САЩ са готови „да се сражават и да победят“ Русия в Европа, ако се наложи. Това заяви в четвъртък (25 февруари) началникът на европейското командване на САЩ генерал Филип Брийдлав.
В тази фраза всичко е прекрасно, пише Юлия Витязова в статия, публикувана от news-front.info в петък, цитирана от „Руски дневник“. Като се започне от искрената вяра в собствената непобедимост и изключителност и се свърши с увереността, че Русия няма да нападне никого в близко бъдеще.
Изобщо, ситуацията около западната демонизация на Русия и нейния президент Владимир Путин се очертава като доста забавна, смята авторката.
От една страна „партньорите“ прекрасно осъзнават целия потенциал на своя въображаем противник и дори и в най-смелите си фантазии се боят да си представят изхода от евентуална схватка с руснаците. От друга, за повечето говорители на НАТО и Пентагона Русия все още е същият този прословут СССР, който може да бъде победен единствено с помощта на тотална демократизация и „равностоен“ обмен на ресурси, духовно скрепяване и ядрен потенциал.
До голяма степен Западът падна в собствения си капан. Налаганият от десетилетия стереотип за безразсъдния, дързък и принципен руски шовинист, който не приема заповеди от никого и винаги действа, изхождайки от собствените си принципи и убеждения, е едновременно плашещ и вбесяващ.
Невъзможността да контролираш предизвиква страх и е ужасно дразнеща – като колики в стомаха, които не могат да се успокоят, защото коланът те стяга. Вследствие възниква потребност от маскировка, която изплува под формата на съвършено необосновани и откровено идиотски умозаключения, представяни като истина от последна инстанция, се посочва в материала.
„Не, не умолявам „опонентите“ да проявят умствени способности или потенциал. (…) Процесът на разпад на един от последните продукти от тяхното храносмилане – Украйна днес – видях с очите си“, пише авторката. „В името на справедливостта искам да отбележа, че за щастие Русия не е Украйна. Не е и Югославия, не е Ирак или Либия. И номерата, които с успех минаха там, са обречени на провал в Руската федерация“, допълва тя. Може би защото руснаците изобщо не са туземци, колкото и да им се иска да ни представят като такива. И Владимир Путин изобщо не е онзи „офицер от КГБ; не е самодостатъчен читател и още по-малко е интелектуалецът, когото би искал да види Запада и чийто образ активно внушават на тамошната публика.
Навярно най-нагледният пример, за да се разбере какво става, е западната трактовка на парада на Червения площад в чест на Дена на победата. Западът го възприе основно като явна заплаха и неприкрит намек. На практика това бе дан към нашите предци и сигнал към собствените ни граждани: не се бойте от нищо и от никого.
Основната задача на руската армия е да брани и да се брани. Но едва ли това би могло да бъде разбрано адекватно от онези, които през целия си живот са свикнали да водят политика на нападение и априори не знаят какво означава да се пролива кръв за родината, продължава статията.
Простичко казано – всеки съди по собствената си поквара и едва ли в близко бъдеще реториката на Запада ще се промени кардинално.
Още повече, че ако изчезне страхът и военната доктрина загуби актуалност, то на какво ще се базира съществуването на НАТО? Та нали митът за Русия като агресор – тяхната алфа и омега, е основната движеща сила и почва за развитие.
Така че страшните истории за имперските амбиции на Путин и на практика ежедневните сеанси на ненавист и страх, които устройват едни или други господа от НАТО и други русофобски инстанции, не са нищо повече от поредната доза брутално силен наркотик, без който пациентът, здраво вързан към руската „игла“, ще изпадне в жестока абстиненция, заключава авторката.