и даже отначало има леви социални убеждения. Същевременно пролетаризацията на обществото го плаши и поради това е изпращан на заточение преди 1917 г. и след революцията, като накрая дори е изгонен от СССР. Постепенно мирогледът му се променя и той се обръща към консервативните идеи и православието, което приема като единствен път за индивидуално и колективно спасение.
Николай Бердяев се интересува от консерватизма още преди революцията от 1917 г. и му посвещава специално място в своите изследвания. Докато в началото на XX в. руският философ смята, че това течение се е изчерпило[19] (Бердяеев 1989) и обезсмислило, то в следващите години и след принудителната си емиграция, той отдава своите предпочитания именно на консервативните идеи. Във “Философия на неравенството” (Бердяев 2003) Бердяев посвещава на него своето пето писмо – “За консерватизма”. Там руският философ развива твърдението, че ”…консерватизмът не е политическо направление или партия, а едно от вечните религиозни и онтологични начала на човешкото битие”[20] (Бердяев 2003: 107). Той осъществява връзката между бъдещото и миналото. Бердяев счита консерваторите за хора, които ”..жадуват нов, висш живот и не вярват в революционните пътища за постигането му”[21] (Бердяев 2003: 107).
Руският философ изследва проблемите на консерватизма не само в общите си съчинения, като, “Руската идея” или “Източници и смисъл на руският комунизъм”, “Самопознанието”, но и в специални изследвания, посветени на отделните руски мислители. Бердяев твърди, че личността е най-висшето нещо и ръководен от това свое твърдение, той не пише общ труд, където би се размило и изгубило индивидуалното и уникалното на всеки от тези мъдри люде, а им отделя персонално внимание. Още преди Октомврийската революция, през 1912 г., той издава книга за славянофила и религиозен философ А. С. Хомяков. След това в емиграция Н. Бердяев създава творби, посветени на Ф. Достоевски, Н. Федоров, Л. Толстой, К. Леонтиев. Изобщо философът изследва цялостното развитие на руския консерватизъм, за да може добре да формулира и обоснове причините за своята принадлежност към това идейно течение.
Според него: “Истината за консерватизма не е началото, което задържа творчеството на бъдещето, тя е начало, което възкресява миналото в неговото нетление”[22] (Бердяев 2003: 111). Николай Бердяев смята, че консерватизмът е такова политическо течение, без което не може да се съхрани обществения ред, понеже то има опора в хилядолетните народни чувства, които не могат лесно да се променят. Естествеността и извечността на тези идеи, доказали своята ценност в годините, са едни от основните причини, поради които руският философ им симпатизира.
Николай Бердяев изследва различните видове държавно управление, за да открие най-ефективното от тях. Според руския философ най-добрият ръководител е потомственият аристократ, защото той е роден с властта си и я възприема като задължение. Поради това диктаторът е лош управленец – той е парвеню.
Аристокрацията трябва да включва най-качествените и най-благородните хора. Но философът прави разлика между социалната и държавната аристокрация, макар да е нормално двете да вървят заедно. Проблемът според Бердяев е, че социалната аристокрация е формирана по родов признак, а трябва да е по личностен принцип. Духовният аристократизъм е такъв заради личностите. Вредно е, ако аристокрацията е по своята същност олигархия и начело на държавата стоят не благородни хора, а богати парвенюта. Тази опасност я долавят още Платон и Аристотел, които окачествяват този тип управление като погрешен и “извратен”. В същия дух Бердяев вижда опасността от създаването на бюрократична, буржоазна и дори пролетарска класа с претенции за аристокрация. При всички тях принципът на подбор са или парите, или подчинението, а духовните и личностни качества са нежелани. “Народните маси” не обичат истинската свобода и техният основен интерес са хлябът и зрелищата. Ето защо за Бердяев основната цел на революцията трябва да е стремежът всеки човек да стане духовен аристократ. Задължение на революцията е да унищожи пролетариата и “равните” хора, които ражда.
В другата крайност е неговата оценка за буржоазията. Освен социална категория хора, тя е и духовна. Философът я критикува, понеже тя е роб на видимия свят, заради стремежа на тази класа към материализма. Буржоазията оценява хората по онова, което имат и търси единствено богатства и материални блага. Това се дължи на протестантския морал, който съчетава вяра с пари. Тя е индивидуална само когато става дума за печалба и за пари. Лошото според Бердяев е, че “…когато пролетарият победи, той става буржоа”[23] (Бердяев 1992: 189) и нищо не се променя. Буржоата няма духовна собственост, а само материална, може да е индивидуалист, но не е личност. Той е роб на техниката, няма минало и не разчита на бъдещето, за него има само сега. Буржоата не създава красота, а само кич, заради това жената от това съсловие е като кукла – изкуствена, накипрена външно и празна вътрешно. Парите са го довели до безчестие и той е това, което има, а не което е. За съжаление, Бердяев, е прав, че този манталитет е вечен и винаги ще има хора привърженици на “буржоазните ценности”.
Уникалността на Руската империя и на нейния народ карат неговите ръководители да смятат, че тя има особена мисия на Земята. Бердяев твърди, че: “След евреите на руския народ е най-близка месианската идея и тя преминава през цялата руска история чак до комунизма”[24] (Бердяев 2007: 304). Подобно на юдеите и сънародниците на философа се смятат за богоизбрани: “Руският народ е народ богоносец”[25]. Това определя и мисията на империята – да бъде носителка и пазителка на истинското християнство, т.е. на православието. На тази основа Николай Бердяев формулира и руската идея – родината му трябва да носи на света братство между хората и свобода на духа. Като крайна цел философът поставя идването на царството Божие на земята. Това е изключително трудна и отговорна, даже непосилна задача, която той поставя пред Русия, но самият опит и стремеж в правилната посока вече са успех, който си заслужават усилията.
3. Заключение
Фъодор Достоевски и Николай Бердяев осъзнават своя дълг пред народа си като аристократи, което означава, че те трябва да му бъдат учители и да помагат за духовното му развитие. В тях съществува и чувство на вина, защото някои от благородниците странят и даже се гнусят от сънародниците си. Пропастта, която възниква между тези две съсловия, е сериозен недостатък в родината им и неспособността да бъде преодолян е една от причините за рухването й. Именно тези проблеми вълнуват двамата мислители – как да бъде устроена най-добре християнската руска империя, как да се подобри връзката между нейните съставни части, как политическата й доктрина да стане водеща не само в православния свят. Техният “антиевропеизъм” се изразява в нежеланието им сляпо да копират чужди управленски принципи и да ги прилагат на местна почва. Иначе те не отричат и не желаят да избягат от принадлежността към голямото християнско европейско семейство. Фьодор Достоевски и Николай Бердяев са привърженици на “общочовешката идея”, заложена от Александър I, и като него смятат, че за основа на тази голяма държава и нов народ, трябва да се използва Християнството и неговите принципи, а не либерални, социалистически или други подобни идеи.