Автор: Максим Васюнов, pravoslavie.ru.
Алексей Петренко е един от малкото руски актьори, чието име хората отдавна свързват с православието. Не е тайна, че Петренко не просто ходи на църква, но и живее като християнин. Кръстен, трудолюбив, неподправен – което днес е рядкост – съпричастен еднакво към любимите колеги и зрителите си, никога не е попадал в жълти скандали, рядко се появява в медиите.
Как по съвет на отец Йоан (Крестянкин) не отидох в манастир
Имах период, в който бях решил да напусна актьорската професия. Обаче после не ми достигна смелост да уча друг занаят – все пак възраст… А за монашеството ме подучи Валерий Ивченко – чудесен, талантлив, прекрасен актьор, който също бе решил да се раздели с професията и да иде в манастир.
И така той заминава за Псково-Печерския манастир и попада при отец Йоан (Крестянкин).
Архимандрит Иоан (Крестянкин)
Отецът го пита: „На колко години сте?“. Той отвръща: „Скоро ще стана на 60“. „А какво умеете? Разбирате ли нещо от електричество?“ – „Не, не бих казал.“ – „Такааа… А от шлосерство?“ – „Не“, отговаря Валера. – „А да се грижите за животни, за крави например, можете ли? Гледали ли сте някога животни?“ – „Не.“ – „Умеете да пеете, знаете нотите?“ – „Мога да пея, но не знам нотите. Пея по слух.“
Тогава отецът му казва: „Вие сте зрял човек, не разбирате ли, че тук ще бъдете изцяло зависим от нас? Ние и така си имаме достатъчно възрастни монаси, а младите са малко. Кой ще работи? Кой ще върши всичко? Какво, ще им увиснете на шията ли? Занимавайте се с вашите си дела! Само не правете нищо против Божията воля. И това ще бъде вашият принос в този живот“.
Когато Валерий ми разказа всичко това, започнах да се замислям: какво всъщност умея? Не разбирам от електричество. Работил съм като шлосер, но много отдавна. Умея да копая, но вече не мога, уморявам се. И продължих да изброявам: това не мога, онова не мога. Тогава кому съм нужен в манастира?!
Как мама ме разубеди да стана свещеник
По време на моето детство бе прието по големите празници свещениците да обикалят на коне домовете и да ги освещават. В замяна всеки им даваше по нещо. Те прибираха даровете и се отправяха нататък… Обикновено в такива дни оставах сам вкъщи. Но преди да тръгне за работа, мама ми казваше: „Альоша, ще дойде отецът, отвори му, приеми го у дома, прекръсти се и послушай молитвата му. Тук оставям кошница с продукти – отблагодари му се, че е уважил дома ни“. Правех всичко както тя ми заръчваше.
И ето че веднъж отецът дойде, прочете молитвата, освети дома ни. После подхвана разговор с мен, попита ме в кой клас съм, как се казвам. Аз отговорих.
Той: „Добре, ще се моля за тебе. А какъв искаш да станеш?“. „Още не знам, първо исках военен, после лекар“, отвърнах. Той сякаш изведнъж се обърна към мене: „А не искаш ли да станеш свещеник?“. „Как?“ – попитах го. „Ами трябва да завършиш училище, да ходиш на църква, да прислужваш, после ще постъпиш в Семинарията, след това в академията, ако искаш. Като мен.“
Толкова много ми хареса! Беше красив: красива брада, красиви дрехи, четеше молитвите на църковнославянски. Този образ някак се всели в мен: изведнъж започнах да разбирам и да усещам нещата по друг начин. И той си тръгна…
Казвам на майка ми: Искам в Семинарията
Та завършвам аз гимназия и казвам на мама: „Това и това се случи някога, искам да уча в Семинарията. И като заръкомаха майка ми… „Ти какво?!“ Живеехме в съветските времена, свещениците не бяха на почит, властта не зачиташе Църквата – всички, свързани с нея, бяха преследвани.
„Ти наистина ли не знаеш нищо? Аз помня как през 33-та гонеха нещастните свещеници, нямаха какво да ядат, съдеха ги, убиваха ги! Не, не, не!“, занарежда майка ми. Така ме убеди. Предадох се и не понечих да постъпя в Семинарията. Станах артист.
За актьорската работа и ролите, които отказах
Някога в Древния Рим, в Колизеума, организирали борби, на които присъствали римските аристократи. Те възпитавали своите млади наследници по следния начин. Събират тях, събират и робите. Напиват робите като свине, после ги пускат в нещо като кочина. И те, робите, се валят в тази мръсотия, бият се, дерат се, хапят се, пълзят… Сиреч изглеждат по възможно най-гнусния начин. Тогава аристократите казват на младите си наследници: „Погледнете, ще изглеждате така, ако се напивате като прасета“.
Нещо подобно представлява актьорската работа. Общо взето, чрез своите персонажи – като римските роби, които се напиват, въргалят се и придобиват възможно най-непристойния вид – показваме всичко. Как трябва да се живее, какъв трябва да бъде човек – когато изпълняваме роля на праведен и мъдър човек. Или как не бива да живее човек – когато играем отрицателни роли.
Ние сме като роби, такава ни е професията. Не е добре да играеш само положителни роли. Това, освен всичко останало, не е интересно. Защото около теб има толкова негативи, които би могъл да използваш и да не се вместиш в съответния персонаж.
Кадър от филма „Иди и виж“
За зрителите ние сме лакмус, затова сме длъжни да играем. Но не винаги. На мен не винаги ми стигат силите.
Например режисьорът Елем Климов ме покани да изиграя във филма му „Иди и виж“ ролята на белоруски полицай. А аз помня, че в Украйна, където съм живял, най-срамната дума беше „полицай“. Синоним на предател. Не се съгласих, не ми стигна дух за това.
Веднъж в театъра ми предложиха роля в българска пиеса. Трябваше да играя зоотехник, който с цел икономии е длъжен да убие кучета пазачи на стадо овце. Героят ми пристига, за да убие кучетата. Е, не можах да изиграя този зоотехник, отказах се. Казах: „Не мога! Кучетата са невинни, просто са обучени да убиват. Няма да го направя“. Случват се такива неща.
За това как се опазих от доносници
Аз съм продукт на съветската система, бяхме наплашени. Затова в Ленинград, където съм живял дълго, рядко влизах в църква. Там ме познаваха. Докладваха всичко, доносничеха: видите ли, ходи на църква. Затова влизах в храм, когато пътувахме на гастроли. В другите градове не ме познаваха и нямаше от какво да се страхувам.
А когато с театъра пристигахме в някой град, на масата в хотелската стая винаги слагах иконка и свещичка. Влиза един, втори трети… И ме привиква партийният секретар: „Как така държите в стаята си икони?!“. И това се е случвало. Между другото, затова за първи път отидох да се изповядам вече на възраст.
За най-красивия храм
Моят изповедник, отец Евгений, е чудесен. Служи в селския ни храм, който е невероятно красив.
Църквата винаги е била отворена – и денем, и нощем. По едно време искаха да я затварят. Обаче, за да я затворят, първо трябва да я отворят, да опишат всичко.
Пазачът беше много умен и разговорлив мъж. Та пристъпва той към вратата, тупа се по джобовете, тюхка се: „Ох, къде са ключовете, къде съм ги дянал?“. И започват да търсят ключовете. Къде ли не ги води – няма ключове и туй то. Половин ден нашият човек разхожда насам-натам тези, дето са дошли да затварят храма – докато най-накрая им писва и си тръгват. „Друг път ще дойдем“, отсичат. Така и не дойдоха повече.
Алексей Петренко
Затова и никога не се затваря, а атмосферата, разбира се, е потресаваща. Някога тук идваха много хора, защото нямаше други църкви наоколо. Сега построиха, вече не е толкова многолюдно. Но храмът продължава да се ползва с голяма почит. Има и хубаво неделно училище.
Изобщо храмовете са нещо загадъчно. Най-красивият е този, в който се молиш в момента.
За това защо трябва да се учи църковнославянски
Бях на зряла възраст, когато започнах да изучавам църковнославянския език – по молитви, по Светото Евангелие. И си спомних как ми въздействаше в детството, по времето, когато исках да стана свещеник. Такъв красив език! Изучаването му трябва да се насърчава.
Алексей Петренко
Ето сега ще ви дам един пример. Дядо ми и баба ми – родителите на моята майка – са живели в Лохвица, Полтавска област. Когато Украйна е освободена след революцията… впрочем именно революцията дава свобода на Украйна, съветската власт й дава свобода… и когато се създава Съюза за освобождение на Украйна, се появяват църкви, в които службите се водят на украински език. В повечето храмове обаче те са на църковнославянски.
Баба ми ходеше в църква, където службата се водеше на църковнославянски, а дядо ми – където беше на украински. Вкъщи много се караха за това. Баба доказваше, че това е дяволско, че не бива така. А дядо казваше: „Ами че ти нищо не разбираш от това, дето го говорят! А аз стоя и разбирам всичко“. Само дето до бой не се е стигало. Накрая баба ми намери железен аргумент.
Казва: „Добре, на какъв език се караме с тебе?“. Той отвръща: „На украински“. – „Кажи ми сега, нима е правилно да говориш с Бога на езика, на който се караш?“
С Бог трябва да се разговаря на език, в който няма ругатни, а в църковнославянския език няма нито една обидна дума. Аз чета на църковнославянски – наистина, понякога, когато нещо не разбирам, прескачам. Казвам си: „Бог знае, все някой път ще разбера“. После се ровя в речници, в преводи. Имам Евангелие, в което на едната половина от листа написаното е на църковнославянски, а на другата – на руски. По този начин сравнявам и нещичко разбирам.
За моята вяра и духовната литература
Аз вярвам в написаното в класическите книги, не в порочните. Никога не се замислям и не се опитвам да анализирам. Вярвам – това е! Вярвам! Не се мъча да осмисля откъде идва това или онова, защо идва. Има хора, които могат и са длъжни да го правят. И го правят. А аз чета.
Харесва ми Паисий Светогорец. Може да се каже, че това са настолните ми книги. Художествена литература чета много рядко. Обичам Пушкин, Лермонтов, Юрий Казаков, Валентин Распутин, Евгений Носов. Макар творбите им да са светски, в тях има нещо дълбоко, духовно, благородно.
***
Към края на разговора плодовете в купата видимо са намалели. А ние дори не забелязахме кога сме успели да изядем толкова много. „Това е добре, ще бъдете по-здрави“, обещава ни Алексей Василиевич и споделя, че след като си тръгнем, ще се заеме с домакинска работа: „Че заради пътувания всичко съм запуснал, срам ме е пред съседите“. И ни показва „трудовия си фронт“: едно изсъхнало дърво трябва да се отсече, да се подредят дървата в банята, да се измете дворът от нападалите есенни листа… „А какво ще правя с останалите плодове?“ – изведнъж загрижено пита сам себе си Петренко. И сам си отговаря: „Двамата с дъщерята ще си направим компот за вечеря!“.
Така се и сбогуваме.
Превод от руски: Елена Дюлгерова, „Гласове“.