Мит номер 2. Разгромът на хитлеристка Германия би бил невъзможен без участието и помощта на западните съюзници на СССР – Великобритания и САЩ. Трета част.
Колосалните загуби, които немската армия и съюзническите войски понасят в битката за Сталинград, водят, през следващите месеци до мащабно отстъпление по целия Източен фронт от Балтийско до Черно море. Частично е снета обсадата на Ленинград, ликвидиран е Ржевският плацдарм, оказал се препъни-камък за съветското контранастъпление след битката за Москва, в централната част на фронта. Червената армия превзема важния транспортен възел Курск. На юг, застрашените от обкръжение немски сили, екстрено, макар и не панически, се оттегля от Кавказ. Само за няколко месеца Германия губи всички територии, които е завладяла в рамките на кампанията през лятото и есента на 1942-а. Стратегическата инициатива е в ръцете на съветското командване. В книгата си „История на Втората световна война“ Базил Лидъл Харт оприличава ударите на Червената армия през този период на умелото движение на пръстите на пианист върху клавишите на инструмента. Немското командване се нуждае от реванш както от военно-стратегическа, така и от психологическа гледна точка.
Битката на Курската дъга е не по-малко известна от Сталинградската, затова няма да се спирам на подготовката и хода ѝ, като ще се съсредоточа на резултатите и на настъпилите последици. За 18 дни от 5 до 23 юли 1943-та от задействаните в сраженията почти милион войници и офицери, Германия губи повече от половината, като над 100 000 – безвъзвратно. Загубени са почти 3 000 единици бронирана техника, от които поне половината танкове и щурмови оръдия, в това число от новите Тип IV, модификации G и H с усилена броня и дългоцевно 75 мм оръдие, Тип V „Пантера“, Тип VI „Тигър“ и „Фердинанд“ („Елефант“), над 1 700 самолета. Разгромени са 30 немски дивизии, от които 7 танкови. Зад тези цифри се крие нещо по-важно. Осъществен е окончателен поврат в хода на войната. Германия никога вече не успява да събере военен ресурс, който да ѝ позволи осъществяване на широкомащабна настъпателна операция. Немският генерал Фридрих фон Мелентин пише: „В Курската битка, където войските ни настъпваха с отчаяната решимост да победят или да умрат, загинаха най-добрите части на германската армия“. Поражението на Германия във войната вече е неизбежно и е само въпрос на време.
В разгара на Курската битка съюзниците дебаркират в Сицилия. В нахлуването участват почти половин милион войници и офицери, около 4 900 самолета, 600 танка и над 1 800 артилерийски системи. Десантът получава сериозна поддръжка от корабите на британските ВМС. Противостоят им 350 хиляди италианци и германци, с 260 танка и 1 400 самолета. Както и в Северна Африка, италианските части са с крайно нисък дух и боеспособност. Операцията приключва на 17 август, когато целият остров е превзет. Макар и за времето си, това да е най-големата осъществявана морска десантна операция, резултатите ѝ по отношение на загуби за Германия са скромни – 18 000 убити и ранени, 10 хиляди пленени. По-голямата част от немските войски успешно се евакуират през месинския пролив, заедно с въоръжението си.
Съществува пропагандно клише, че съюзническият десант в Сицилия кара Хитлер да даде заповед за прекратяване на настъплението на Курската дъга, а победата на Червената армия се дължи на прехвърлянето на танковите сили на Германия към Италия. Както обикновено, подобни твърдения съдържат примамка под формата на зрънце истина, но всичко останало е зле скроена фалшификация. Прехвърляне на танкови части от района на Курската битка към Италия наистина има, но става дума само за дивизия СС „Лейбщандарт“, при това без бронираната техника и другото тежко въоръжение. Още повече, че към момента на прехвърлянето активните настъпателни действия на дивизията вече са спрени и тя е преминала в отбрана, без никакъв шанс отново да бъде хвърлена в настъпление, поради понесените тежки загуби достигащи до 1/3. Колкото до причините за прекратяване на немското настъпление, то се дължи само на пълната загуба на боеспособност на ударните немски части, сломени в съветската отбрана, която те така и не успяват да пробият. Маршал Жуков пише за тези събития: „Англия и Америка, според всички данни, все още нямаха намерение да започват мащабни настъпателни операции в Европа. Дебаркирането им в Южна Италия (става дума конкретно за Сицилия) не внесе съществени изменения в разположението на немските сили по стратегическите направления, макар, разбира се, за хитлеристкото ръководство да се появиха допълнителни грижи“.
Десантът в Сицилия е първи етап от настъплението в Италия, като прехвърлянето на континенталната част съюзниците започват в началото на септември. По ред причини, първостепенна сред които е умелата и упорита съпротива на германските войски под командването на фелдмаршал Алберт фон Кеселринг, настъплението на съюзниците на север протича крайно бавно и те достигат до Рим чак в началото на лятото на следващата година, а северните райони на Италия са превзети едва в навечерието на Победата, след като на 29-ти април 1945 г. приемникът на фон Кеселринг генерал Хенрих фон Фитингхоф, чрез представителя си Карл Волф, подписва капитулацията на войските си. Както и преди, мащабът на военните действия, водени от съюзниците и загубите, нанасяни на германците е нищожен, на фона на случващото се на Източния фронт.
Докато съюзниците бавно пъплят през южна Италия, Червената армия преследва и бие отстъпващите германци в степите на левия бряг на Днепър на фронт с широчина 750 км. Към края на септември съветските войски достигат реката и на много места успешно я форсират, създавайки многобройни плацдарми на десния бряг. Надеждите на Хитлер да превърне Днепър в непреодолмо препятствие (т.нар. „Източен вал“) за Червената армия се сгромолясват. На 6 ноември е освободен Киев. В боевете на десния бряг на Днепър на Германия са нанесени загуби от над 400 хиляди души от тях над 100 хиляди са убити, безследно изчезнали или пленени. Продължавайки да развиват настъплението на десния бряг на Днепър, съветските войски до края на април 1944-та освобождават Одеса, в рамките на Проскуровско-Черновицката и Уманско-Ботошанската операции, разгромяват немската армейска група „Юг“ (над 180 000 убити и 25 000 пленени), поражение, заради което Хитлер снема от длъжност командващия Ерих фон Майнщайн, в рамките на Корсун-Шевченкоската операция обкръжават и унищожават два немски армейски корпуса ( 55 хил. убити и 18 000 пленени). Общите загуби на Германия и Румъния в жива сила на южния участък от Източния фронт от ноември 1943 до май 1944 надвишават 1 милион души, от които повече от 1/3 са безвъзвратни.
Общо в рамите на операциите на левия и десния бряг на Днепър за непълни 8 месеца германците безвъзвратно губят в жива сила и техника значително повече, отколкото в цялата италианска кампания, включително с отчитане на предалите се в плен след капитулацията на Фитингхоф.
Според западната пропаганда, една от големите заслуги на съюзниците за разгрома на хитлеристка Германия се приписва на действията на стратегическата бомбардировъчна авиация. Твърди се, че бомбардировките на Великобритания и САЩ са съкрушили инфраструктурата и индустрията на Германия и съюзниците ѝ и по този начин са ги довели до военното поражение. Дали обаче това е точно така?
За дата на първа масова бомбардировка над Германия се счита извършената в нощта на 15 срещу 16 май 1940 г., когато формация от почти 100 британски Уелингтъни, Уитли и Хемптдъни бомбардират индустриални обекти в Рурската област. В нощта на 24 срещу 25 август германски пилот погрешка хвърля бомбения товар на самолета си над предградие на Лондон. Независимо, че немската страна се извинява и официално обявява случилото се за грешка на 25 срещу 26 август британски бомбардировачи нанасят удар по Берлин. Взаимните бомбардировки над градовете постепенно ескалират. Една от основните причини съюзническата авиация да се фокусира върху бомбардировката на граждански обекти е ниската точност на бомбомятането. Технологичното ниво по това време е такова, че висока точност на бомбардиране може да се достигне само при пикиране, т.е. практически вертикално спускане на атакуващия бомбардировач към целта, като след хвърлянето на бомбите, самолетът излиза от пике-то. На подобни маневри са способни само определени самолети, като например известния германски Ju 87 Stuka. Бомбеният товар, скоростта, средствата за самозащита и радиуса на действие на такива машини ги правят абсолютно неподходящи за стратегически бомбардироваки, поради което те се използват за решаване на тактически задачи в района на фронтовата линия или близкия противников тил. Стратегическите бомбардировачи, като британският „Avro Lancaster” и американският „B-17 Flying Fortress”, използвани масово от съюзниците, имат точност на бомбомятане в най-добрия случай стотици метри. Навигационните средства също са твърде примитивни, което прави проблематично откриването на целта. Важните стратегически обекти – заводи, пристанища, ж.п. гари са добре прикрити с ефективна зенитна артилерия, с каквато германците масово разполагат, което принуждава британските и американските пилоти да действат от големи височини и това допълнително влошава точността на бомбомятането. Още повече, че германската индустрия, под ръководството на Алберт Шпеер, успешно разсредоточава предприятията, а част от тях пренася в подземни укрития. По този начин, подходящи обекти за стратегическите бомбардировки са целите с голяма площ, каквито са градовете. Британското и американското командване на стратегическата бомбардировъчна авиация успяват да убедят правителствата, че чрез „тероризиране“ на гражданското население на противника може да се постигне неговото значително отслабване. Трудно е да се твърди със сигурност, дали това е било тяхно искрено убеждение или просто по този начин са се опитвали да прикрият неефективността на подчинената им авиация срещу индустриални цели. Германците също масово атакуват цивилни цели във Великобритания, като освен авиация, използват и разработените от Вернер фон Браун ракети Фау. Нито германците, нито съюзниците постигат съществено отслабване на противника чрез атаки срещу граждански цели, макар цивилни жертви на масовите бомбардировки в края на войната да стават между 300 и 600 хиляди жители на Германия и над 60 хиляди на Великобритания. Напротив, пропагандата и на двете страни умело използва „варварските бомбардировки на противника“ за сатанизирането му и сплотяване на населението в борбата срещу него. Факти, подтвърждаващи ниската ефективност на стратегическите бомбардировки над индустриални обекти са нарастващото промишлено производство в Германия до 1944-та. Спад се наблюдава чак в края ѝ и през 1945-та, когато промишлените райони са превзети от сухопътните сили на противника. Румънските нефтени полета около Плоещ също функционират без особени проблеми, чак до превземането им от съветските войски през август 1944-та, независимо че са постояннен обект на бомбардировки от съюзническата авиация още от средата на 1942-а. Изключенията, като проведената от британската авиация операция „Chastise”, когато група британски самолети „Ланкастър“, под ръководството на Гай Гибсон, успешно бомбардира и разрушава две язовирни стени в Рур и причинява щети на промишлени обекти, са само подтвърждение на правилото. Едва в самия край на войната в Германия и Великобритания се появяват авиационни бомби и технологии за точно бомбомятане, но това вече по никакъв начин не може да повлияе на изхода ѝ.
За да спре стремителното напредване на Червената армия в Южната част на съветско-германския фронт, германското командване в спешен ред започва да прехвърля войски от централната и северна част на фронта. В условията на рязко съкратени, заради понесените тежки загуби, ресурси, това означава неизбежно оголване на големи участъци в Белорусия. Именно там съветските войски са запланирали следващия си удар – операция „Багратион“. Но преди нейното започване, британците и американците най-после откриват Втория фронт. На 6-ти юни 1944 г. съюзниците дебаркират в Нормандия.
Край на трета част.
Александър Томов