Ако наративът, който следвахме, ни докара дотук, тогава каква полза имаше от наратива?
Живеем в епоха, в която наративът е цар. Кое е вярно, кое е невярно, кое е факт, кое е измислица: това са разграничения, които са обезсмислени от силата на наратива.
Помислете за това: колко хора смятате, че все още вярват, че именно Русия е проправила пътя на Доналд Тръмп от Page Six (Page Six е авторитетен източник за новини и клюки за знаменитости) до Президентството? Твърденията за тайно споразумение между кампанията на Тръмп и руското правителство са теория на конспирацията, толкова дива и невероятна, колкото е Pizzagate. Доказана като невярна както от докладите на Мюлер, така и от докладите на Дърам, идеята, че Хилари Клинтън дължи загубата си на чужда сила, а не на самата себе си и на една неумела кампания, остава вярна за милиони наши съграждани, благодарение на силата на наратива.
Днес външната политика на САЩ не е изправена пред по-голямо предизвикателство от войната в Украйна. И тук наративът е самата простота: нямаше да има война, ако не беше Владимир Путин Агресорът. Като такава, Украйна трябва да се разглежда като първата отбранителна линия на Запада, или както каза Адам Шиф – най-токсично нечестният поддръжник на Russiagate, САЩ трябва да помогнат на Украйна, така че „да можем да се бием с Русия там, а не да воюваме с Русия тук“.
Този наратив оставя малко място за истинската история на конфликта между Русия и Запада. Правилната рецепта обаче изисква правилна диагноза, а що се отнася до войната в Украйна, наративът – без значение как се използва от елита, за да разпалва страстите на медиите и тълпата срещу този, последния външен враг на Америка днес – неизбежно замъглява характера на настоящата криза.
Задачата да се внесе яснота в тази атмосфера от мъгла и лъжи често е в най-добрия случай неблагодарна задача.
Но историята има значение. И историята на Русия, пълна с нахлувания в нейната обширна, незащитена евразийска степ, все още не е преместена в царството на книгите, филмите и музеите, както тук, в Америка от 21-ви век. Не, Русия има традиция на живата история. И ако спомените за страданията, понесени от руснаците по време на Втората световна война, остават свежи, спомените за унизителното постсъветско десетилетие от 90-те години на миналия век, през което Русия преживя най-големия икономически и демографски срив, регистриран някога в мирно време, остават още по-свежи.
И така, наследството от четиридесетгодишната Студена война е живо и здраво в съзнанието на сегашното поколение лидери на Русия, може би особено в съзнанието на нейния върховен лидер, който доста безпомощно стана свидетел на разпадането на съветската империя от преден пост в Дрезден.
Постсъветското наследство в този смисъл е още по-свързано с настоящата криза в отношенията Изток-Запад. Дейвид П. Калео, дългогодишен професор по политология в Училището Джон Хопкинс за съвременни международни изследвания, веднъж отбеляза язвително, че „американското държавническо мислене изглежда е било доста по-просветено в началото на Студената война, отколкото след нейния край.” Доказателството за това е как политиците на САЩ, включително действащият президент, объркаха отношенията между САЩ и Русия в постсъветската епоха.
Неизбежно разочароващи бяха очакванията, широко приети и насърчавани след края на Студената война, че Русия кротко ще се съгласи да играе подчинена роля на американския империум и ще позволи онова, което беше нейната широка сфера на влияние в Източна Европа и Централна Азия, да бъде сведено до плацдармите и пистите за кацане на НАТО. Идеята, че Русия също така ще приеме американската опека по отношение на вътрешните си политически договорености, беше още по-малко основателна.
Неуспешното и дори катастрофално внедряване от Запада на финансов капитализъм в американски стил в Русия на Елцин; поредица от „цветни революции“, подкрепяни от НПО на правителството на САЩ в периферията на Русия; вечни войни на САЩ след 11 септември; и не на последно място, водената от САЩ политика на разширяване на НАТО обяснява голяма част от сегашното несигурно състояние на нещата.
В продължение на години институциите за национална сигурност на САЩ чуваха гласове отдясно, отляво и от центъра, че Америка трябва да промени политиката си спрямо Русия. Предупреждаваха ги, че Русия не може да бъде победена в близката й чужбина. Беше предупредено, че Киев – като стартира „антитерористична“ кампания срещу своите рускоезични граждани – безразсъдно антагонизира Русия. Беше предупредено, че да се прави от корумпирания инструмент на украинските олигарси полубожество е очевидна грешка. Беше предупредено да не се смесват интересите на етнонационалистическите крайнодесни фракции в Киев и Лвов (и техните съюзници във Варшава, Рига, Талин и Вилнюс) с националните интереси на САЩ. Беше предупредено да се приемат сериозно многобройните протести на президента Путин срещу разширяването на НАТО.
Въпреки това двупартийният управляващ елит на Америка реши да пренебрегне тези предупреждения и резултатите говорят сами за себе си.
Автор: Джеймс Кардън
Източник:
https://strategic-culture.org/news/2023/06/15/a-forgotten-history/