Четиво и за днешните президенти
Байдън нарече Путин убиец, германците казаха, че това е глупост, а руският президент пожела много здраве на американския си колега. Аз пък се сетих за едни други отношения между лидерите на СССР и САЩ в едни други времена. За явното и задкулисното. Поучителна история.
Дуайт Айзенхауер (1890-1969) е главнокомандващ на съюзническите войски по време на Втората световна война и е 34-тият президент на САЩ (1953-1961). Хиляди страници са изписани за стореното от него, самият той оставя мемоари, които се четат с огромен интерес, стига читателят да е заинтересован, разбира се. За много неща той разказва, но за не по-малко е заключил устата си, или пък проронва неохотно по някоя и друга дума. Като например за ролята на Червената армия в битката при Ардените, която тръгва в мощно настъпление, за да му помогне, и без която балонът на славата му на велик пълководец (носител и на съветски орден „Суворов“) навярно щеше да се пръсне. https://www.duma.bg/stalin-spasyava-angliya-i-sasht-ot-razgrom-v-ardenite-n202983.
Днес може да прочетете част от неговите спомени за посещението му в Москва през 1945 г. Ласкавите думи, които той изрича за своите съветски домакини, за Червената армия, за руския народ, не се и споменават от политици от неговия калибър. Особено пък сега. И в същото време, архивите са безмилостни, той е взел участие или ръководи премълчавани и до днес събития, с които едва ли може да се гордее. Като участието му в кървавото потушаване на „гладния поход“ в САЩ през 1932 г.; като това, че над милион и половина германски военнопленници след края на Втората световна война умират от глад в т.нар. лагери на смъртта на Дуайт Айзенхауер. А през октомври 1945 г., малко след като посещава Съветския съюз и изразява своето преклонение и приятелски чувства към него, пак той започва разработката на плана „Тоталити“, предвиждащ да се заличи СССР с 20 атомни бомби – над Москва, Горки (Нижни Новгород), Куйбишев (Самара), Свердловск (Екатеринбург), Новосибирск, Омск, Саратов, Казан, Ленинград (Санкт-Петербург), Баку, Ташкент, Челябинск, Нижни Тагил, Магнитогорск, Молотов (Перм), Тбилиси, Сталинск (Новокузнецк), Грозни, Иркутск, Ярославъл!
А в края на своя втори мандат като президент именно той налага икономическото ембарго на социалистическа Куба.
Какво да ги правиш, политиците винаги са искрени – и когато се прекланят пред подвига на някого, и когато планират да го унищожат безмилостно. Нещо по-различно от политиката на американските президенти днес?
Но сега ви предлагам поглед към „слънчевата“ страна на Айзенхауер. За пръв път чужденец застава до Сталин на трибуната на мавзолея на Ленин, за цели пет часа. Пред Айк, както го наричат приятелите му, Сталин разкрива най-голяма си грижа и задача – да повиши стандарта на живота на руския народ, а за да се случи, се надявал и на помощта и опита на САЩ в селското стопанство и леката промишленост. Но това е друга „опера“, която никога няма да се постави. За Сталин най-главната задача е била повишаването на стандарта на живот на руския народ! Ужасен факт за русофобите.
„Кръстоносният поход в Европа“, Дуайт Айзенхауер,
превод от английски Виолета Христова, Военно изд., 1986 г.
Из глава 24 – „Русия“
… На 2 август президентът и съпровождащите го лица заминаха от Германия за Съединените щати. След няколко дни от Вашингтон ми съобщиха, че генералисимус Сталин ми е изпратил покана да посетя Русия. Това беше подновяване на старата покана, която бях получил в началото на юни, но тогава не можех да я приема, тъй като трябваше да отида във Вашингтон по заповед на военното министерство. Моето правителство изразяваше надеждата, че ще мога да приема поканата.
Генералисимусът предлагаше в рамките на моята визита да се включи датата 12 август – денят на националния спортен празник в Москва. Радвах се за предоставената ми възможност да видя страната, в която никога не бях ходил преди това, но още повече бях доволен от това, че този факт означаваше, че съветското правителство, както и ние бяхме заинтересовани в същата степен от развитието на приятелските връзки. Приех веднага и ми съобщиха, че официално ще бъда гост на маршал Жуков и че от Берлин до Москва ще ме съпровожда той…
Като адютант пожелах да взема моя син Джон, вече лейтенант, който служеше на Европейския театър на военните действия…
Моето посещение в Москва започна със среща с генерал Антонов, началник на Генералния щаб на Червената армия. Той ме отведе на своя команден пункт, разказа ми за положението на войските в Далечния изток и ми показа подробния план на кампанията, която беше започнала само преди няколко дни… Обсъждахме до късна нощ военните проблеми и разговорът ни премина в атмосфера на голяма сърдечност и взаимно доверие.
Сутринта на следващия ден трябваше да се състои голям спортен парад, който щеше да се проведе на Червения площад… Относно броя на участниците мненията бяха различни – между двадесет и петдесет хиляди. По моите пресмятания първата цифра беше по-близка до истината.
Зрителите се бяха разположили на площадките, където нямаше никакви пейки за сядане. Всеки трябваше да стои прав. Щом заехме сектора, определен за американския посланик и за пристигналите с него лица, към нас се приближи генерал Антонов, за да ни съобщи, че генералисимус Сталин ме кани, ако, разбира се, желая, да отида при него на трибуната на Мавзолея. Тъй като бях заедно с американския посланик, чийто престиж като представител на президента имаше важно значение, у мене възникна съмнение дали ще бъде уместно да оставя посланика, за да отида сам при генералисимуса… Той обаче ме избави от по-нататъшното стъписване, като ми предаде и останалата част от поканата на Сталин, която гласеше:
– Генералисимусът каза, че ако вие пожелаете да се качите при него на трибуната на Мавзолея, той кани още двама от вашите колеги.
Аз се обърнах към посланика, за да се посъветвам набързо с него. Той ми заяви, че доколкото му е известно, поканата е един безпрецедентен случай, тъй като на трибуната на Мавзолея на Ленин не е бил поканван нито един чужденец. Ето защо, след като разбрах, че с тази покана ни е оказана особена чест, бързо отговорих на генерал Антонов, че приемам с особена радост поканата и че бих искал с мене да дойдат посланикът и ръководителят на американската военна мисия в Москва генерал-майор Джон Дийн…
Пет часа, докато продължаваха спортните демонстрации, ние стояхме на трибуната на Мавзолея. Никой от нас никога не беше виждал даже нещо, което поне малко да прилича на това зрелище. Групите изпълнители бяха облечени в ярки костюми от съответните републики и от време на време хиляди хора изпълняваха движенията като един човек. Народните танци, масовите упражнения, акробатическите номера и гимнастическите упражнения се изпълняваха с безупречна точност и както се виждаше, с изключителен ентусиазъм. Оркестърът, който, както твърдяха, се състоял от хиляда музиканти, свиреше непрекъснато, вероятно по групи, в продължение на петчасовото представление.
Генералисимусът не показваше никакви признаци на умора. Напротив, изглеждаше, че се наслаждава на всяка минута от това представление. Той ме повика до себе си и с помощта на преводача разговаряхме с прекъсвания по време на целия петчасов спортен спектакъл. Сталин прояви голям интерес към промишлените, научните и икономическите постижения на Америка. Той повтори на няколко пъти, че за Русия и за САЩ е необходимо да си останат приятели.
– Има много направления – каза той, – по които ние се нуждаем от американска помощ. Нашата най-голяма задача е да повишим стандарта на живота на руския народ, който пострада сериозно от войната. Ние трябва да научим всичко за вашите научни постижения в селското стопанство. Трябва също така да се възползуваме от вашите специалисти, които да ни помогнат да решим проблемите в областта на машиностроенето и строителството и искаме да научим повече за вашите методи на масово производство във фабриките. Ние разбираме, че изоставаме по тези въпроси, и знаем, че вие можете да ни помогнете.
Той запази тази мисъл през време на целия разговор, въпреки че аз очаквах, че просто ще се ограничи в общи фрази за желание за сътрудничество…
За малкото дни, които прекарахме в Москва, присъствахме на футболен мач, където се бяха стекли 80 000 върли запалянковци. Разгледахме Московското метро, с което руснаците се гордеят много, и посетихме художествената галерия. Половин ден бяхме в един от авиационните заводи, произвеждащ щурмови самолети, и един цял ден в колхоз и совхоз… Група работници от авиационния завод ми разказаха, че по време на войната работната седмица при тях била 84 часа, и с гордост отбелязваха, че ежедневното отиване на работа при това било над 94 процента. Като се вземе предвид, че значителна част от работниците са били жени и деца, трудно би могло да се разбере как тези хора при толкова оскъдна храна и при липсата на транспортни средства са могли да постигнат такъв висок процент. Същото било и в колхозите.
Връхна точка на нашето пребиваване в Москва стана обедът в Кремъл. В силно осветената зала бяха дошли много маршали от Червената армия, Молотов и много работници от Министерството на външните работи, които изпълняваха ролята на преводачи… Бяха вдигнати множество тостове и всеки от тях отразяваше духа на сътрудничество и на съвместната ни работа, който постепенно се бе създал в хода на войната. Следобед беше прожектиран филм, посветен на операциите по завземането на Берлин. Както ми обясни преводачът, в Берлинското сражение участвували двадесет и две дивизии и огромно количество артилерия. Аз проявих интерес към този филм и генералисимусът отбеляза с готовност, че ще ми даде копие от него. Освен това казах, че ми се иска да имам също и неговата фотография. Той не забрави нищо. Буквално след няколко дена получих в Берлин копие от филма и снимка на генералисимуса с надпис от самия него…
През цялото ни пребиваване в Москва маршал Жуков и другите официални лица настояваха да кажа местата, които бих искал да посетя. Те ме уверяваха, че няма такова място, което не ще мога да видя, даже ако би се наложило да се отиде до Владивосток. Времето ми беше ограничено, но преди да напусна Москва, все пак ми се поиска да разгледам Кремълския музей. Още не бях изрекъл това си пожелание и посещението на музея беше организирано. Казаха ми, че мога да взема със себе си толкова адютанти или помощници, колкото поискам. Навярно моите московски домакини са имали предвид само онази неголяма група, която ме съпровождаше в Берлин, но когато наближи времето за посещение на музея, оказа се, че почти целият състав на американското посолство изяви готовност да влезе в ролята на мои адютанти за този ден. Шеговито се съгласих да смятам всички тях временно за адютанти. Групата от около шестдесет души прекара следобеда в музея, разглеждайки събраните там скъпоценности на царете. Ювелирните изделия, великолепно избродираните със скъпоценни камъни костюми, знамената и най-различните ордени изпълваха огромни зали и взети заедно, представляваха една изключително богата изложба…
През войната бях слушал много за мъжествената отбрана на Ленинград през 1941 и 1942 г. Пожелах да направя кратко посещение в този град… Неимоверно тежките страдания на населението и продължителното време, през което градът е понасял бедствията и лишенията, бяха превърнали тази операция в една от най-паметните в историята. Без съмнение в наше време това е безпримерен случай…
Председателят на градския съвет даде закуска в наша чест, на която присъствуваха цивилни и военни ръководители от района. Състоя се и концерт… Споделих със своите гостоприемни домакини, че съм поразен от всеобщото уважение към артистите, което виждам в Русия, и от изключителното разбиране на изкуството във всички негови форми от страна на всеки руски човек. Отговориха ми, че всеки съветски човек с радост би гладувал цяла седмица, ако срещу това в неделя би могъл да посети художествена галерия, футболен мач или балетен спектакъл.
По време на закуската в Ленинград, когато се вдигаха наздравици, маршал Жуков помоли моя син, който дотогава оставаше някак встрани, да вдигне тост. По-късно Джон ми разказваше, че по време на посещението се страхувал най-много именно от този момент и бил готов за това. Той стана и след като направи предварително встъпление, че като млад лейтенант не е свикнал да се намира в обкръжението на маршали на Съветския съюз, кметове на големи градове и генерали с пет звезди, продължи:
– Вече няколко дни съм в Русия и чух много тостове. В тях се говореше за мъжеството и заслугите на всеки съюзнически ръководител, на всеки бележит маршал, генерал, адмирал и авиационен командир. Аз искам да вдигна тост в чест на най-важния човек на Русия през Втората световна война. Джентълмени, предлагам да пиете заедно с мене за редовия войник на великата Червена армия!
Тази наздравица беше посрещната с по-голям ентусиазъм и викове на одобрение, отколкото всички други, които бях чул през дните на моето пребиваване в РусияЕ Особено доволен беше маршал Жуков, който ми каза, че ние навярно остаряваме, щом чакаме един млад лейтенант да ни напомни кой в действителност спечели войната.
Изпитанията, които Русия понесе във Втората световна война, бяха тежки. През 1941 г. нацистите окупираха цялата западна територия на страната. От Волга до западните граници почти всичко беше разрушено. Когато през 1945 г. летяхме над руска земя, не видях нито една запазена къща между западната граница и района около Москва. На тази завладяна от нацистите територия, разказваше ми маршал Жуков, били убити толкова жени, деца и старци, че било невъзможно да се установи точният им брой. Някои големи градове просто били изравнени със земята…
За последен път видях маршал Жуков на 7 ноември 1945 г. Това бе Денят на съветския празник и в негова чест той беше устроил голям прием в Берлин, като беше поканил всички командуващи и старшите щабни офицери на съюзниците… Когато пристигнах, маршал Жуков със своята съпруга и няколко старши помощници бяха застанали в центъра на залата, където посрещаха гостите. Маршалът ме поздрави и скоро след това се отделихме от групата. Жуков взе под ръка жена си и тримата, придружени от един преводач, се уединихме в една уютна стая, където имаше маса, отрупана с най-изискани деликатеси. Тук в разговор изминаха два часа.
Общият тон на изказванията на маршала се свеждаше до това, че според него в Берлин малко или много ние сме направили нещо да подпомогнем решаването на трудния проблем да установим разбирателство между двете толкова различни по своите културни и политически възгледи страни, каквито бяха Съединените щати и Съветският съюз. Маршалът смяташе, че ние бихме могли да постигнем още повече…
Руснаците са великодушни. Те обичат да правят подаръци, да приемат гости и това може да потвърди всеки американец, на когото се е наложило да работи заедно с тях. По своето великодушие, по желанието му да се смее, по своята преданост към приятеля, по своя здрав и прям възглед към живота обикновеният руснак, както на мене ми се струва, прилича твърде много на така наречения среден американец.
25 Март 2021, автор: Христо Георгиев
Източник:
https://www.duma.bg/ayzenhauer-5-chasa-do-stalin-na-mavzoleya-n234873