В град Бяла остават костите на една изключителна руска жена – баронеса Юлия Петровна Вревская. Родена да бъде муза на художници, музиканти, „царица“ на балове и приеми, но избрала пътя на човешкия дълг.
“ Скъпи мой Иван Сергеевич. Най-сетне, изглежда, моята буйна малка глава намери за себе си убежище, аз съм в България, в авангарда на сестрите … Тук се усеща живата струя на живота и опасността. Аз често не спя цяла нощ, слушам шума на улицата и очаквам турците. Живея в къщата на турски молла, близо до опустошена джамия. Отивам да вечерям, сбогом, скъпи Иван Сергеевич, – и как Вие можете да живеете цял живот на едно място? Във всеки случай, Бог да Ви даде спокойствие и щастие. Предана Ваша сестра Юлия. Целувам Ви. Пишете ми в Букурещ, до Чичерин, склада на Червения кръст„.
Първите български впечатления на Вревская в нейното писмо до И. С. Тургенев от 27 ноември (9 декември) 1877г.
Юлия Вревска е родена на 25 януари 1838 г. или 1841 г. в град Лубни, Полтавска губерния, в семейството на потомствения руски дворянин генерал-лейтенант Пьотър Варпаховски. Омъжва се за генерал-лейтенант барон Иполит Вревски през 1856 г. Съпругът ѝ е убит в Кавказката война при щурма на аула Китури на 20 август 1858 г.
За да прогони депресията, баронеса Вревская предприема пътувания из Европа и Близкия изток, при които се запознава с известни личности като Виктор Юго и Ференц Лист. Париж също е очарован от младата руска баронеса. При завръщането си в Петербург тя завързва приятелство с такива изтъкнати представители на руския културен елит като Тургенев, Полонски, Айвазовски, Сологуб и други.
Тургенев бил най-близкият приятел на Юлия Петровна през последните години от живота й.
След гостуването на Вревская в Спасско-Лутовиново, Иван Сергеевич написал на прекрасната съседка по имение: „Аз чувствам, че в моя живот от този ден има едно същество повече, към което искрено се привързах, дружбата, на което винаги високо ще ценя, от съдбата на което винаги ще се интересувам“.
Следейки внимателно развитието на събитията на Балканския полуостров, на 1 ноември (13), 1876 г. Тургенев пише за неизбежността на войната, която „ще завладее всички умове„.
С дълбоко съчувствие към борбата на славянските народи срещу турското робство писателят на 24 ноември (6 декември) същата година изразил надежда: „Да даде Бог, нашите смирени герои в големи ботуши действително да изгонят турчина и да освободят братята славяни!“ Тези мисли на Тургенев били като отговор на думите на Вревская на нейното писмо от 17 (29) октомври 1876 г., в което тя съобщава: „Слуховете за война долитат до нас все по-ясно … настъпи решителната минута … кога ще се появи Великият Изпълнител?…”
„… На самата Вас едва ли може да се разчита за обслужването на ранените и болните „, – подчертава Тургенев в писмо до Вревская на 26 януари (7 февруари), 1877 г. На писателя вече било известно, че ако Русия влезе във войната, Юлия Петровна възнамерява да се посвети на работата на милосърдна сестра, за която се подготвяла усърдно. В едно от писмата към Тургенев, очевидно, във втората половина на април, Вревская съобщава: „Често виждам моята стара приятелка, милосърдната сестра, ръководителката, уча се да обслужвам болните и се утешавам с мисълта, че върша полезно дело„. В края на писмото тя добавя: „Малко вероятно е да се наложи да замина по-рано от половината или в края на май, това ме радва, защото по този начин има надежда да Ви видя.“
През април 1877 година Юлия петровна извършва решителна стъпка: когато започва войната с Турция, тя продава своето орловско имение и организира санитарен отряд от 22 души – милосърдни сестри и лекари. Самата тя заминава в качеството си на обикновена сестра.
“ Моето най-искрено съчувствие ще Ви придружава при трудното ви странстване. Пожелавам от цялата си душа, че делото, което сте избрали, няма да се окаже непосилно … “
… Появява се една необикновена жена, която привлича не само със своята красота, самоотверженост и хладнокръвие: тя не само асистира при операциите, но сама изважда патроните, ампутира пръсти, а при нападение на медицинската палатка, хваща оръжие и стреля в противника… «Я живу тут в болгарской хате, довольно холодной, и хожу в сапогах, обедаю и ужинаю с сестрами на ящике… У меня в комнате нет ни стула, ни стола. Пишу на чемодане и лежа на носилках… Война вблизи ужасна, сколько горя, сколько вдов и сирот…» Тя, която е свикнала със салонния паркет и мраморни стълби, не забелязвала тежките условия на бита…Ранените живеели в землянки…- милосърдната сестра се сравнявала с тях, а не с предишните светски познати. Тя сама ги храни, мие, превързва,решава проблемите с транспорта…
Юлия Петровна се отказва от отпуск… «Завтра ждем 1500 раненых… Я нахожу, что работаю мало, так как сестер великое множество и раненые нарасхват… Барак у нас очень холодный…» – така писала бившата придворна дама, сменила брилянтовия придворен знак (вензел на царствена особа, който дамите носили на роклите си) на червен кръст на милосърдна сестра. Защо е постъпила така? … Вревская с горчивина отбелязва: «Они думают, что я прибыла сюда совершать подвиги! Мы здесь, чтобы помогать, а не получать ордена».
Юлия Вревская се разболява от тиф, докато се грижела за болни войници. В едно опустошено българско село, върху мръсна влажна слама, под навес на порутена плевня, превърната в лагерна военна болница, две седмици тя умира съвсем сама. От страх да не се заразят, не я посещава нито един лекар. Болните войници, за които тя се грижела, носели до пресъхналите й устни няколко капки вода в парче от счупено гърне… Юлия Петровна умира на 5 февруари 1878г.
Рано сутринта камбаните на местната църква дълго и протяжно биели за смъртта на руската милосърдна сестра баронеса Юлия Вревская „положившая душу за други своя”. Тя отива в гроба неоплакана ни от роднини, ни от близки. Оплаквали я ранените, за които тя самоотвержено се грижела. Гробът в замръзналата земя изкопали ранените и те носели ковчега, без да позволяват на никого друг да го направи. Юлия Петровна е погребана в рокля на милосърдна сестра. Стопанката на къщата, в която живяла руската аристократка, покрила покойната с килим от цъфнало мушкато.
Така напуска живота тази славна дъщеря на Русия. Свободата на България само я докосва с крилата си, не й било съдено да доживее победата.
Погребана е в стария църковен двор. През 1907 г. паметникът и костите на баронеса Юлия Вревская са преместени в двора на музей „Освободителна война” в гр. Бяла.
Този впечатляващ паметник е изработен от българския скулптор Радивоевич през 1965 г.
Френският писател Виктор Юго я нарича „розата на Русия, откъсната на българска земя“.
На 11 (23) февруари 1878 г., Тургенев пише на П. В. Аненков за Вревская: „Тя получи този мъченически венец, към който се стремеше нейната душа, жадна за жертва. Нейната смърт дълбоко ме огорчи. Това беше прекрасно, неописуемо добро същество. Имам около 10 писма, написани от нея от България”.
Тургенев посвещава едно от най-забележителните стихотворения в проза „В памет на Юлия Вревска“. „Какви заветни съкровища е запазила тя там, дълбоко в дълбините на душата ѝ, не знаехме тогава – а сега, разбира се, няма да узнаем… Дано не обидя милата ѝ сянка с това късно цвете, което смея да положа на гроба ѝ!“
«Памяти Ю. П. Вревской»:
«На грязи, на вонючей сырой соломе, под навесом ветхого сарая, на скорую руку превращенного в походный военный госпиталь, в разоренной болгарской деревушке — слишком две недели умирала она от тифа.
Она была в беспамятстве — и ни один врач даже не взглянул на нее; больные солдаты, за которыми она ухаживала, пока еще могли держаться на ногах, поочередно поднимались с своих зараженных логовищ, чтобы поднести к ее запекшимся губам несколько капель воды в черепке разбитого горшка.
Она была молода, красива; высший свет ее знал; об ней осведомлялись даже сановники. Дамы ей завидовали, мужчины за ней волочились…. два-три человека тайно и глубоко любили ее. Жизнь ей улыбалась; но бывают улыбки хуже слез.
Нежное кроткое сердце… и такая сила, такая жажда жертвы! Помогать нуждающимся в помощи… она не ведала другого счастья… не ведала — и не изведала. Всякое другое счастье прошло мимо. Но она с этим давно помирилась, — и вся, пылая огнем неугасимой веры, отдалась на служение ближним.
Какие заветные клады схоронила она там, в глубине души, в самом ее тайнике, никто не зная никогда — а теперь, конечно, не узнает.
Да и к чему? Жертва принесена… дело сделано.
Но горестно думать, что никто не сказал спасибо даже ее трупу — хоть она сама и стыдилась и чуждалась всякого спасибо.
Пусть же не оскорбится ее милая тень этим поздним цветком, который я осмеливаюсь возложить на ее могилу!»
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AE%D0%BB%D0%B8%D1%8F_%D0%92%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B0