Биатнлонистката Екатерина Юрлова смята, че можеш да станеш световен шампион, ако много искаш..
Състезателката от руския женски национален отбор по биатлон Екатерина Юрлова разказа в интервю за електронното издание „Лента” как успя да спечели първия от 2009 г. насам златен медал за „сборная” на Световното първенство във Финландия. Тя отбеляза също така, че през декември миналата година е мислела да приключи спортната си кариера, ако не е била подкрепата от баща й.
– Първоначално на Световното първенство имахте намерение да пробягате една единствена гонка. Как се справихте с емоциите, след като знаете, че имате само един шанс?
– Когато пристигнах в Контиолахти, бях много развълнувана. След това обаче се абстрахирах от всичко. Моят дом е близо, дойдоха много приятели. Почувствах, че вълнението ми намалява. В бягането дори проявих хазарт, а нервността ми изчезна напълно. Почувствах умора към последните обиколки. Смятам, че успях да поддържам темпото, което избрах, благодарение на положителните емоции. Всички обиколки пробягах еднакво, може би само първата преминах по-бързо, защото ските ми работеха по-добре. Искам да благодаря на сервизната бригада — днес просто летях по трасето — изпреварвах всички при спусканията и направих добра разлика.
– Много руски фенове на стадиона щяха да избухнат от напрежение по време на вашата решаваща стрелба. Как успявате да стреляте толкова хладнокръвно?
– За да съм честна, ще ви кажа, че първия изстрел на последната стрелба беше габарит. Мишената едва се затвори. Въздъхнах и реших, че трябва да се стегна за още четири изстрела, а след това да става каквото ще. Когато свалих мишените, се усмихнах.
– Знаете ли, че този златен медал е първи за руския биатлон от световни първенства от 2009 г. насам?
– Не, не знаех това. Не следя внимателно статистиките. За първи път в живота бягах и не мислех за класиране. Просто бягах за удоволствие. След последния рубеж ми казаха, че съм лидер и тогава включих всичките сили, които ми бяха останали. Не мислех и за нулата на последния рубеж. Треньорите по трасето ми казваха, че изоставам. С всяка стрелба се приближавах все повече и повече до заветното първо място. След последния рубеж спечелих 30 секунди, след което си казах, че трябва непременно да устискам до края. Каквото ще да става, но на финалната отсечка не трябва да загубя. Разбрах, че се боря за златото.
– Президентът на Съюза на биатлонистите на Русия Александър Кравцов преди състезанието каза, че залага именно на вас. Каза ли ви нещо за това?
– С Александър Михайлович се срещнахме на закуска. Той ме попита: „Договори ли се с оня горе?” Аз отговорих: „Да! Казах му да изключи вятъра.” Струваше ми се, че вятърът беше на пориви като в отминалите гонки… Тогава момичетата бяха просто герои. Вятърът беше толкова силен, че изтръгваше винтовката от ръцете ти. Сега ми провървя с времето. Трасето беше точно такова, каквото го обичам. Не много заледено, не прекалено меко. Много обичам да бягам в такива условия.
– Трасето в Контиолахти ви е добре познато. Нали тук тренирахте между сезоните?
– Да, тренирах тук целия юни и август. Не съм правила нещо особено и секретно. Тренирахме така, както и през 2010г., когато Анатолий Хованцев беше треньор на националния отбор. Тогава тези тренировки ми бяха по вкуса. Сега също направихме всичко както трябва. Системата дава резултат.
– Какви бяха отношенията ви с Хованцев в подготвителния период? Тогава не попаднахте в националния отбор. Защо с баща ви решихте да тренирате под негово ръководство?
– Първоначално аз просто се консултирах с Анатолий Николаевич. От средата на лятото започнахме да работим по-отблизо. Той вярваше в мен. Беше ми малко обидно, когато го снеха от длъжността старши треньор направо по време на щафетата на Световното първенство през 2011 г. Над отбора ни тегнеше някаква тегоба. Треньорът тогава не беше виновен. Много се радвам, че Хованцев и баща ми ми помогнаха да повярвам в себе си и да не се отпускам.
– Между двата сезона вие тренирахте заедно с Кайса Мякярайнен. Не съжаляваше ли финландката за това, че именно вие я отместихте с едно място надолу?
– След финала Кайса ме прегърна и двете заедно заплакахме. Тя ми каза: „Радвам се, че именно ти спечели. Катя, ти заслужи тази победа.”
– Последните сезони бяха трудни за вас…
– От 2012 г. нямам нито един положителен период в спортния си живот. През цялото време все нещо не ми достигаше. Ту проблеми със скоростта,ту със стрелбата. Най-накрая дойде такъв ден, в който всичко си дойде на мястото — и скоростта, и стрелбата.
– Възниквали ли са мисли за край на кариерата?
– През декември миналата година сериозно мислех за това. Смятах да избера нещо, което не е свързано със спорта. Близките ми хора ме отказаха. Много ми помогна татко. Той каза: „Дай да пробваме още един старт. След това ще завършиш кариерата си.” Отидох на състезание и веднага спечелих спринта. След това татко ми каза: „Е, къде ще отиваш!?”
– Този старт беше на Европейското първенство, където спечелихте два медала. Помогна ли ви континенталното състезание?
– То всели у мен увереност. Там равнището беше добро, имахме силни съпернички. Състезавахме се с полякинята Вероника Новаковска-Жемняк и украинката Валя Семеренко.
– В сегашната ситуация треньорите не могат да не поставят световна шампионка в щафетата. Вероятно ще се наложи да пробягате още две гонки?
– Сега не съм готова да говоря за следващите гонки. Нека изживея тази, да почувствам положителните емоции. Всичко ще бъде треньорско решение. Мисля, че твърдо ще участвам в масовия старт — той се формира както при етапите от Световната купа — по точки. В него ще участва като победителка в индивидуалната надпревара.
– След тази радост имате ли планове да бягате на Олимпиадата през 2018 г.?
– До Олимпиадата има много време. Засега не мога точно да анализирам ситуацията, дори не мога да осъзная състоянието си. Просто нямам думи.
– А ще се намерят ли думи за стихове? В семейството на биатлонистите сте известна като много добра поетеса…
– Засега никакви стихове не са се родили. Нека първо да дойда на себе си!
в. Русия днес – Россия сегодня