Раковски е ерудит, сложна многопластова фигура на модерния български политик.
Често се прави опит да се определят някакви нива на русофобия включително и днес – „аз съм против държавата и властта“, но съм „за руската култура и народ“
* Автор на статията е известен български историк, професор по история, който по обясними причини, свързани с антируската истерия у нас помоли да не посочваме името му.
Деветнадесетият век е векът на нациите, на кризата на имперския държавен модел, на битката за създаване на национални държави, каквато е нашата млада монархия. Тези две тенденции в световната история отдавна са изяснени и описани от историците. В публичния живот, обаче, сблъсъкът на „националното“ с „имперското“ начало, особено в моменти на криза в българо-руските отношения се осмисля в пропаганден ключ, този на русофобията на част от българските обществени и политически дейци. В един ред се поставят- Г. С. Раковски, В. Левски, З. Стоянов, Ст. Стамболов и пр.
Лозунгът на нашата революция „Чиста и свята република“, изначално предполага конфликт с „Империята“, пък била тя и освободителка. Това е най-общото основание българските революционни дейци, станали държавници след Освобождението, да имат негативно отношение към руския царизъм, да не крият своите възгледи и когато има конкретен повод да критикуват политиката на Русия. Русофоби ли са обаче?
От отделни техни критични писания се прави идейната платформа на съвременната българска русофобия, която променя същността на историческия процес. Ярък пример за това е Георги Сава Раковски. Идеолог на националната ни революция, изпод перото на Раковски излизат редове, силно критикуващи в определени моменти политиката на Русия. Съвременни интерпретатори ги вадят от историческия им контекст и го превръщат в знаменосец на ненавистта към Русия. Раковски е ерудит, сложна многопластова фигура на модерния български политик, но нека погледнем конкретно кога какво пише видният котленец.
Особен момент в живота му е т. нар. „Източна война“ (1853-1856), Кримското мурабе. И за зла врага на днешните му анализатори именно от това време датира написаната от него Ода възхвала на императора Николай I (1854 г.). Тя определено не пасва на образа на Раковски, който напоследък се опитват да създадат – идеолог на българската русофобия: „Ще дойде за българи ден радостотворен / яви се Николай силному Светославу подобен, / преславский престол ще он да възнови,/ правдодаяние свобода ще им подари…“. Какво пише за този момент от живота му известният наш учен проф. Михаил Арнаудов:
„Раковски бил назначен от военния министър за пръв драгоман при главната военна квартира в Шумен, от гдето после заминал за Видин и Калафат. По пътя си той учредил съгледателска мрежа в много градове и села: Шипка, Габрово, Търново, Русе, Свищов, Враца и т. н. И от Калафат, гдето се числял в щаба на Ахмед паша, изпратил помощника си Иван Бацов през Сърбия и Влашко в руската войска, за „да съобщи, наше намерение где подобно“.
Още не започнала активната фаза на войната 1853 Раковски заявява“ когда дойде княз Менчиков, общий възтърг се запали в наш българский народ и всекий българин с радостию чакаше и уже бе уверен за свое освобождение..“. Намеренията му са да информира княз А. С. Меншиков (1787-1869), главнокомандващ Кримската армияза създаденото „тайно общество, цел кому беше да постъпиме в турска служба и с тойзи начин да действуваме, от една страна, да се не угнетява наш бедний народ във време размирия рата от злоупотребления турска, от друга же страна, да преуготовляваме народа всягда да бъде готов, щото в благовремие да действува съгласно с русийское напредване в Турция.“
Революционер, съзаклятник, политик, дипломат, разузнавач или русофоб е Раковски видян през призмата на тези му активност? През лятото на 1854, както той самият пише „Като чух, че русийскии войски минали Дунава, събрах абие 12 избрани момци българи и като ги заклех в святое причастие… тръгнахме от Воспора за Стара планина добре оборъжени. Цел моя беше да успех да се намеся с руския войски…“ Обяснението не е в използването на клишето на русофоби или русофил, а в широкоформатната личност на Раковски. Той ясно е преценил, че Русия единствена в Европа може да подкрепи битката с поробителите. Бъдещето не го опровергава.
Често се прави опит да се определят някакви нива на русофобия включително и днес – „аз съм против държавата и властта“, но съм „за руската култура и народ“. Но дори и с такъв подход личността на Раковски не може да бъде едностранно интерпретирана чрез фобията му, защото надеждите му са свързани с именно с Империята, т. е. той е русофил, така ли?
Особено силно се преекспонира отношението на Г. С. Раковски от преселване на българите в Северното Черноморие. Такива миграции има от началото на османското нашествие, но от средата на 18 век заради кърджалийските размирици и руско-турските войни, вълната на преселниците е по-мощна. В Руската империя преселниците са свободни, а не крепостни, както се твърди. Империята им дава специални привилегии освен предоставената лична свобода, земя за ползване, освободени са за 10 години от плащане на данъци, освен поземлен, но в намален размер, защото са оземлени с по 60 десетини (руска мерна единица до въвеждането на метричната система, правоъгълник с размери 40/80х30/40 сажена, а един сажен е бил равен на 213,36 см.) с право да бъде изкупена. Пред тях се отварят вратите на всички гилдии. Позволяват им да служат в армията, да организират тържища и панаири.
Нека не идеализираме, не за всички тази промяна е лесна. Природната среда, липсата на опит за общуване с новата за българите администрация води до завръщане на някои семейства обратно. Повечето остават на новите места. Като свободни поданици на Империята те участват в облагородяването на черноморските степи и урбанизацията на Южна Русия. Редом с руснаци, евреи, гърци, арменци те са вписани като създатели-учредители на Одеса още в края на 18 век при първото преброяване на градското u население. Вярно да си колонист е трудно, но възможностите, които получават са в основата на благосъстоянието им, неслучайно мнозина от тях са сред разкулачените през 20-те години на 20 век.
Голяма ли е демографската загуба на българско население в резултат на руската политика да се примамват колонисти-заселници или доброволното им тръгване с керваните на Север? Добре е да си направи човек труда да намери отговора на въпроса, за да види в писаното от Раковски повече емоции отколкото трезв анализ.
Числеността на преселниците през първата половина на 19 век варира между 28/ 36 хил. българи до 54/ 80 хил. Има и т. нар. вторична миграция, веднага след края на Кримската война. Именно тогава се появяват рязко критичните статии на Г. С. Раковски. За това си има причина и тя не се крие в руското административно насилие. По това време в Южна Бесарабия, която Европа отнема от Русия и предава на Румъния, има 40 български колонии. Мнозинството от жителите им отказват да останат в Румъния и получават право като руски поданици да се преселят в Русия. Обезлюдяването на Буджака обаче е нежелателно и за новите му владетели, поради това румънските власти всячески пречат на преселниците. Керваните се отправят на път едва в началото на есенно-зимния сезон. Повечето прекарват тази кошмарна зима в набързо потегнати изоставени къщи в аули на ногайски татари.
Тези незгоди стават известни в старото Отечество. С писма или по друг начин драмата им добива публичност. И тук е важният момент – у нас и от самия Раковски не се коментира подкрепата, специално отпуснатата еднократна материална помощ от 175 сребърни рубли на семейство (на венчавка), та по спомени от епохата свещениците служат, докато си загубили някои от тях гласа, за да венчаят колкото се може повече хора като има абсурдни ситуации на венчаване на вдовици дo 13-годишни момчета. И тази помощ въобще не е била финансово планирана в бюджета на империята. У нас обаче не се говори за хитруванията ни, а за студа, калта и глада. А колонистите за втори път в течение на 20-30 години са освободени от данъци за 8 години, отписва ги от задължението да служат във войската, защото са вече второ поколение руски поданици, а войската все още не е наборна. Всяко семейство получава по 50 десетини и семена за посев. Така възникват новите 34 български колонии с център село Преслав.
Писаното от Раковски, основано на личните жалби на заминали от този първи момент са в основата на тежките обвинения срещу Русия, изречени от Раковски. Тези „загуби“ след Освобождението многократно са „изплатени“. В Отечеството се завръщат хора, родени и възпитани в руски университети и военни училища. Те са сред водещите „строители на съвременна България“ – премиери, министри, професорите, военните (Д. Греков, А. Малинов, Александър Теодоров-Балан, Димитър Агура и др.). Сред тях е патриархът на българската армия и кръстник на престолонаследника Симеон генерал Данаил Николаев.
Така изолирани факти, откъснати от времето и мястото, където се случват водят до лековерното „преосмисляне“ на българо-руските отношения и руска политика на Балканите, основана на дихотомията русофили-русофоби. И тази непреставаща „война“ преминава като червена нишка през историята ни до ден днешен – един български вариант на Стогодишната война с безспорно негативни последици за нас като общност. Раковски обаче е търсил друго бойно поле, на което да се извоюва свободата ни и най-малко е виждал себе си като юнак, воюващ срещу „дядо Иван“ – един мит роден не от българите русофили, а в годините на царстване на Иван Грозни, както твърдят сериозните познавачи на проблема
Източник: