Мит номер 2. Разгромът на хитлеристка Германия би бил невъзможен без участието и помощта на западните съюзници на СССР – Великобритания и САЩ. Втора част.
За нахлуването на територията на Съветския съюз германското командване съсредоточава военна групировка от 157 дивизии и 12 отделни бригади. В резерв са оставени 26 дивизии и една бригада. Общата численост на немските войски, хвърлени срещу СССР надвишава 4 милиона души. Заедно с тях, в операция „Барбароса“, участват над 850 хиляди души от съюзните на Германия Италия, Румъния, Унгария и др. В нападението са включени над 4 600 танка, повече от 5 000 самолета и над 50 000 оръдия и минохвъргачки. За сравнение, в кампанията срещу Полша, броят на немските войници е над три пъти по-малко, а на артилерията – 8 пъти. Задействаните във френската кампания танкове са под 2 500, като има и сериозна разлика в качествения им състав – количеството на средните Тип III и Тип IV, хвърлени срещу Франция е само 630, срещу над 1 400, при нападението срещу СССР.
Независимо от неуспехите и отстъплението си, през лятото и есента на 1941 г. Червената армия нанася на Германия и съюзниците ѝ тежки загуби. За времето от нахлуването си в СССР до началото на контра-офанзивата на съветските войски в московската битка, загубите на Вермахта и частите на СС надвишават 200 хиляди души – почти три пъти повече от всички човешки загуби на немците при кампаниите им срещу другите нападнати от тях страни. В документите на немския генерален щаб, към 23 юли, т.е. един месец след началото на войната със СССР се споменава, че пехотните дивизии на източния фронт са окомплектовани с личен състав на 80%, а танковите и моторизираните – едва наполовина. Само за месец боеве на Източния фронт Германия губи повече, отколкото за времето на всички бойни действия в Европа, преди 22 юни 1941-ва.
Общо в битката за Москва Хитлер хвърля близо 2 милиона военослужещи, над 1 700 танка, почти 1 400 самолета, над 14 000 оръдия и минохвъргачки. Една значителна част от тези сили е унищожена от Червената армия в хода на отбранителните боеве и последвалото контранастъпление. Равносметката от битката за Москва, за немците е ужасяваща. Тя е кратко резюмирана от знаменития немски генерал Хайнц Гудериан, който пише в дневника си: „Настъплението към Москва се провали. Всички жертви и усилия, на нашите доблестни войски се оказаха напразни“. Германската армия за пръв път, от началото на войната претърпява тежко поражение в мащабно сражение и е принудена да отстъпва. Митът за непобедимостта на Вермахта е развенчан. Друг немски генерал, Гюнтер Блюментрит пише: „Сега е важно политическоте ръководители на Германия да разберат, че дните на блицкрига потънаха в миналото. Противостои ни армия, която по своите бойни качества превъзхожда всички други, с които някога ни се е случвало да се сблъскаме на бойното поле“. И въпреки, че с цената на неимоверни усилия, Германия успява до края на зимата да постепенно да спре контра-офанзивата на Червената армия, а през пролетта и лятото на следващата година да проведе успешни настъпателни операции към Сталинград, Кавказ и в Крим, през ноември 1942, още преди катастрофалния разгром в Сталинград, Франц Тодт – министър на въоръженията и боеприпасите на Райха изказва мнение, че войната със СССР трябва да бъде колкото е възможно по-скоро прекратена.
Мащабите на сраженията и задействаните в тях сили на Източния фронт през 1941-ва година са несъизмерими с водените по същото време сражения на другия театър на военните действия – Северо-африканския. В сравнение с битката за Москва, в сраженията при т.нар. „второ британско настъпление“ или операция „Crusader” („ Кръстоносец“), което се води приблизително поъщото време, участват 90 хиляди немски и италиански войници – двадесет пъти по-малко. Количеството на задействаните в сраженията немски и италиански танкове са 4 пъти по-малко, като има и сериозна разлика в качествения им състав, на самолети – 3 пъти по-малко. Пропорционални са и загубите на Райха – в личен състав: 500 000 в битката за Москва и 38 000 в „Крусейдър“, в танкове: 1 300 танка (3/4 от задействаните), срещу 390, от които по-голямата част остарели, леки италиански.
Още на 22 юни премиерът, сър Уинстън Чърчил, в обръщение по британското радио обявява: „… ние сме длъжни да окажем на Русия и руския народ цялата помощ, на каквато сме способни. Ние сме длъжни да призовем всички свои приятели и съюзници да се придържат към същия курс и да го провеждат толкова твърдо и неотклонно, както ще го правим ние до край“. В същата си реч, той съобщава, че вече е предложил на съветското правителство всякаква техническа и икономическа помощ. Самата Великобритания вече е договорила и получава доставки от САЩ, в това число военни. Първият конвой със стоки към СССР, който британците изпращат, носи кодово име „Дервиш“ и отплава на 12 август. С него, на 31-ви същият месец в пристанището на Архангелск пристигат 10 хиляди тона каучук, 4 хиляди дълбочинни и магнитни морски мини и 15 британски изтребителя „Харикейн“. През ноември администрацията на Президента Рузвелт присъединява СССР към програмата „Ленд-лийз“, по която Великобритания вече получава стоки от САЩ. Реално доставките към СССР от САЩ започват да пристигат през 1942.
Икономическата и военно-икономическата помощ, получавана от СССР е една от най-остро дискутираните теми, при обсъждане на заслугите на съюзниците за победата над Германия. За да бъдем обективни, нека първо разгледаме някои основни факти и числа, които я касаят. През време на войната, СССР получава от Великобритания общо доставки с тегло около 4 млн. тона и обща стойност 428 млн. британски паунда (приблизително равни на 1.7 млрд. щатски долара) , по цени на 1945 г. От тях делът на стоките с чисто военно предназначение е 308 милиона, на суровините и храните – 120 милиона паунда. От САЩ са изпратени стоки на обща стойност 9.4 милиарда долара, по цени към 1945 г, като с отчитане на транспортните разходи до СССР, цената им достига 11.3 милиарда.
В рамките на тези доставки,СССР получава от Великобритания 7 000 самолети и над 6 500 единици бронирана техника, а от САЩ съответно 11 400 и 12 000. Доставките включват също също почти 350 хил. тона взривни вещества, стратегически суровини, в т.ч. 2 800 милиона тона стомана, 800 хил. тона мед и медни сплави, 2 670 млн. тона горива и нефтени продукти, над 400 хил. леки и товарни автомобили, почти 2 000 локомотива, 4.5 милиона тона храни и продоволствие.
Това са сухите цифри, но нека надникнем какво се крие зад тях.
Относно доставките от Великобритания, е важно да се отбележи, че до 27 юни 1942 година, т.е. в най-тежкото за СССР време, те са заплащани в злато или валута, с твърдо златно покритие, като общият обем на плащанията е над 55 тона от ценния метал. Въпреки настояванията на съветското ръководство, Великобритания, по една или друга причина, дълго време отказва да включва в доставките най-модерния си и ефективен изтребител Спийтфайер. Доставените около 3 000 изтребителя „Харикейн“, вече са остарели и съществено отстъпват по своите тактико-технически характеристики както на германските, така и на произвежданите в СССР машини. Доставки на Спийтфайер британците започват чак в самия край на 1942-ра, като общо се доставят под 2 000 машини от този тип.
От общо 7-те хиляди единици доставена бронирана техника, само 4 250 са танкове, като от тях 916 са „Матилда“ и 3 332 „Валънтайн“. И двата танка съществено отстъпват по своите характеристики, освен по дебелината (но не и непробиваемостта) на челната си броня на масовият съветски Т-34-76. Сериозен техен проблем е слабата енерговъоръженост, следствие на което е много ниската скорост на танка. Слабо е и артилерийското въоръжение. През първата година на функциониране на системата за доставки, когато положението на Червената армия е най-тежко, СССР получава от Великобритания, само 361 танка и 330 бронетранспортьора, поради което участието на британска бронирана техника в битката за Москва е по-скоро символично.
От 12-те хиляди единици бронирана техника, доставени в СССР от САЩ, делът на танковете „Шърман“, чиято бойна ефективност е приблизително еквивалентна на съветските Т-34 със 76.2 милиметрово оръдие, е по-малко от 1/3. Доставката на тези що-годе добри за времето си танкове започва едва в края на 1942 г, като основните количества се падат на 1944, когато СССР вече масово е преминал към производство на модернизираната модификация на Т-34 с 85 милиметрово оръдие. Нейната ефективност е значително по-висока от тази на американските танкове. Американският 4 колесен бронетранспортьор „Скаут“ е друг вид американска бронирана техника, доставяна в СССР. Бързоходна, относително добре бронирана и въоръжена, за класа си, тази машина е била използвана успешно за нуждите на разузнаването. В СССР са доставени общо около 3 000 броя.
В рамките на доставките по „Ленд-лийз“ СССР получава от САЩ изтребители, като най-популярен сред тях е изтребителят Bell P-39 “Airacobra”, наричан по-често с краткото „Аерокобра“. Доставени са близо 5 000 самолета от този тип, който, макар и труден за управление, се оказва удачен за условията на Източния фронт, с високата си скорост и маневреност на малки и средни височини и мощното си въоръжение. Първото участие във въздушен бой в състава на съветските ВВС на „Аерокобра“ е на 16 май 1942, като за цялата тази година в СССР са доставени едва 192 машини. На Р-39 летят известните съветски асове Ахмет-Хан Султан, Кутахов и Покришкин. Втори по популярност сред доставените изтребители е Bell P-63 “Kingcobra”, от който са доставени общо около 2 400 броя. Доставяни са също бомбардировачи Дъглас А20, наричан често „Бостън“ – малко под 2 800 самолета, и В-25 „Митчел“ – 861 броя, транспортни Дъглас С-47 – 708. Както и в случая с бронирана техника, в по-значителни количества американските самолети в СССР започват да постъпват след края на Курската битка, когато изходът на войната вече е ясен.
През периода 1941-1945 в Съветския съюз са произведени общо над 110 хиляди единици бронирана техника, като от тях над 65 хиляди средни танкове и САУ (делът на танковете Т-34 в различните му модификации е над 90%, а повече от 1/3 са танковете Т-34-85) и над 15 хиляди тежки танкове и САУ (танковете КВ и ИС са над 60%). Т.е. делът на получената от съюзниците бронетехника, в общо сражавалата се на Източния фронт нова бронетанкова техника, е под 15%, като при танковете, делът е около 10%. Ако в разчетите бъдат добавени танковете, произведени в СССР преди 1941 г., с които е разполагала Червената армия в началото на войната, то делът на съюзническата техника намалява значително. По-горе беше споменат и фактът, че „съюзническите“ танкове като цяло са отстъпвали по бойната си ефективност на масовия съветски Т-34.
Делът на артилерийските системи („Богът на войната“) и стрелковото оръжие, доставени от съюзниците е нищожен.
Пак през периода 1941-1945 в СССР са произведени над 143 хиляди самолети, в т.ч.почти 60 хил. изтребители, почти 18 хил. бомбардировачи и над 50 хиляди ударно-щурмови. Както и при бронирана техника, дори и без отчитане на намиращите се в строя самолети, произведени преди 22.6.1941-ва, делът на доставената от Великобритания и САЩ е под 15%, като тук трябва да бъде отчетен фактът, че съветските ВВС са използвали само родни щурмови самолети, които по това време са основната въздушна ударна сила, причиняваща най-сериозен ущърб на противника. Особено важна е била тяхната роля в първите и най-тежки години на войната.
Пак през 1941-45 година, в СССР, количеството на произведената стомана е почти 60 млн. тона. На този фон получените 2 800 млн. тона от съюзниците са под 5%. За същият период СССР добива около 80 млн. тона нефт, т.е. делът на доставените от съюзниците нефтопродукти е под 3.5%. Разбира се, тези сравнения са доста относителни, защото може да им бъде опонирано с факта, че доставките отвън са били предимно на специални, висококачествени марки стомана и на високооктанов авиационен бензин. Тези доводи са логични, но дори и да бъдат признати, те не променят съществено общата картина.
В едно свое интервю за писателя Константин Симонов, маршал Жуков, говорейки за програмата „ленд-лийз“ споменава за значимостта на доставките на взривни вещества. Дълбокото ми уважение към личността на Георгий Константинович и преклонението пред заслугите му за Победата, не ми позволяват да оспорвам по какъвто и да е начин думите му. Позволявам си само да кажа, че дори и тези доставки да са били значими, те едва ли са били от решаващо значение за изхода на войната.
Камионите „Studebaker US6“, са своеобразен символ на програмата„Ленд-лийз“. Любопитен факт е, че „Studebaker US6“ е бил със забрана за експлоатация на територията на САЩ заради несъответствие на двигателя на щатските стандарти. Общо, в СССР за годините на войната са доставени над 150 хиляди броя. Червената армия ги използва повсеместно за транспортиране на мото-пехота, превоз на боеприпаси и други товари, като влекачи на леки и средни оръдия. Високата за времето си товароподемност и проходимост превръщат тази машина в истинско „работно конче“ на Източния фронт. Факт е и че болшинството от произведени в Съветския съюз през войната реактивни системи за залпов огън („Катюша“), превърнали се в кошмар за германската армия, са монтирани на „Студебейкър“. Някои автори, например Базил Лидъл Харт, считат, че именно тази машина е направила съветската пехота истински мобилна и е позволила на командването бързо да я прехвърля в нужните участъци на фронта. Дори и да приемем мнението на този уважаван британец за 100% вярно, не може да се твърди, че 150-те хиляди американски камиона са имали някаква значителна, още повече решаваща роля.
Друг символ на „Ленд-лийз“ е джипът „Willis MB”, наричан в СССР за краткост „ Виллис“. В Съветския съюз са доставени общо над 50 хиляди единици. Освен като транспортно средство за командния състав, „Вилис“ нерядко е използван и за буксиране на известното 45-милиметрово противотанково оръдие ЗИС-2. Както и в случая със „Студебейкър“, този автомобил, макар и да е бил полезен на Червената армия, няма някакъв по-съществен или пък решаващ принос за Победата.
Местните консерви, наричани от руснаците „Тушёнка“, които САЩ доставят в СССР, са наричани шеговито от съветските войници „второй фронт“, защото се е считало, че чрез тях, американците се откупват, за забавяне на нахлуването в Западна Европа, за което Сталин упорито настоява пред Рузвелт и Чърчил почти от началото на сътрудничеството. Доставени са общонад 650 хил. тона, което, макар и сериозно количество, е малко над 15% от произвежданите в СССР местни продукти. Макар и много често да присъстват в менюто на съветските воини през войната, след средата на 1943-та, по думите на съветски командири – шегаджии „не може да се стреля по немците с американската тушёнка“.
Прието е да се счита, че движението на стоки между съюзниците през време на войната е еднопосочно, т.е. съюзниците изпращат, а СССР получава. Това обаче съвсем не е така. СССР изнася някои стоки, преди всичко определени суровини за съюзниците си, макар и техният дял в общия товарооборот да е значително по-малък, от това, което внася.
Както беше споменато по-горе, доставените през време на войната в СССР стоки, от страна на съюзниците са на приблизителна цена от общо 13 милиарда щатски долара, по цени към 1945-та. По ред причини точни данни за общите военни разходи на СССР, за периода 1941-45 няма, но по приблизителни оценки те, преизчислени към щатски долар, по цени на 1945-та, са между 200 и 250 милиарда. С други думи делът на доставките по „Ленд-лийз“ е около 6%. Това число, макар и да надвишава официалните данни от съветско време (4%) е твърде малко, за да има съществено влияние върху изхода на войната и Победата над Германия. Още повече, че, както бе посочено, основният обем доставки е осъществен във време, когато изходът на войната и съдбата на Райха са били вече решени и то именно на Източния фронт. Не кой да е, а близкият съратник на Президента Рузвелт, Хари Хопкинс, в свое изказване е достатъчно категоричен: „Ние никога не сме считали, че нашата помощ по ленд-лийз е основен фактор за съветската победа над Хитлер на Източния фронт. Тя бе достигната чрез героизма и кръвта на руската армия“.
Темата за „Ленд-лийз“ би била незавършена, ако не се спомене, че тази програма е имала изключително благотоворно влияние върху ръста на икономиката на САЩ. Вместо да посочвам цифри за темповете на ръста на американската икономика през тези години, които всеки би могъл да открие сам, ще цитирам думите на Президента Франклин Рузвелт: „За нас, Ленд-лийз е изключително изгодна инвестиция на капитали“.
Сталинградската битка е, може би, най-знаменитото събитие на войната. Посветени са и многобройни изследвания, за нея са написани хиляди книги, заснети са стотици игрални и документални филми. Вероятно в нито една уважаваща себе си армия, няма висш офицер, който да не я е изучавал, а ако има такъв, то този пропуск трябва незабавно да се запълни. Без да описвам протичането на самата битка, ще се спра кратко на резултатите ѝ, касаещи загубите на Германия и съюзниците и.
Прекратяват да съществуват като бойни единици обкръжените:
– считаната за елитна 6-та германска полева армия, включваща 10 пехотни, 1 алпийска, 3 танкови, 2 моторизирани, 1 кавалерийска (румънска) и 1 ПВО дивизии,
– 2 германски и 2 румънски пехотни дивизии, 1 моторизирана, както и по-голямата част от артилерията и инженерните части от състава на 4-та танкова армия,
– 1 немска и 1 румънска танкови дивизии, от състава на 48-ми танков корпус.
Извън обръча на обкръжението са разгромени (загуба на 50 до 70% от личния състав и въоръженията) – 5 дивизии и 1 танков корпус, катастрофални загуби (от 1/3 до половината от личния състав и въоръженията) понасят два танкови корпуса, няколко пехотни дивизии. Разгромени са също 2 румънски армии, общо 22 дивизии, 1 италианска – 10 дивизии, 1 унгарска – 10 дивизии. 2 румънски корпуса, от състава на 4-ти танков корпус са напълно деморализирани. За тяхното състояние, Ерих фон Майнщтайн пише: „Не ни оставаше нищо друго, освен да ги снемем от предната линия и да ги върнем в дълбокия тил, у дома“.
Общият брой на убитите и ранените в цялата Сталинградска битка от немска страна надвишава милион и половина. Безвъзвратно загубени са около: танкове и щурмови оръдия (САУ) – 2 000, самолети – 3 000, оръдия и минохвъргачки – над 10 000. В плен, заедно с командващия 6-та армия фелдмаршал Паулус, попадат 24-ма генерали и над 90 000 войници и офицери. Цяла Германия е шокирана, а Хитлер обявява 3 дневен траур. Освен другите последици, Сталинградската битка има колосален политически резонанс.
По времето, когато 6-та германска армия се движи към Сталинград, в Северна Африка войските на Ромел настъпват през Египет, като стратегическата им цел е завладяването на Суецкия канал и прекъсване на британските комуникации през него. На 1 юли настъплението на войските му е спряно от 8-а британска армия, заела отбрана при Ел-Аламейн, само на 80 км от стратегически много важната за британците Александрия. През целия месец юли Ромел се опитва безуспешно да пробие британската отбрана. Новоназначеният от Чърчил командващ на 8-а армия генерал Бърнард Монтгомъри, получавайки солидни подкрепления, постига сериозен превес над силите на Ромел. Британската офанзива започва в края на октоври. Въпреки упоритата си съпротива, след 2-седмични атаки, Ромел е принуден да започне отстъпление.
В сраженията при Ел-Аламейн Африканският корпус губи 232 танка, 254 оръдия и 84 самолета. Загубите в личния състав са: убити около 1 000 италианци и 1 000 германци, ранени почти 4 000 германци и 1 000 италианци, а в плен попадат 8 000 германци и над 22 000 италианци.
Битката при Ел-Аламейн се счита за повратна във войната в Северна Африка. На нея са посветени думите на сър Уинстън Чърчил „Това не е краят, нито дори началото на края, но това, струва ми се, е краят на началото“, които в края на краищата се оказват пророчески. Но сравнена по мащаби и нанесен ущърб на Райха, със Сталинградската, тя просто е дребен военен епизод.
Американските сухопътни войски се появяват на средиземноморския театър на военните действия на 8 ноември при десантите в Мароко и Алжир. Стратегическата цел на операцията, наречена „Torch“ („Факел“), е излизане в тила на войските на Остта и като крайна цел – изтласкването им от Северна Африка. В десантите участват три американски корпуса и една британска дивизия, които се командват от генерал Дуайт Айзенхауер, който разполага щаба си в Гибралтар. Противостоят им войските на френското правителство във Виши, които оказват колеблива съпротива и бързо преминават на страната на съюзниците. Казабланка, Оран и Алжир са завзети за няколко дни. Първият сблъсък на съюзниците с войските на Африканската армия, в каквато е преобразуван получилият подкрепления Африкански корпус, е на 17-ти ноември. Започналите силни дъждове правят задълго придвижването на войските невъзможно. През февруари и март войските на Ромел контраатакуват, но бързо са спрени от съюзниците. Настъпващите от запад войски на Айзенхауер и движещата се от изток 8-а британска армия се срещат на 7-ми април в южен Тунис. В края на месеца започва последното настъпление срещу притиснатите към морето войски на Остта. Немците, за разлика от деморализираните италианци, оказват яростна съпротива, но останали без снабдяване са принудени да капитулират в средата на май.
Данните за загубите на силите на Остта в Северна Африка през пролетта на 1943-та са разнопосочни. Сър Уинстън Чърчил пише в мемоарите си за 150 000, а Айзенхауер за 240 000, от които поне 125 000 германци (последното е твърде съмнително, тъй като според немски източници, количеството германци в Африка никога не е надвишавало 100 хиляди). Независимо от това, кое от числата е по-близо до истината, поражението е много сериозно. Тази тежка загуба значително улеснява действията на съюзниците при десанта в Сицилия. А докато те го планират, на Източния фронт Червената армия и Вермахта се подготвят за нов титаничен сблъсък, влязал в историята с името „Битката на курската дъга“.
Край на втора част.
Александър Томов