Мит номер 3. Съветският съюз, заедно с нацистка Германия е основен виновник и разпалвач на Втората световна война. Трета част.
След повече от 100-годишно отсъствие през 1919 г. на картата на Европа отново официално се появява независима Полша. Фактически тя е обявена още на 11 ноември предишната година, когато пада монархията в Германия. Още от началото на съществуването си полската държава води изразено агресивна политика по източните си граници, окупирайки територии на Литва, вкл. Вилнюс, Белорусия и Украйна, далеч зад линията на Кързън – официалната източна граница на Полша, определена от решенията на победителите в Първата световна война (днешната източна граница на Полша преминава приблизително по тази линия). Успешната война с младата съветска страна от 1920 г. позволява на Полша да закрепи за себе си тези завоювани територии, по силата на Рижкия мирен договор. Не се характеризира с миролюбие и поведението на страната по западните ѝ граници, най-вече в района на Горна Силезия. Тези военни победи изиграват много лоша услуга на полските лидери, създавайки у тях усещането, че Полша е едва ли не велика във военно отношение сила, усещане, което те запазват чак до фаталния за страната 1-ви септември 1939-та. Впрочем, поведението на Чембърлейн и Даладие говори, че те също очевидно надценяват военната мощ на Полша, подценявайки при това Червената армия.
Говорейки за Полша в периода между двете световни войни, не може да не споменем факта, че властите ѝ фактически приветстват идването на Хитлер на власт със заявлението, че това е съдействало за подобрението на полско-германските отношения. През 1934-та Полша и Германия подписват договор за ненападение, като има данни, че той съдържа неразкрити все още напълно клаузи за съвместни военни действия срещу СССР. Информация за това е публикувана в съветската преса през 1935, като нито полската, нито немската страна правят дори и бегли опити да я опровергаят. Полша, заедно с Германия и Унгария, участва в разделянето на Чехословакия след „Мюнхенския сговор“, окупирайки Тешинската област и територии в Задкарпатска Рус. Може би най-точно и лаконично определение за политиката на полската държава през двадесетте и тридесетте години на двадесети век дава сър Уинстън Чърчил, сравнявайки я с поведение на хиена.
Дори на фона на драматичните събития в Европа през тридесетте, обстановката в Далечният изток е твърде неспокойна. Противоречието между бързо-развиваща се индустрия и липса на природни ресурси кара милитаристично настроеното ръководство на Япония да започне териториална експанзия. През 1931 японската армия нахлува в североизточната китайска провинция Манджурия и бързо я окупира. На завладените територии се създава марионетна държава. Японското настъпление в Китай продължава и в средата на 30-те, прониквайки все по-дълбоко в континентален Китай, като от средата на 1937 войната става тотална. През 1935 и 1936 на границите със СССР, както и по границите на съюзната му Монголия има серия въоръжени инциденти с японците.
На 25 ноември 1936 Япония и Германия подписват „Антикоминтерновския пакт“, фактически насочен срещу СССР, към който след година се присъединява и Италия.
Първият пълномащабен сблъсък на японската армия със съветски части е т.нар. „инцидент край езерото Хасан“ през юли-август 1938-ма. В него участват около 15 хиляди съветски войници и офицери с над 200 оръдия, почти 300 танка и 250 самолета. Противостоят им три японски дивизии, усилени с други части, като общата им численост надвишава 20 хил души. Боевете завършват с победа на Червената армия. Вторият, значително по-сериозен сблъсък, се разиграва през лятото на следващата година край река Халхин Гол на територията на Монголия. След серия сражения, на 20 август обединените съветско-монголски сили, под общото командване на Георги Константинович Жуков, тогава генерал, започва решително настъпление, в хода на което значителна част от японските сили е обкръжена и ликвидирана. Загубите на японците се изчисляват в десетки хиляди в жива сила. Загубено е голямо количество бойна техника.
Както вече беше споменато, с провъзгласяването на тезата за „възможността социализмът да бъде построен в една отделна страна“ и изтласкването на Троцки и привържениците му от ръководството на партията и държавата, СССР отхвърля идеите за „световна революция“ и „износ на революция“ и се съсредоточава върху решаването на вътрешните си проблеми – възстановяване от разрухата, изграждане на социалистическа планова икономика чрез индустриализация, колективизация в селското стопанство, културен подем. За решаването на тези задачи страната се нуждае преди всичко от мир, добросъседски отношения и сътрудничество с икономически развитите страни. За да си ги осигури, на фона на нарастващата агресивност на нацистка Германия на запад и Япония на изток, през 30-те години Съветският съюз предлага ред мирни инициативи, като тази за изграждане на система за колективна безопасност, издигната съвместно с Франция през декември 1933-та. По замисъл тази инициатива, наречена „Източен пакт“, трябва да включва Великобритания, Германия, Полша, Чехословакия, Прибалтийските държави и Финландия. Инициативата е провалена от отказа на Германия и Полша, които сключват помежду си договор за ненападение. В разгара на Судетската криза СССР предлага военна помощ на Чехословакия за сдържане на германската агресия със сухопътни войски и авиация. Отказът на Полша и Румъния да пропуснат през територията си части на Червената армия и „Мюнхенския сговор“ развързват ръцете на Хитлер да действа. Съветското правителство е наясно, че ако не бъде сдържан Хитлер, сблъсъкът с набиращата сили немска военна машина е неизбежен. То продължава опитите за сключване на договори за взаимна защита с Франция и Великобритания. По съветска инициатива, през лятото на 1939 в Москва започват преговори с представители на двете страни за създаване на антихитлеристка коалиция, които протичат много трудно. В решителния момент, в средата на август, когато окончателният текст на документа е изработен и готов за подписване, представителите на двете западни страни заявяват, че нямат дадени от правителствата им пълномощия за подписване на документа, което е явна демонстрация на нежеланието на западните страни да сътрудничат със Съветския съюз. В същото време Германия, предлага на СССР договор за ненападение, който да бъде подписан след няколко дни. На съветското ръководство му е известно, че Германия и Великобритания водят паралелни преговори, нещо повече, готви се посещение на Херман Гьоринг в Лондон, очевидно за подписване на съглашение (по някои данни за него даже вече е изпратен британски самолет, с който той да лети за Острова). Изправено пред опасността СССР да се окаже сам пред съюз на Германия и Великобритания (а заедно с тях Франция и Полша) на запад и японска заплаха на изток, съветското ръководство няма друг избор, освен да подпише договор за ненападение с Германия. (Вероятността за съюз на Германия и Великобритания нараства от факта, че Хитлер никога не е крил симпатиите си към британците и ги е считал за най-близки расово до немците. Това, съчетано с цялата политика, провеждана от Чембърлейн по отношение на нацистите, навежда на мисълта, че подобен съюз е бил напълно възможен). На 23 август 1939 договорът за ненападение между СССР и Германия е подписан в Москва. В историята, той влиза с името „Пакт Молотов-Рибентроп“, по имената на положилите под него подписи съветски и немски външни министри.
Пактът „Молотов-Рибентроп“ е обект на извънредно много пропагандни спекулации. Обявяват го за съюз между Германия и СССР, което е нелепо, защото по тоази логика Полша също трябва да е в „съюз“ с немците, тъй като, както бе споменато, има подобен договор още от 1934. В такъв „съюз“ с германците би трябвало да са и Великобритания, и Франция след „Мюнхенския сговор“. Подписването на този договор не е и последната капка, позволяваща на Хитлер да нападне Полша, защото документално е подтвърдено, че плановете за германското нахлуване в нея (под кодово име „Вайс“) са разработени много по-рано, а на 14 август, т.е. повече от седмица преди подписвне на пакта „Молотов-Рибентроп“, Хитлер категорично заявява, че е решил да нападне Полша и обявява датата на нахлуването. Обект на още по-големи пропагандни спекулации е допълнителният протокол към договора, в който двете страни договарят бъдещи сфери на влияние в Европа.
Полската армия е разбита от Вермахта за броени дни. На 17 септември от изток в Полша встъпват части на Червената армия. Това навлизане също е обект на много пропагандни спекулации, като е наричано „удар в гръб“, посочвано за причина за разгрома на полската армия и т.н. Истината обаче е различна. С навлизането си в Полша СССР възстановява линията „Кързън“, която всъщност е законната граница. Освен това, съветските части влизат в Полша, когато уплашено от разгрома на полските войски на запад политическото и военното ръководство, изоставяйки дълга и народа си, е избягало от страната, с други думи полска държава де юре не съществува. Впрочем, народа си предава не само политическото и армейското ръководство на Полша. От направено статистическо изследване на дадените от полските войски жертви, в убити и ранени, в сраженията с Вермахта, е установено, че загубите на офицери към низши чинове в полската армия е приблизително 1:33. Обикновено това съотношение се движи от 1:4 до 1:8-10, в зависимост от действията на различни фактори, като характер на водените бойни действия, ниво на подготовка на личния състав и т.н. Такава голяма разлика, от средностатистическите данни, може да има само едно обяснение: полското офицерство, съставено предимно от представители на дворянството („шляхтата“) масово е дезертирало, бягайки от бойното поле и лишавайки подчинените си от командири. Това е и една от причините за бързия разгром на Полша.
Тук е мястото да се отговори на въпроса, защо Хитлер се решава да нападне Полша, след като тя е имала гаранции за сигурността и териториалната си цялост, дадени ѝ от съюзниците ѝ Франция и Англия? Либералната пропаганда ще отговори веднага „защото е бил окуражен от съюза си със Сталин!“. Но както видяхме по-горе, планът за нападение на Полша е разработен много преди подписване на пакта за ненападение със СССР, а и окончателното решение и датата за нахлуване са обявени от Хитлер преди това. Истината е, че независимо от факта, че Чембърлейн в края на март, началото на април, сменяйки рязко тона по отношение на Германия, на думи заявява твърда позиция (в частност, давайки въпросните гаранции на Полша), реално, той категорично няма намерение да предприема някакви сериозни действия. На 2 август, по време на заседания на правителството, Едуард Ууд лорд Халифакс, министър на външните работи на Великобритания, категорично заявява, че Великобритания няма да воюва заради Полша, след което, въпреки крайно напрегнатата обстановка в Европа, британските министри излизат в отпуск. За следващо заседание те се събират чак на 22-и. Тази отпуска, между другото, е демонстрация и за несериозното отношение на британците към водените по това време в Москва преговори със СССР и обяснява тяхната безплодност. Наивно е да се смята, че германското разузнаване, а следователно и Хитлер, не е научил това. Последвалата „Странна война“ е категорично подтвърждение на казаното по-горе.
Присъединяването на Прибалтийските страни към СССР също е обект на внимание на либералната пропаганда. Разбира се тя грижливо премълчава факта, че още през март 1939 Германия анексира важното литовско пристанище Клайпеда с прилежащите му територии, като това създава предпоставка за бърза окупация на цяла Прибалтика. Евентуално германско навлизане в тези територии създава сериозна военно-стратегическа опасност за СССР, каквато той, очевидно не може да си позволи. Поради това Съветският съюз настоява и получава тези страни в зоната си за влияние по договора „Молотов – Рибентроп“. Самото навлизане на съветски войски в тези републики е на основание съглашения с правителствата им (разбира се, за постигането им е бил осъществен сериозен дипломатически натиск, на който те са се поддали).
Друг много дискутиран епизод от онова време е Съветско-Финландската война от 1939-1940, наричана още „Зимната война“. Съветско-финландската граница през есента на 1939 г. минава в непосредствена близост до Ленинград – втори по население град, голям промишлен център, даващ около 1/3 от военното производство на СССР, важно пристанище и не на последно място, бивша столица, при това носеща името на Ленин. През 30-те години, външната политика на Финландия спрямо СССР е откровено враждебна. В беседа с финландския посланик съветският външен министър Литвинов през 1935-та казва: „В нито една страна пресата не води толкова системна враждебна към нас кампания, както във Финландия. В нито една от съседните ни страни не се води толкова откровена пропаганда за нападение срещу СССР и откъсване на територии от него, както във Финландия“. Финландския президент Пер Свинхувуд през 1937 заявява „…врагът на Русия винаги трябва да е приятел на Финландия“ и „…за Финландия е добре Германия да е силна“. В края на 1939-та ситуацията не е променена, с изключение на това, че войната вече чука на вратата. Съветският съюз предлага на Финландия изместване на границата от Ленинград, като за компенсация предлага замяна с територии в други райони, при това значително по-обширни. Съвестките предложения включват също наемане на територия на полуостров Ханко и няколко малки острова в Балтийско море. Преговорите са продължителни и безплодни и това води до нагнетяване на и така съществуващи антисъветски настроения във Финландия и антифинландски в СССР. На 26 ноември се случва недоизяснен докрай военен инцидент, при който артилерийски снаряди се взривяват на съветска територия в близост до границата. Загиват 4-ма съветски военослужещи, 7 са ранени. Съветският съюз обвинява Финландия в агресивни действия, финландците твърдят, че това е съветска провокация. Започва война, която, макар и нелесно, е спечелена от СССР.
През лятото на 1940 г. след съветски дипломатически натиск Румъния отстъпва на СССР територии по северната си граница, които до 1918 са били в състава на Руската империя и след подписване на мира от 3-ти март 1918 са окупирани от Румъния. Важно е да се отбележи, че съветските власти, никога не са признавали тези области за румънска територия.
От днешна гледна точка, действията на СССР от септември 1939 до средата на 1940 спрямо неговите съседи могат да бъдат изтълкувани като недопустими, но тогава, в условията на бързо приближаваща смъртоносна схватка с извънредно силен противник, те са били неизбежно-необходими за сигурността на съветската държава. Последвалите през 1941-ва събития подтвърждават правилността на тези действия – придобитите територии позволяват да бъде забавено германското настъпление.
Обобщавайки събитията, разиграли се в Европа между двете войни, може категорично да се твърди:
– първопричина за Втората световна война са крайно-несправедливите условия на мирния договор от 1919, който страните от Антантата налагат на победениете. Именно тези условия са в основата на избуяването на нацизма в Германия – основният виновник за войната;
– без помощта на световния олигархичен капитал възходът на нацитка Германия би бил невъзможен;
– в стремежа си да насочат хитлеристката агресия срещу Съветския съюз, лидерите на западно-европейските демокрации, най-вече на Великобритания и Франция, пропускат многократно възможности да умиротворят и неутрализират Хитлер и по този начин да предотвратят войната, което могат да направят и политически, и икономически, и с военна сила;
– Полша, като основен инструмент за блокиране на мирните съветски инициативи в Европа, които да предотвратят войната, носи значителен дял от отговорността за нея;
– Съветският съюз не е агресор, а единствената от големите Европейски страни, която не е заинтересована от започването на война. Договорът за ненападение с Германия (пактът Молотов-Рибентроп) от 1939, настъпателните действия в Западна Украйна и Западна Белорусия, Южна Бесарабия, Прибалтика и Зимната война са превантивни и отбранителни мерки, на фона на надигаща се опасност от нападение, които, ако не да предотвратят войната, поне да я отдалечат във времето.
Край.
Александър Томов