Режисьорът и отрядът му от 10 миньори спасили 12 500 души от снарядите
Алексей Смирнов е млад и доста успешен кинорежисьор, родом от селце до Воронежска област. Семейството му живее в Тюменска област. Израснал е в интернат и от малък е свикнал на спартанския начин на живот. Преди военните събития в Украйна е живял и творил в Москва. 30-годишният режисьор, който вече има два пълнометражни филма – „Сомнамбулът“ и „Архи“, и един късометражен – „Колыбель“ (Люлката), сега снима със смартфона реалити на трупове по улиците на Донбас и в къщите в Югоизточна Украйна, откъдето евакуира семейства. Като будна и непримирима личност, не могъл да остане безразличен към трагедията на обикновените хора и решил да създаде доброволен отряд от 10 миньори от Донбас, с които вадят жените и децата буквално от развалините, мазетата и обстрелваните сгради. Мисията им да спасяват хората, забравени и от Бога. А местните са нарекли отряда му „Ангел“.
Докато Нормандската четворка заседаваше 16-ти час в Минск, българската журналистка Оля Ал-Ахмед се свърза с Алексей в сърцето на конфликта – Луганск.
„Намирам се около Дебалцево, в село Чернухино, боевете са страшни! Стреля се безразборно, снаряди падат! В съседното мазе е Катя с малко дете, поне нея вземете, дори пеша, но я вземете. Тя е от няколко дни там, напълно обезсилена и гладна с детето. Тежи едва 40 кг, няма да заеме много място. Спасете ги!“ – това е написала Елена Захарова на „Фейсбук“-страницата на Алексей в 2,47 ч през нощта на 11 февруари. Профилът на режисьора в социалната мрежа е затрупан от подобни апели за помощ – на които „Ангелите“ откликват незабавно и безплатно.. Затова и благодарностите са хиляди: „Вие сте нашето спасение! Герои!!! Бог да ви закриля!“, обсипват „стената“ на Алексей.
„Единствената ми цел в момента в живота е да спасявам жените и децата“, категоричен бе смелият режисьор. „Нищо конструктивно не очаквам и от преговорите на Нормандската четворка“, празни приказки. Ако ръководството на Украйна искаше тази война да спре, отдавна можеха да го направят. Докато в Минск преговарят, тук са ожесточени стрелби, умират хора. Нито една гражданска война не е приключвала по мирен път, поредните преговори ще са безрезултатни. Целта е Украйна да прегрупира войската си с нови, дори и външни натовски сили. Имат достатъчно потенциал да си вземат Донбас. Не го направиха досега именно за да въвлекат Русия във война и да изкарат Москва агресор.
Няма логика – 9000 украински силоваци са обкръжени само от 3000 опълченци в Донбас и не могат да се справят. Моята прогноза е, че конфликтът ще продължи още минимум 2 г., песимист е Алексей. И започва кореспонденцията си от „ада“.
„На 10 февруари ни обстрелваха в автобус с 32 майки с деца! По случайност оцеляхме. На ден загиват десетки жени, деца и трудноподвижни старци. Официалните данни са една нищожна част от това, което става пред очите ми. Жертвите сред мирното население са в 5-6 пъти повече. Децата и жените, които спасяваме, се разминават на косъм от реалната смърт. Онзи ден изведохме един автобус с хора, само след 3 часа сградата, откъдето ги взехме, беше сравнена със земята“, разказва режисьорът. В момента спасителните операции на „Ангелите“ са по линията на „Дебалцевата котловина“.
„Днес (б.а. вчера) изведохме хора от Горловка, Енакиево, Ясиноватой, Озеряновки. Колоната ни беше от два микробуса, един голям рейс и две леки коли. Обстрелваха ни на пресекулки. Затова бързахме да закараме хората до Макавеевка, за да не рискуваме. След това се върнахме за още две семейства, които не се побраха. Шофьорите ми викаха: Льоша, отиваме 90% на смърт! Всички ще умрем, защо го правиш!?“, продължава разказа си Алексей. „До този момент само аз с моите хора сме спасили 12 500 души, сред които 65% са деца. Категорично не взимаме мъжете, защото функцията им е да защитават родината си. Изключение правим на самотни бащи или многодетни семейства. Караме бежанците до Ростов на Дон, оттам ги поема руското Министерство на извънредните ситуации и ги настаняват в бивши интернати и казарми“, обяснява Алексей.
„Не знам какво е това – Бог, Вселената или някой там, отгоре, си играе на шах и прави мат с пешка. Хората ежедневно гинат като мухи, улиците са осеяни с трупове. Трудно е на журналистическите екипи да бъдат в най-горещите точки, затова информацията е недостоверна“, разказва Алексей. Не крие, че доброволческият отряд е въоръжен. „Ние сме на война. Въоръжени сме от Луганската народна република само за самоотбрана и защита на нуждаещите се – не, за да убиваме“, обяснява режисьорът. Твърди, че ги финансират дарители от цял свят. „Имаме електронни сметки.
В началото харчех лични средства хонорарите си от филмите. Всичко дадох в името на спасяването на тези клети жени и деца“, казва режисьорът. „Не желаем да участваме в тази братоубийствена война. Независимо кой с кого воюва, все трябва да има някой, който да спасява безценния човешки живот. Ето, сега сме в Луганск, като приключим разговора, тръгваме към Горловка, където имаме подаден сигнал за извеждане на 20 жени и деца“, казва на финала „Ангелът“.
Преди 24 години искали да продадат Андрей Смирнов за органи. „Жестоката съдба ме кара да се жертвам за другите“, казва героят от Източна Украйна
„Защо рискуваш живота си за другите?“ – Алексей Смирнов признава, че всеки ден му задават този въпрос. Отговорът се корени в драматичната му история.
„През 1991 г. майка ми искаше да ме продаде за органи в град Лиски. Аз избягах и попаднах в болница – с напълно претръпнали долни крайници и бъбреци“, започва покъртителния си разказ режисьорът. „По онова време брат ми Женя тъкмо навърши годинка и заедно с майка ми живееше като в цигански катун, в барака без врати и прозорци. След 3 дни, като се поосвестих, избягах от болницата и се втурнах към фургона, за да спася брат си, но там нямаше никого… В ъгъла видях огромна купчина с обелки от картофи и под нея беше заровено братчето ми, което едва дишаше и не мърдаше, беше в локва кръв с очевидно сътресение на мозъка. Успях да го спася! Закараха го в Борисоглебския детски дом, а мен в разпределителен интернат“, спомня си Алексей. „Впоследствие от различните интернати ни събра баба ни – по-големият ми брат Коля го взе от Николаевск-На-Амур, а после и нас двамата. По онова време баба ми беше вдовица със 7 свои деца, мъжът й беше загинал в трудова злополука – една бензинопила буквално го накълцала. По-късно от дома „Питиях“ баба взе и другите ми братя – Руслан и Денис, които сега са на 14 и 16. И така тя сама отгледа 12 деца. А днес гасне от рак в Тюмен“, тъгува Алексей. „До 2004-а нямах никакви документи, едва на 20 г. получих паспорта си. Сега съм пълноценен гражданин на своята страна и независимо че аз и братята ми никога не сме били задоволени, нямали сме апартаменти и с – една дума – нищо, въпреки всичко съм благодарен на родината си. И най-вече – на майка си – именно за този урок, от който научих, че другите хора не трябва да живеят така!“, споделя Алексей Смирнов.
Автор: Оля Ал-Ахмед, журналист във в. Стандарт.Преводач от арабски и руски, експерт по ПР и протокол. Говори свободно английски, арабски, руски и испански. Завършила е арабска филология в СУ , с втора специалност : журналистика и ПР , и здравен мениджмънт в УНСС. Преди години само за една нощ преведе наказателният кодекс на Либия и обвинителния акт срещу българските медици , с което нашумя. Защитила е дисертация по съвременна арабска литература и език в Дамаск. Има редица научни публикации в областта на лингвистиката. Заклет преводач и хонорован лектор в НБУ.