– Андрей Сергеевич, според вас как западните санкции ще се отразят на руската култура?
– Не разбирам защо свързвате културата с икономическите санкции. Това са изобщо несъвместими неща. Каква култура, къде е разликата? По времето на Съветския съюз имаше непрекъснати санкции, а културата съществуваше въпреки това.
– Но наказвайки цяла Русия, тези санкции заедно с властта посичат целия народ. Нима не е така?
– Ама и вие! Това е голяма илюзия, почти мазохистична. Народът въобще не изпитва никакви санкции. Голяма част от руските граждани живеят в такава непретенциозна атмосфера и бит, че дали има сьомга в магазините, дали се е понижила цената на нефта, за тях това няма никакво значение. И Русия не я наказват! Просто западната цивилизация не е в състояние да разбере, че възниква принципно нова геополитическа ситуация, просто тя не желае да признае неудобната истина – Европа заедно с Америка престават да диктуват на света на кой ред да седи всеки в историческия театър. Когато Меркел каза, че Путин живее в друга реалност, това беше истина, защото самата Меркел живее в различна реалност. А санкциите бяха опит по някакъв начин да се реагира за нарушаването на онези правила, които западният свят смята за неизменни. Русия наруши тези правила и по този начин, меко казано, предизвика възмущение, докато в същото време Западът нарушава непрекъснато своите правила.
Разбира се, санкциите са неприятно нещо и безусловно в някаква степен затрудняват развитието на Русия. Но е очевидно, че Западът няма адекватна оценка за най-главното. Украйна е местоположението на конфликта между две европейски цивилизации: източноевропейската – древногръцката, начело с Русия, и западноевропейската – латинската. Това е хилядолетен конфликт между Ватикана и Константинопол. Но по мое виждане той върви към края си, доколкото възникват нови заплахи за тези цивилизации.
Ислям, екология, миграция – твърде много сериозни проблеми, които човечеството ще трябва да решава. Виждаме последните проблясъци на тази война за хегемонията на Европа. Този конфликт трябва скоро да угасне, и дори папа Йоан Павел казваше, че християните имат общи врагове и проблеми, дори по-важни от проблема за Светата Троица.
– Нямате ли усещането, че живеем на ръба на епоха като по времето на Чехов: изсичат вишневата градина, колелото на съдбата всеки миг ще се завърти, ще направи един оборот и светът ще се промени драстично?
– Ние наистина живеем като на граница – от едната страна е старият свят, от другата – новият. Но по времето на Чехов конфликтите в сравнение със сегашните били по-малко глобални. Тогава вървял последният бой между империалистическите държави и колониалните. Асега приближава конфликтът между цивилизациите.
По времето на Чехов Сингапур, Пекин или Шанхай били някакви екзотични краища, в които хората се хранели с кокосови орехи. Асега населението там произвежда огромно количество интелектуален и материален продукт, както в Индия и в други страни от третия свят.
Хегемон стана и мюсюлманският свят – много избухлива и агресивна цивилизация. Европа не може да се примири с мисълта, че тя повече няма да е единственият център на човешката цивилизация, че останалите народи и държави не се въртят около нея като планетите около Слънцето.
Много е сложно да се разбере това и е много сложно да се приеме. Когато шахматната дъска с фигурите вече не е една, когато са станали десет и трябва да се играе едновременно на всичките дъски, и не с 32 фигури, а да речем, със 120… Всичко невероятно се усложни и Европа трябва да изработва нов модус вивенди. Това е колосален процес на криза на либералната империя, което навярно ще доведе до нейния разпад.
В западните философии днес вече се чуват трезви гласове, има мислители и личности, които адекватно оценяват ситуацията. Когато казват, че трябва да се реши конфликтът между двете системи с преговори, те засега имат предвид Украйна. А трябва да се говори минимум за цяла Европа. Струва ми се, че Путин е прав, когато казва, че Украйна – това е опит да се даде ново дихание на НАТО, чиято функция днес е непонятна.
– Руският външен министър Сергей Лавров заяви, че „НАТО загуби своя смисъл на съществуване и трескаво го търси“. Споделяте ли това мнение?
– НАТО бе създаден, когато Съветският съюз беше въоръжен с атомни ракети и тези ракети се придвижваха към Куба. Тогава всичко това бе разбираемо. А сега какво? Работата е там, че Америка още по-трудно отколкото Европа приема факта, че вече не седи на първия ред.
Когато се случи перестройката и рухна стената, Западът си присвои лаврите на победителя, а Русия в този момент не разбра какво място трябва да заеме в новия световен ред. И ето как днес нещата се променят. Американците мълчаливо признават мощта на Китай или потенциала на Индия. Но да признаят авторитета и мощта на Русия, засега не желаят, защото това е много стар конфликт между Запада и Изтока. Конфликтът между Изтока и Изтока още не се разглежда, но той е неизбежен – например между Индия и Китай. И още много възможни сблъсъци могат да се видят на тази голяма шахматна дъска.
– Вие казахте, че светът на пощальона Тряпицин, който живее в Архангелска област, много прилича на света на италианския селянин някъде в Калабрия, доколкото този свят остава неизменен. И на едното, и на другото място е съхранено относително равновесие. Правилно ли разбрах мисълта ви?
– Когато казвам „селски“, нямам предвид фермерски. Фермерът не е селянин, а буржоа. Калабрия е един от най-изостаналите райони на Европа. В този смисъл жителите на районите, разположени на юг от Апенините, в някои отношения приличат на жителите на нашата провинция. Руската селска класа е мъртва – хората се отучиха да обичат земята, да я обработват. Трябва отново да приучват новите поколения да разбират ценността на земята. Съвременният руснак, живеещ на село, за съжаление нищо не произвежда за продан, той само се прехранва с продукцията си. В този смисъл ние живеем в добуржоазно общество. То е „добуржоазно“, просто защото за руснака не е съществувала частна собственост на земята, която той може да остави в наследство. А когато за човек няма нищо собствено, лично, то и представите му за живота са съответстващи.
– Населението на руското село може да се възприеме по различен начин. Например като изостанала маса, която никога и никой не е успял да цивилизова. Или като среда, която поддържа безсмъртната душа на народа от външни потреси. На вас кое определение ви е по-близко? Или имате свое?
– Трудно ми е да давам определения. Ние говорим изобщо за ценностната система на руския човек. А тя е различна в южна, северна и централна Русия. На юг селяните са бягали от крепостното право. А на север живели хора, които не са засегнати от крепостничеството на Московията. Самата Московска губерния според мен е била центъра на крепостничеството, а оттук и на робския манталитет. Северът в този смисъл е бил повече независим.
– Руският север никога не е бил завладяван, дотам не са достигали врагове…
– Там не е имало завоеватели, но е започнала дифузия, процес на взаимно проникване на финладски търговци. Северът не е бил завоюван от Москва, а следователно там не е било наложено крепостното право. В московското царство царят владеел не само земята, но и хората. Но не владеел например казаците и приморското население, а следователно и техните нагласи. Но въпреки това днес руснаците са обединени в обща ценностна система, която се нарича манталитет. Това е то „руският геном“, който засега не е разшифрован и затова не можем да го модифицираме и да му повлияем. Трудното е в това, че в Русия, както и в други добуржоазни общества, човешките отношения се определят не от закони, а от понятия. Руският човек живее по понятия, както е било в Италия в 16-и век.
– Нямате ли усещането, че у нас живеят минимум три народа: тоя, сред който живее пощальонът Тряпицин в Архангелска област, друг, който строи заводи и пуска космически кораби, и трети, който проклина властта, организира марш на несъгласните и мечтае да я свали от „Рашъна“. Или народът е един?
– В такъв смисъл днес има две руски нации – „Европа“ и „Московията“, Петербург и Москва. Разделят ги не местата, където живеят хората, а ценностната система. Мнозинството в Русия не разбира и не приема претенциите към обществото и държавата на европейската част. Именно тази социална категория отправя към властта и обществото безконечни обвинения за всички грехове – възможни и невъзможни. И това не са непременно тези, които ходят по митинги: всеки бизнесмен и дори, уверен съм, всеки политик в Думата или в Кремъл, помежду си, така да се каже – на скрито в кухнята, ругаят „режима“, но на глас говорят съвсем друго. Не са умрели навиците от съветските времена.
Допетровска Русия – това е Московското царство с неговото крепостничество, робство, татарско влияние, антизападно по природа. Много малка част от държавата е била насилствено европеизирана от Петър и е направила всичко това, с което сега се гордеем. Без Петър, без Европа нямаше да са възможни нито Пушкин, нито Чайковски, нито Толстой, изобщо нищо – дори Ломоносов. Щеше да ги има само Пимен, Теофан Грък, Андрей Рубльов и още неколцина руси, извисяващи се над океана архаики. Европейската (много малка) част от руския манталитет в действителност произвежда ракетите, дисидентите и властта. Това е социалната общност, намираща се „вътре“ в народа.
– А вие към коя общност се причислявате? Сигурно е сложно да разделите на две
душата и сърцето?
– Защо? Мога съвсем точно да кажа. Аз съм руски европеец.
– Не ви ли се струва, че твърде много станаха наоколо хората, в това число и дейци на изкуството, които ненавиждат и не приемат своята страна? Че критическата им маса вътре в народа вече отдавна е превишена?
– Мисля, че това не е съвсем коректно изказване. Любовта се изразява различно: може да обичаш и едновременно с това безконечно да критикуваш. Просто всички европеизирани руснаци никак не могат да се съгласят с това, че културата на голяма част от русите не съответства на техните представи за това как трябва да бъде. И от това по правило руските „европейци“ се чувстват нещастни. Те смятат, че у нас всичко трябва да бъде като в Америка, Финландия или Швейцария. Но в това е и цялата работа – ако искате да е като в Швейцария, заминавайте и живейте там.
Най-сложното за руските „европейци“ е да разберат, че определят живота не на „Петровска“ Русия, а на „Московия“. Тя твърде дълбоко е вкоренена в руската култура. Друг е въпросът колко време ще отнеме и каква политическа воля е необходима, за да се слее руската цивилизация с европейската. Великото предназначение на Русия е да спаси Европа от идеологически и културен разпад. На мен дори ми се струва, че Европа без Русия няма да преживее този век, а Русия без Европа ще преживее. Когато Европа го разбере, тогава ще започне нова епоха.
– Нещо за народната любов. Филмите „Брат“ и „Брат-2“ до днес бият всички рекорди по гледаемост. Защо след началото на 90-те в руското кино повече не се появиха такива филми?
– Тези филми не са направени по поръчка. Винаги трябва да има много от малките, средните и просто лошите произведения на изкуството. Това е чисто математическа закономерност. Въобще с изкуството за масовия зрител у нас всичко е далеч не така просто… Ето вие казвате: част от руснаците, в това число и много интелигенти, ненавиждат Русия. Но изкуството не се заключава в това да показваме на народа истината или неистината, а в това доколко художникът е способен да предаде своите чувства на зрителя. Може да обичаш своите герои, но да бъдеш неспособен да предадеш тази любов. В руското кинопроизводство има много талантливи филми, в които никой не обича никого. Защо имаше такъв успех филмът „Москва не вярва на сълзи“? Там имаше кой да се обича, за кого да се страда. Цялата работа не е във философията на художника, а в неговия талант, в способността му да предаде по веригата любовта към своя герой. И не е толкова важно що за човек е той, пие ли, не пие ли, слаб ли е или силен духом. Омразата в изкуството не е нищетата или неетичното поведение на героя, а отсъствието на авторовата любов към нас. Да изразиш тази любов означава, че и зрителят ще почувства това, което чувства творецът. Всъщност, това е талантът. Но безусловно има и талант на ненавистта. И има забележителни художници, които процъфтяват върху ненавистта, и такива, които цъфтят върху любовта. Всичко това също е от Бога.
– Докато работехте над филма за руското село, заобичахте ли хората, които снимахте?
– Ако работех в коя да е друга област, бих намерил и там хора, които има за какво да бъдат обичани. Изобщо хората за нищо не са виновни. Системата на жизнените ценности идва при нас от майката, бащата, училището. И е важно да се разбере човекът. Както казва Достоевски: „Първо разбираш и после прощаваш.“
– Между другото, за вината и прошката. В украинската армия срещу опълченците воюват много руснаци, рускоезични войници. Не ви ли се струва, че там, извън всичко останало, върви война на руснаци с руснаци?
– Не, не ми се струва. Тук работата не е в националността, а в това какво движи интересите на хората. Кой воюваше в гражданската война в Русия – белите и червените? Това са само наименования. Воюваха помешчици и селяни. Селяните искали земята, а помешчиците искали имения. И ако бялата армия тогава бе вдигнала лозунга „Земята – на селяните!“, никога болшевиките нямаше да победят в тази война. Но за съжаление забележителните пълководци не разбрали това – нито Колчак, нито Деникин, нито един от тях не го осъзнал. На селянина му се искало да има земя, той я обичал. Днес селянинът не иска да има земя, защото не я обича.
Що се отнася до Украйна, много ми е трудно да давам еднозначни определения – аз не съм политик, не знам всичко онова, което се е случило, преди то да се появи на политическата сцена в „десния сектор“ и не разбирам истинските причини за такава откровена жестокост и насилие…
– А какво мислите за дебатите в самата Русия? Имате ли усещането, че в Украйна се задава гореща война, докато у нас тя е студена?
– По всичко изглежда, хората застъпват някакви свои, така да се каже, частни неща. Но е възможно да говорят и за по-дълбоки причинно-следствени връзки. В Давос се събраха крупни бизнесмени и казваха: „Но как така ще губим парите си.“ И изведнъж се оказа: да-а-а, политиката си е политика, но на първо място е бизнесът. Може би това, че губят пари от Донбас, да се окаже по-важно, отколкото стълкновението между две философии.
Никой няма да отрече, че когато Горбачов отвори Русия към Запада, западните страни гарантираха: НАТО няма да отива на Изток. Но Западът започна да се придвижва на Изток. Защо, какъв е смисълът?
За съжаление сегашният политически пейзаж е населен с достатъчно посредствени умове – като резултат от определена умора на демократическия електорат от популистки обещания. А посредственото мислене определя срок, през който служиш на своето чиновническо място по волята на твоя електорат. През това време ще показваш на своя конкурент силата на властта, ще диктуваш двойни стандарти и ще демонстрираш безкрайно лицемерие, каквото видяхме по време на бомбардировките в Белград, цветните революции в Северна Африка, събитията в Ирак, Афганистан и Сирия. Аз дори написах тогава за това статията „Болшевикът Буш“, защото Буш се държеше като Ленин и Троцки – градеше демокрация върху щитове. Всичко това е обречено.
Като цяло демокрацията в бедните страни не води до просперитет, а до терор, диктатура и разпад. Най-добрият пример за това е Южна Африка. Днес Западът мълчи за нея, срамежливо оправайки „гънките на полата си“. А Южна Африка се срина. Започна страшно, варварско време, крайна диващина и пълна катастрофа. И всички се ослушват, защото как така, нали в началото почнаха демократични преобразования, а сега – анархия, насилие до безкрай. Никой не иска да изрече истината, защото е „политически некоректно“.
– Значи демокрацията е възможна само в богатите страни?
– Тя е възможна в разни страни, но далеч не навсякъде води до разцвет. В Русия също. Точно защото ние живеем не по закони, а по понятия. И въпросът не е в това какви са нашите закони, а как ние ги интрепретираме. Защо ли? Ами защото не познаваме римското право, ние винаги сме били за Дионисий и за веселбата.
– Тоест ние сме езичници и такива ще си останем?
– Ние сме едновременно и езичници, и гръцки християни, родом от Византия… Знаете ли, понякога си мисля, че бъдещата християнска цивилизация в неизбежно единение на Европа с Русия и Америка ролята на Русия в това единение ще бъде решаваща. Даже ми се струва,че Русия може и е длъжна да спаси християнската цивилизация от разпад, образно казано – да обедини всички християни от Португалия до Рио де Жанейро.
– Съществува мнение, че е невъзможно да се победи Русия с военни средства, не може да бъде принудена да капитулира.
– Абсолютно е невъзможно. Ако в Русия изключат електричеството, газа и всичко на света, то нищо няма да се случи. А ако в Европа изключат електричеството, то държавната система ще рухне.
– Но затова пък Русия може да бъде взривена отвътре, което вече се е случвало два пъти. И тогава страната сама ще капитулира.
– Е, тогава ще станем като Южна Африка – по-страшно не може да бъде. В 1918г. Плеханов предупреждавал Ленин, че болшевишката революция ще доведе до кървав терор. Плеханов бил велик марксист, след което казал: „Ленин е моят най-добър ученик, който нищо не научи от мене.“
Автор: Андрей Володин, Росбалт.ру
Превод: Рени Нешкова