Преди два дни американската журналистика Дженифър Кафарела блесна с върховна мисъл в Туитър. Какво ти блесна? Тя направо просия като атомен взрив над Хирошима, като напалм, който се стеле по улиците на град в Близкия изток. Кафарела написа буквално следното: „Ал-Кайда“ усилено се опитва да стигне до 200 хиляди души, обсадени от Асад и Русия, докато Западът наблюдава. Ето защо имаме проблем“.
След това (дори и на Запад има хора, които не са попаднали напълно в пералнята за мозъци и те я разкостиха в Туитър) Кафарела няколко пъти се опита да вземе думите си назад, да заличи следите от своето морално престъпление, но беше късно, защото туитът й се превърна в ярък символ на всичко, което е сбъркано в политиката на Запада по отношение на Близкия изток. Извинението й беше йезуитско и престорено. Тя написа: „Бележка към мен: следващият път напиши: „ето защо имаме проблем с „Ал-Кайда“. Нелепо и болезнено е да четеш това лицемерие.
Статусът на журналистката в неговия първоначален вариант съвсем не е сбъркан, нито недописан. Самият факт, че тя пише за населението на Алепо, че е „под обсада“ на Асад и Русия, ясно показва, че за нея „Ал-Кайда“ са добрите, нашите хора, умерените опозиционери, които в свободното си време се занимават с етническото прочистване на християни и снимане на клипове с това как режат глави. Поне това разбрахме за петте години кръвопролитие в Сирия – умерената опозиция, която трябваше да се състои от интелектуалци, професори и все такива едни възвишени хора, се състои всъщност от брадати ислямисти, фанатични мракобеси, които превърнаха Алепо в затвор. И опитът на Русия и Асад да освободят този град и да дадат възможност на неговите жители да заживеят различен живот се разглежда като престъпление, като вид тероризъм и единствено и само „Ал-Кайда“ може да се притече на помощ и да спаси хуманизма. Не преувеличавам. Всичко това може да бъде изведено като извод от абсурдното изречение на Кафарели.
Обръщам внимание на това изтървано виртуално откровение, за да стане ясно откъде местните „спецове“ черпят опорните си точки при описването на ситуацията в Сирия. По новините на националните телевизии можете да чуете за офанзива срещу блокадата и от репортажите излиза едва ли не, че силите на демокрацията са се съюзили срещу руското зло, което идва в образа на армията на Асад. Никъде не бе отбелязано, че отпорът е изцяло дело на „Ал-Кайда“ и на други джихадистки групи, които носят названия като Ахрар ал Шам, Джахаб ал Нусра, Джаиш ал Муджухидин, Джаиш ал Фатах, които от години тероризират цивилното население на Алепо, а дори и до днес сипят бомби върху кварталите, които вече са под контрола на официалната сирийска армия.
Всички тези организации обаче биват причислени към „умерената“ опозиция и заради това западните журналисти леят толкова лицемерни сълзи и ахкания за тях, че човек наистина започва да си мисли, че понякога Евросъюзът съществува в паралелна реалност.
Политиката на САЩ в Близкия Изток досега винаги е водела към траен хаос. Хаосът е техният инструмент за постигане на интересите им и заради това е парадоксално, но ето, че дори започнаха да обриксуват „Ал-Кайда“ в романтичните краски на борци за мирното население. Все едно никога не е имало срутени небостъргачи в центъра на Ню Йорк, все едно войната в Афганистан е просто някакъв страничен факт от виновното минало, все едно никога не е имало взривове на гарата в Мадрид и в Лондонското метро.
Днес вече „Ал-Кайда“ придобива някакво медийно признание, а скоро ще я извадят от списъка на „умерените“, за да я зачислят в каталога на напълно приемливите формирования. И без това напоследък цялото психодясно се е превърнало във фен на Хилъри Клинтън и воюва като джихадист за нейното име, но, ако мечтата им се осъществи, тя като едното нищо ще даде американски орден на представителите на „Ал-Кайда“ в Сирия. Все пак те са новият вестител на демокрацията, новият страж на атлантическите ценности, новият щурмови отряд на империята. Как да не им се кефиш, и ако имаш силен стомах и здрави нерви, как да не им лайкнеш снимките, на които колят дете. В края на краищата демокрацията трябва да бъде къпана в кръв, нали така казваше древното чудовище на демокрацията по американски – Пиночет? Още един любимец, пред когото светът стоеше с широко затворени очи.
Автор: Александър Симов