Мит номер 2. Разгромът на хитлеристка Германия би бил невъзможен без участието и помощта на западните съюзници на СССР – Великобритания и САЩ. Първа част.
Друг, не по-малко популярен мит на западната пропаганда. Той се появява няколко години след края на войната в Съединените щати, но бързо е изоставен, и излиза от употреба още в първата половина на 50-те години. Това се дължи, най-вече на големия брой живи по това време свидетели, които го опровергават категорично. През последните години, когато броят на ветераните – преки участници във войната, драстично е намалял, а спомените за нея постепенно избледняват в обществената памет, когато умишлено се неглижират и фалшифицират данни, този мит е отново активно реанимиран. Целта на раздухването му, разбира се, е принизяването на заслугата на СССР за постигане на победата и отричане на решаващата роля на съветския народ за извоюването ѝ. В псевдо-научните си напъни, някои особено екзалтирани пропагандатори стигат до абсурда да изказват съмнения относно решаващата роля на военните действия на Източния фронт, други са по-умерени и я признават, но с уговорката, че победите на Червената армия са достигнати благодарение на помощта, оказвана на СССР от страна на съюзниците, като те биха били невъзможни без нея.
Това че Великобритания и САЩ имат своите военни заслуги за разгрома на хитлеризма през ВСВ е безспорно. Не се подлага на съмнение и фактът, че те са оказвали материална помощ на Съветския съюз. Но нека оценим мащабите и значимостта на тези заслуги и материална помощ.
Великобритания официално влиза във войната на 3-ти септември 1939, два дни след германското нападение над Полша, на която, премиерът Чембърлейн, няколко месеца по-рано, е дал гаранции за сигурност. Гаранциите остават на думи, полската армия е разбита за броени дни, а британците, заедно с европейския си съюзник Франция, до пролетта на следващата година водят т.нар. „Phoney war“ – Странна война, при която не ехтят изстрели, а самолетите им „бомбардират“ немците с листовки, призоваващи ги към мир, въпреки че по това време все още разполагат със значително военно превъзходство, особено на „оголената“ във военно отношение , заради полската кампания, френско-германска граница. Съществени военни действия, а значи и причиняване на някакъв ущърб на немската военна машина, британците започват едва на 10 май 1940 – деня на началото на немския „блицкриг“ (светкавична война) на Запад. На същия ден, направилият много за военното и политическо усилване на Германия, чрез политиката си на постоянни отстъпки на Хитлер, Невил Чембърлейн подава оставка и е заменен на премиерския пост от енергичния и неуморен сър Уинстън Чърчил. До тук, за изминалите 8 месеца от началото на ВСВ Великобритания реално е наблюдател, а не участник във войната. Първият сериозен военен сблъсък между Великобритания и Германия е въздушната „Битка за Британия“, продължила от 10 юли до 30 октомври 1940. Спечелването на тази битка е най-славната страница в историята на Кралските ВВС, с която те и целият британски народ, с право се гордеят, но ако я сравним с въздушната битка водена от средата на април до началото на юни 1943-та между съветската и немската авиация, известна във военната история като „Битката за Кубан“ резултатите ѝ не изглеждат чак толкова блестящи. За над 110 дни въздушни боеве в небето на Британия, в които е задействана практически цялата истребителна авиация на страната, са свалени близо 1900 немски самолета, а за половината от това време, съветските пилоти свалят в небето на Кубан над 1100. При това „Битката за Британия“ е от решаващо значение за съдбата на страната, докато тази за Кубан, само епизод от въздушната война, макар и немаловажен. В рамките на сраженията, известни като „Курската битка“, за около 50 дни боеве, Германия губи почти 1700 самолета. А Курската битка, макар и възлов, също е само епизод от решителния сблъсък на съветско-германския фронт. Разбира се подобни сравнения са твърде относителни, но те дават отлична представа за мащабите на водените военни действия и приноса на участващите в нея, за изхода на войната. Друга заслуга на Кралските ВВС за победата, са бомбардировките над Германия,сателитите ѝ и окупираните от немските войски територии на други страни, които те осъществяват съвместо с бомбардировъчната авиация на САЩ, но на резултатите им ще се спрем по-късно.
Британските ВМС също имат дял в извоюването на победата. Сред най-важните им задачи са осигуряване на сигурността на морските комуникации на самата Великобритания, т.е. действията на британския флот имат съществено значение най-вече за оцеляването на собствената си страна. Друга задача е осъществяването на морска блокада на противника, но Германия, за разлика от Великобритания, не е дотолкова зависима от доставки по море. Несъмнена заслуга на британския флот пред СССР, е ескортирането на морските конвои, доставящи стоки към съветските пристанища. Флотът на САЩ също участва във войната срещу Германия, но по-съществена роля, като изключим ескортирането на конвоите в западната част на Атлантика, той има най-вече при операциите в Италия и десанта в Нормандия, с други думи след средата на 1943-та, когато изходът на войната е бил практически ясен. Би било некоректно да не се спомене, като безспорна заслуга на британския флот, постигнато, макар на висока цена, потопяване на немския гигант „Бисмарк“, в последните дни на май 1941-ва, както и унищожаването на немалък брой немски подводници. Но както вече беше споменато, тези победи имат значение, преди всичко, за самата Великобритания.
При кошмара в Дюнкерк, съществена част на британските сухопътни сили е загубила тежките си оръжия и транспортните средства, които стават трофеи на германците. През април 1941-ва германците, с цената на минимални свои загуби, разбиват цялата гръцка армия и 60 хилядния британския контингент в Гърция. Великобритания губи близо 15 000 души (около 1000 убити, останалите – пленени) и е принудена да евакуира останалите по море. Следва битката за Крит, където британците отново търпят поражение, но и причиняват тежки загуби на Германия, която губи над 4 000 свои елитни войници – парашутисти. Загубата им шокира Хитлер дотолкова, че до края на живота си той не позволява провеждането на нито една широко-мащабна въздушно-десантна операция. По ирония на съдбата, критското поражение може да се счита за първата сериозна заслуга на сухопътните сили на Великобритания, за победата във войната.
Общите човешки загуби на Германия в убити и безследно изчезнали на европейския театър на военните действия от началото на войната, до нахлуването в СССР са: в Полша – около 16 500, около 3 700 от нахлуването в Дания и Норвегия, 45 000 от кампанията срещу Белгия, Холандия и Франция, 150 в Югославия и приблизително 5 000 общо в Гърция и Крит или като цяло малко над 70 000. За сравнение средно-статистически, на Източния фронт Германия е губила през 1941/42 по около 3 200 души на ден, а през 1943/45 по 7 700. Няколко месеца по-късно, в края на 1941-ва година, само в битката за Москва, немците безвъзвратно губят над половин милион свои военослужещи.
Окуражена от разгрома на французи и британци на Западния фронт, съюзната на Германия фашистка Италия обявява война на Великобритания и Франция на 10 юни 1940 г. Италианската армия е относително многобройна, но в сравнение с германската е по-зле въоръжена и, което е по-важно, значително по-слабо обучена. Дисциплината и морално-психологическата устойчивост е на ниско ниво. Професионализмът на командването на италианската армия на всички нива, също е съмнителен. Тези фактори предопределят серията неуспехи, които италианците търпят при военните действия в южна Франция през 1940. Военните поражения на Италия продължават във войната с Гърция през есента на 1940 и водят до намесата на Германия в тази война през пролетта на следващата година.
Някои анализатори изказват мнение, че военните действия на Вермахта в Гърция и Югославия, станали причина за отлагане на нахлуването в СССР, са имали решаваща роля за поражението на германците в битката за Москва и че ако това забавяне не би се случило, то съветската столица би била превзета и това би решило войната на Източния фронт. Не се наемам да коментирам подобни съждения, най-вече защото е азбучна истина, че условното наклонение в историята не съществува.
Тежките военни поражения, нанесени от британците на италианския му съюзник в Северо-африканската кампания в края на 1940 и началото на 1941-ва, принуждават Хитлер през първата половина на 1941-ва да прехвърли към този регион две немски дивизии (едната от които танкова, с общо 186 танка, от които средни Тип III – 71 и Тип IV – 20) под командването на генерал Ервин Ромел, които стават ядро на т.нар. Африкански корпус. Ангажирането на тези войски (впоследствие, през 1942-43 броят им в целия северо-африкански регион нараства до около 100 хиляди) несъмнено е заслуга на Великобритания, във войната срещу Германия.
От края на март до средата на 1941-ва Ромел, с цената на малки загуби, провежда серия успешни операции срещу британските сили, като ги изтласква далеч на изток.
Рано сутринта, на 22 юни 1941-ва година, германските войски нахлуват в СССР.
Край на първа част.
Александър Томов