Мит номер 3. Съветският съюз, заедно с нацистка Германия е основен виновник и разпалвач на Втората световна война. Втора част.
Дошъл на власт, Хитлер започва бърза разправа с политическите си противници. В началото на март 1933-та са прекратени мандатите на депутатите – комунисти. Дни по-късно е създаден първият от серията концентрационни лагери – Дахау, придобили с течение на времето мрачна слава. На 2 май са разтурени профсъюзите, имуществото им е конфискувано, а лидерите им изпратени в Дахау, където вече са затворени много комунисти. На 22 юни е забранена и разтурена и социал-демократическата партия. На 14 юли са забранени и всички останали политически партии, освен НСДАП. На 30 януари 1934, правителството получава (всъщност си присвоява) правото за установяване на ново конституционно законодателство. На 24 април е ликвидирана самостоятелността на съдебната власт, като членовете на новосъздадената съдебна палата, кой знае защо носеща името „народна“, се назначават лично от фюрера. Със смъртта на президента Хинденбург на 2 август, в Германия е ликвидирано всякакво разделение на властите. Хилер получава цялата власт, при пълна липса на каквито и да е контролиращи органи или институции. На 19 август, армейските части – Райхсверът полага клетва за лична вярност към фюрера. Хитлер не пропуска да се освободи и от редица свои съмишленици и съратници, като ръководителя на щурмовите отряди СА Ернст Рьом, някогашния втори човек в партията Грегор Щрасер, станали му неудобни.
Овладяването на властта в Германия от Хитлер, по щастливо за него съвпадение, е във времето, когато световната икономическа криза започва да затихва, а производството да се възстановява. Подемът на германската икономика се съпътства от нейната повсеместна милитаризация.
Тук е мястото да бъде посочена ролята на големите компании в индустрията на нацистка Германия. Общоизвестен е фактът, че „Стандарт Ойл“ снабдява Германия с така нужните ѝ горива и други нефтопродукти, практически до края на войната, т.е. дори и във времето, когато Германия и САЩ са в състояние на война, а немският автомобилен производител „Опел“ – основен доставчик на товарни автомобили и лека бронирана техника за Вермахта, е филиал на американската „Дженерал мотърс“, но това е само върхът на айсберга. Огромният нефто-преработвателен завод в Хамбург е построен от Уолтър Тийгъл („Стандарт Ойл“). Брат-близнак на този завод на Канарските острови, който обслужва нацистите, също е пряко свързан с тази компания. Преките щатски инвестиции в нацистка Германия надвишават огромната за онова време сума от над милиар долара. Харли Килгор, председател на комисия на американския Сенат, разследваща американските инвестиции в нацистката икономика, казва: „Огромни суми на американски долари са прехвърлени зад граница за строителство на заводи, които сега са нещастно обстоятелство за съществуването ни и постоянна пречка за нашите военни усилия“. Комисията разкрива, че американски компании са контролирали почти 300 големи акционерни дружества в хитлеристка Германия. Огромна роля за финансирането на нацистите има създадената от международния капитал Банка за Международни Разплащания (БМР), която осигурява паричните трансфери. Либералните пропагандатори старателно избягват тази тема, а когато тя все пак бъде поставена, отговарят, че става дума просто за бизнес. Дали обаче това е точно така? Съмнявам се.
Възползвайки се от провала на Женевската конференция по разоръжаването, в края на 1933 Хитлер обявява, че Германия занапред няма да спазва условита на мирния договор от 1919. През юни 1935 Германия сключва с Великобритания морско съглашение, което ѝ позволява официално да създава военоморски флот. По този начин британското правителство фактически легитимира официално обявеното от Германия, в едностранен ред, три месеца по-рано, денонсиране на мирния Версайски договор. Ръцете на нацистите за въоръжаване на страната са развързани и юридически.
Денонсирайки договора от 1919 г. през март 1935 Германия възстановява всеобщата воинска повинност. На базата на райхсвера – 100 хилядните въоръжени сили на страната, съществували до тази, се създава Вермахт, чиято численост е половин милион и постепенно нараства, за да достигне до 3 милиона в навечерието на войната.
Често използвана спекулация е, че хитлеристка Германия е обучавала своите военни кадри и е развивала армията с помощта на СССР, използвайки съветски полигони и военни школи, заобикаляйки ограниченията на Версайския договор. Популярен е митът, че самият Хайнц Гудериан се е обучавал по този начин. Както винаги, в подобни пропагандни клишета се експлоатира частична истина. Факт е, че германски военни са се обучавали в СССР, в частност, в добилия известност в тази връзка полигон „Кама“ (ударението е върху първото а). Но това се е случило преди идването на власт на Хитлер, във времената на Ваймарската република. Освен това, броят на обучаваните там немски офицери е нищожен – 30 танкисти и около 120 летци. С идването на власт в Германия на нацистите, това сътрудничество е прекратено. А Гудериан действително е посетил един път центъра „Кама“, но не като слушател, а в качеството му на генерал-инспектор на автомобилните войски на Райхсвера, през 1929 г., т.е. 4 години преди Хитлер да получи властта.
Рейнската демилитаризирана зона, създадена според условията на Версайския мирен договор, е своеобразен заложник за изпълнение на задълженията на Германия по него пред съюзниците и буфер между Германия и Франция. В нея немците нямат право да изграждат военни съоръжения и да разполагат части на Райхсвера. Силно индустриализирана, тя на няколко пъти е окупирана от френски и белгийски войски, с цел принуждаване на Германия да изпълнява задълженията си по мирния договор, в частност да изплаща наложените контрибуции. На 7 март 1936 г. 19 пехотни батальона на Вермахта навлизат в областта. Франция, въпреки че има възможност да предотврати това грубо нарушение на мирния договор със сила, реагира само с декларация. За тези събития Хитлер по-късно казва: „48-те часа след марша в Рейнската област бяха най-изтощителните в моя живот. Ако французите бяха навлезли (има се предвид с войски) в Рейнската област, на нас щеше да ни се наложи да бягаме с подвити опашки. Военните ресурси, намиращи се в наше разпореждане, бяха неадекватни за оказване дори и на умерена съпротива“.
Въвеждането на войски в Рейнската област е второто, след възстановяването на армията, предизвикателство, което Хитлер хвърля към „западните демокрации“. При това, според мен, то е много по-нагло, затова заслужава малко по-подробен анализ. Някои изследователи оправдават практическото бездействие на Франция с „психологическа неготовност“ към нов военен сблъсък с Германия. В частност, това мнение изказва авторът на „Възход и падение на Третия райх“ Уилиам Ширър. Други изтъкват големите разходи, които би изисквала мобилизация на армията и, оценявана на 30 милиона франка дневно, без, естествено, да пресметнат колко струва на Франция военният разгром, сполетял я след малко повече от 4 години и последвалата немска окупация. Още повече, че за да се противопоставят с военна сила, пълна мобилизация съвсем не е била необходима. Още по-цинична и безотговорна е реакцията на Великобритания. Лорд Лотиан, бъдещ посланник в САЩ казва: „В края на краищата, германците просто си влязоха в собствената градина“. Външният министър Антъни Идън настоява пред французите да не предприемат военна акция, надявайки се да се договори с Хитлер в Рейнската област да остане само символичен немски контингент, след което по въпроса да се започнат преговори. Удивително политическо дилетантско късогледство или все пак намерение нацистка Германия да бъде хвърлена срещу СССР? Очевидно – второто, още повече, че последвалите събития го подтвърждават още по-категорично.
Пленените и публикувани след краха на Райха немски архиви подтвърждават, че по-голямата част от върхушката на Вермахта е била против тази авантюра и е считала, че тя неминуемо ще предизвика военна реакция и бърз разгром на все още слабата германска армия. Успехът ѝ затвърждава позициите на Хитлер не само пред немския народ, но и в армейските среди.
Окуражен от бездействието на британци и французи, Хитлер започва активни действия за присъединяване на Австрия. С активната помощ на свои привърженици – австрийски нацисти („петата колона“) и отново при проявено пълно безразличие и бездействие на Великобритания и Франция, Австрия официално е присъединена към Райха на 13-ти март 1938, след като в нощта на 11-ти срещу 12-ти германската армия навлиза в страната. Немците получават австрийския промишлен потенциал, допълнителни почти 7 млн. население (10% от населението на Германия), 17%-но разширение на територията, 6 австрийски дивизии към Вермахта и, което е много съществено, удобен плацдарм за следваща експанзия.
При разделянето на Австро-Унгарската империя, победителите, преди всичко по настояване на представителите на САЩ, включват в територията на новообразуваната Чехословакия Судетската област, където преобладаващото население са етнически немци. В интерес на истината, трябва да се спомене, че дискриминираните векове наред в рамките на империята чехи, повече или по-малко са изкушени да отмъщават, подтискайки 3-те милиона свои съграждани от немски произход. Това, разбира се, не може да служи за никакво оправдание на агресията на Хитлер. Противоречията между двата етноса, логично се изострят в годините на голямата депресия, а след идването на Хитлер на власт, са умело подклаждани от страна на нацистите. Веднага след поглъщането на Австрия, Хитлер открито се обявява за защитник на судетските немци, което допълнитлено изостря ситуацията. След няколкоседмични преговори между представители на Германия, Великобритания, Франция и Италия, в Мюнхен, на 30 септември 1938 г. британският премиер Чембърлейн, френският министър-председател Даладие и Хитлер, при посредничеството на Мусолини, подписват споразумение, според което Судетската област се предава на Германия. Показателно е, че на тези преговори изобщо не са поканени представители на Чехословакия. Предадена, тази малка, макар и много силно индустриално развита страна, е безсилна да се противопостави на решението. В първите дни на октомври Вермахтът окупира Судетите. Връщайки се във Великобритания, Чембърлейн заявява на сънародниците си: „донесох ви мир“. Мюнхенското споразумение, получило презрителното име „Мюнхенски сговор“, е едно от най-позорните споразумения на двадесети век и пореден триумф на Хитлер, носейки му 41 хил. кв. км. територия, с почти 5 милионно население. За него сър Уинстън Чърчил пророчески казва: „Англия имаше избор между войната и безчестието. Тя избра безчестието и ще получи войната”.
Позицията на Великобритания в този драматичен епизод на историята изглежда на пръв поглед странна и дори нелогична, но ако се вземат предвид думите на съветника на Чембърлейн по политическите въпроси сър Хорацио Уилсън: „Германия и Англия са двата стълба, поддържащи световния ред против разрушителния напор на болшевизма“, нещата си идват на мястото. Френският посланик в Москва Робер Кулондр, говорейки за „Мюнхенския сговор“, отбелязва, че той е „особено силна заплаха за Съветския съюз. След неутрализирането на Чехословакия, пътят на Германия на юго-изток е открит“.
На 14 март 1939, окуражените от Германия словашки нацисти, обявяват независимостта на Словашката република. Под предлог за предотвратяване на настъпващия хаос, немските войски нахлуват в чешките земи, като окончателно ликвидират Чехословакия. Силната чешка индустрия, в това число военната, минава на служба на Райха. Хитлер получава огромен арсенал от модерното оръжие на чешката армия, включително едни от най-добрите за времето си танкове Lt vz.38 и голямо количество боеприпаси, които значително усилват бойната мощ на Вермахта. В ръцете на нацистите попадат и активите на Чехословашката национална банка, в т.ч. златният запас на страната. Любопитен факт е, че макар това злато физически да се намира в Лондон, то е безпрепятствано предадено на Германия. Премиерът Чемърлейн цинично зявява, че няма правомощия да спре прехвърлянето му. Освен Германия, в раздела на тази малка страна се включват Унгария и една друга, макар и ненацистка, но агресивна страна, водена по онова време от самонадеяни, арогантни и недалновидни политици – Полша.
Край на втора част.
Александър Томов