На 12/24 април 1877 г. императорът на Русия Александър II обявява война на Турция. Само година след погрома на Априлското въстание над България отново изгрява надеждата за свобода. На 17/29 април 1877 г. главнокомандващият Руската дунавска армия Великият княз Николай Николаевич издава заповед за създаване на българско опълчение.
Хиляди доброволци веднага заминават за Бесарабия и Влашко. Сформират се 6 опълченски дружини, наброяващи 7444 бойци и 81 офицери. Със свои и дарени пари те купуват 12 оръдия, 20 хиляди пушки и 1 милион патрони. За командир на Първото българско опълчение е назначен ген. Николай Г. Столетов.
Именно тези дружини, заедно с руски войници от Орловския и Брянския полк, проявяват чутовна храброст и между 9 и 11 (21-23) август удържат атаките на 30-хилядна турска войска на връх Шипка. През 1907 г. е издадена малка възпоменателна книжка „30-годишен юбилей на славната шипченска епопея“, в която капитанът от Първи пехотен Софийски полк Георги Станев разказва за най-драматичния ден от Шипченската епопея – 11/23 август 1877г.
Шипка е мястото, гдето българинът показа пред целия свят, че трябва да живее свободно. Значението на Шипка е грамадно!
На везните на опълченската храброст беше сложена съдбата на по-нататъшните действия на русите в България. Защото, паднеше ли Шипченският проход в ръцете на турците, успееше ли Сюлейман паша да се прехвърли през Балкана и да се яви в тила на руските войски – с това пропадаше вече войната, а заедно с нея се решаваше не само съдбата на България (нейното освобождение), а и на цялото южно славянство. Ето защо, цял свят, приятел и неприятел бе приковал своя поглед върху кървавата трагедия, която предстоеше да се разиграе в дивния балкан на Шипка и очакваше да види резултата на тая страшна борба между славянството и османлиите.
11 август. Съмна се. Настъпи денят на опасния бой, денят, който щеше да реши изхода на тридневната отбрана на шипченската позиция.
Към 4 ч. сутринта от околните върхове – Малуша и Бедек, кълба от дим се извиха, раздаде се гръм, след него втори, трети… и в скоро време зареваха неприятелските топове, които изсипваха цял поток гранати. Нашата артилерия им отговори и по този начин се завърза доста енергична канонада. След малко се откри силна оръжейна стрелба и Балканът пламна пак…
Не се мина много време и гъстите неприятелски колони, предшествани от вериги, почнаха да се спущат от Лисата гора, а други – по гребена, успореден на шосето и разделен от последното с дълбок дол. Едновременно с това настъпваха колони откъм Врането гнездо. Оттам едни колони се спущаха по склона по посока към левия фланг на позицията, а други към тила ѝ. Турците почнаха да извършват приготовленията си да нападат от всичките страни и да нанесат смъртния удар. Бурята наближаваше…
В скоро време турските вериги, последвани от гъсти колони, почнаха да се катерят към пункта на атаката. Нашият огън се усили и редовете на противника се косяха – турците падаха като снопове и се търкаляха надолу из доловете.
Но ето, раздаде се татък към стоманената батарея сигналът за атака и се подзе от всички барабанчици и сигналисти. Забиха и засвириха 600 барабани и тръби, под звуковете на които турските колони като буря се понесоха напред и се нахвърляха върху нашите окопи със своя вик „Аллах! Аллах!“, който въздуха разпра. Атакуват от фланговете, атакуват отпред, изгората, по урвите, по канарите и от всяко място – цели 50 табора бесни низами… И ето ги, те се вече приближиха до нашите окопи. Но и нашите подръжки, готови с пушки в ръце, по заповед се нахвърлят срещу неприятеля и го накарват да се обърне в бягство. Бягат пак надолу, като подплашено стадо овци хилядите турци и в бягството си завличат своите задни редове.
Бурята премина… Стрелбата от турската верига, която се поотдалечи, уредне. Но ето почва пак отново да се учестява и гъстите орди лазят към окопите. Ето пак забръмчават куршумите като рояк пчели. Неприятелските топове пак започват често да изпращат своите смъртоносни бомби и гранати. Нова буря наближава… Ето пак, започват да бият барабаните, пак се хвърлят ордите като бесни със своя рев „Аллах! Аллах!“, а в отговор екват дружните залпове на опълченците, които опръскани с кърви, като лъвове се нахвърлят върху им. Турците падат и мрат. Долините се обърнаха на салхана (кланица – бел.ред.), кръвта блика, шурти, а барабаните и тръбите непрекъснато свирят за нови юруши.
До обяд вече шест атаки са отбити и всичките се свършиха като първата. Противникът потърпе големи загуби, но и нашите не бяха малко, а до мръкване има още време. Кой знае колко ли юруша ни очакват още!…
Подир обед турските атаки продължаваха пак и то още по-решителни, още по-ожесточени. Положението на нашите ставаше все по-лошо и по-лошо. От една страна нам се привършиха патроните, оставаха по 10 на пушка, а от друга – самите пушки се бяха развалили, половината от тях не можеха вече да стрелят. Освен това, след всяка атака редовете на защитниците все повече и повече намаляваха, помощ не пристигаше, а на турците постоянно идеха все нови и нови подкрепления. Липсата на патрони и постоянното им пестение окуражаваше противника, който, след отблъсването му с щикове и камъни, залягаше близо до окопите и ни нанасяше големи загуби.
Към 3 ч. след пладне работата се още повече влоши: половината от защитниците лежаха ранени и убити, гранатите са на привършване, а патроните съвършено намаляха. През това време няколко турски табора сполучват да се промъкнат и да излязат на шосето около тилното укрепление.
Часът към 4 положението на защитниците почна да става критическо. Почват да се чуват гърмежи в тила на опълченците и всички помислихме, че толкова очакваната помощ вече е пристигнала… Всъщност работата не излезе така. Оказа се, че турците бяха успели да пресекат пътя и малко им оставаше да свият огнения кръг… Всички чакахме със замирание на сърцето развръзката на кървавата борба. Всички чакахме последната минута на живота си, но всички бяхме решени да го продадем твърде скъпо…
Най-после фаталната минута наближи. Побеснелият Сюлейман, който искаше да превземе този ден Балкана, хвърли в боя всичката си войска и заповядал атака по цялата линия. Барабаните и тръбите пак екнаха. Зловещото „Аллах! Аллах!“ пак зацепи въздуха и свирепите и побеснели низами се спущат като вихър от всички страни към позицията. Нашите ги посрещат със залпове, но какви са те? Нещо като честа стрелба, откривана тук-таме из окопите. Стоманената и кръгла батареи престанаха да стрелят… Нямаше гранати, нямаше патрони… Виждаше се, че скоро позицията ще падне в неприятелските ръце… Работата на косъм виси… Но и в тази минута нашите храбреци не се уплашиха. Те почнаха да се кръстят, братски да се целуват и да се кълнат, че ще с пушка в ръка да измрат. А турците, като чер облак, който предвещаваше буря, бяха опасали върха и се готвеха да се нахвърлят със стихийна сила и да сметат всичко пред себе си…
Но някакъв глас се разнесе:
– Търкаляйте камъни, хвърляйте труповете на убитите, блъскайте с каквото можете!
И цял облак се изви от камъни, трупове и части от счупени пушки и се изсипва върху главите на тържествующите турци… Така опълченци и Орловци срещнаха атаката и я отбиха. Турците, уплашени от решителността на тая шепа юнаци и смаяни от това невидяно чудо, отдръпнаха се назад, спряха се близо до окопите и откриха пак убийствен огън. Напразно бяха виковете и крясъците на турските офицери, които, за да изпълнят заповедта на побеснелия Сюлейман, тикаха напред низамите. Но те не се мръдваха…
Най-после, привечер, нов юруш се поде от дивите орди. Турските гъсти колони като стихия се понесоха напред. Но от окопите на нашите нищо не се чуваше. Защитниците с настръхнали коси, с пушки впити в ръце, чакаха последната си минута, за която скъпо ще отплатят.
В това време, когато турците бързаха да нанесат смъртния удар на шипченските защитници, в тила откъм шосето, което иде от Габрово, гръмна бурно, гръмовито „Ура! Ура!“ и дружни залпове се разнесоха към дясното крило на позицията… „Помощ! Помощ ни пристига!“, се зачу откъм кръглата батарея, поде се от близките окопи и се предаде по цялата линия… Турците видяха, че ще им се изплъзнат шепата герои из ръцете и затова пак се хвърлиха на юруш, но напразно. Всичко бе вече свършено… Те бяха сметени надолу от хвърлилите се на тях със страшна сила, окуражени защитници и турците – смаяни и уплашени – отстъпват, бягат да се спасят…
Така се свърши тая славна отбрана.
В този ден, в тази стихийна борба, в която турците направиха 13 атаки – атаки стремителни, в които се хвърляха и налитаха като бесни, храбрите защитници с бляскав успех изпълниха възложената им задача. Те спасиха прохода!
Нашите опълченци доказаха на цял свят, как българинът знае да мре за Отечеството си! Те показаха и завещаха на нас, как трябва да се изпълнява дългът пред свещения олтар на Отечеството ни!
Народ, който цени борците си, който живее с историята си, той не умира!
Поклон пред смелите и самоотвержени борци. Хвала и чест на славните шипченски герои!
Георги Станев, 1907 г.
Шейново, 15 септември 1902 г. В центъра, препасан със сабя, е ген. Столетов, около него са още граф Фьодор Келер, ген. Стефан Кисов, ген. Андрей Блъсков, опълченци и офицери.
Опълченци, участници в боевете на Шипка, заснети в Пловдив през 1924 г. (Снимка: „Изгубената България“)
Опълченци-ветерани, края на 40-те години на ХХ век (Снимка: „Изгубената България“)
Пристигането на Великия Княз Николай Николаевич по време на възстановката на Шипченските боеве, 1902 г. (Снимка: „Изгубената България“)
Руски офицери и български опълченци по време на възстановката на битките при Шипка, 1902г. (Снимка: „Изгубената България“)
Източник: