Списанието на класациите Forbes за втора поредна година определя Владимир Путин за най-могъщата личностна света. AFP също класира руския президент начело на най-влиятелните личности на отминаващата година.
Това, че обликът на 2014 г. като преломна бе определен до голяма степен от политиката и ходовете на Путин, най-вече във връзка с украинската криза, не подлежи на съмнение. Защото онова, което стана във и около Украйна, промени света – за хубаво или за лошо, пише в свой анализ Васил Сотиров от БТА.
След анексирането на Крим от Русия, след проруския бунт в Източна Украйна, изправил една от най-големите европейски държави пред разцепление, след въвеждането на западните санкции и ответните „удари“ на Русия, се заговори за разрушаване на установения световен ред, за връщане на Студенатавойна.
И във всички тези разтърсващи събития Владимир Путин бе централна фигура. Едни го харесват – най-вече в родината му, но и на други места по света. Неотдавна бунтуващи се хаитянци настояха той да дойде да въведе ред в родината им. Други го ненавиждат – тази година той е демонизираният антигерой на западните медии, обявили го за вероломен агресор. Дори известни политици го сравниха с Хитлер и със Сталин, правейки паралел с аншлуса на Австрия през 1938 г. и с ликвидирането на Чехословакия в резултат на Мюнхенското споразумение от 1938 г.
Путин е особено популярен сред жените с образа си на мачо, сочат много анкети, и то не само в Русия. Но той е и загадъчна и непредсказуема личност – както подобава на бивш шпионин – и това го прави труден партньор за западните лидери, които така или иначе не могат да го пренебрегнат и трябва да установяват лични отношения с него: той е начело на огромна, и то ядрена, държава, колкото и да оспорват похватите му. Ходовете му често ги изненадват и ги поставят в сложно положение и пред дилема как да реагират.
Харесван или не, Путин е вече близо 15 години лицето на Русия и кара светът да се съобразява с нея. Дори при наличието на набиращия мощ Китай с новия му, бързо затвърдил властта си лидер Си Цзинпин, и на страховития лидер на „Ислямска държава“ и на новия ислямски халифат Абу Бакр ал Багдади, очевидно е, че Путин е човекът, от когото САЩ се страхуват най-много, смятайки го за заплаха за американската хегемония в света.
Впрочем, самият Путин не крие, че няма да се примири със стремежа на САЩ „да преустроят целия свят на основата на собствените си интереси“.
„Повече не може да съществува световен ред, който САЩ се опитват да натрапят на всички. Те просто не се справят с тази роля, която сами решиха да поемат. Те не могат да гарантират сигурност на света. Обратното, техните действия пораждат все по-голям хаос“, заяви той.
Тогава Русия естествено може също да действа както намери за добре. И неговите действия и изказвания през годината са напълно в унисон с този негов тезис. В една от програмните си външнополитически речи пред Валдайския клуб през октомври той се изрази изключително образно: „Руската мечка няма да иска разрешение. У нас тя се смята за стопанин на тайгата и няма намерение – и аз много добре го зная – да се премества в други климатични зони, защото там и е неуютно. Но тя няма и да отстъпи на никого своята тайга. Мисля, че това трябва да се разбере.“
Казано повече от ясно, с твърде прозрачна алюзия. Путин може да си позволи да говори така, защото зад него стои огромният военен потенциал на Русия. Всъщност мнозина възприемат неговата хардлайнерска линия по време на украинската криза като утвърждаване на укрепналите позиции на Русия след годините на постсъветския хаос. Именно с първите му два мандата в Кремъл се свързва възстановяването на политическата, а донякъде и на икономическата стабилност на страната.
Путин смята, че е дошло времето да върне Русия като свръхсила на международната арена. Нещо повече, той вярва, че е месиански предопределен да стори това. Не крие носталгията си по СССР, чието разпадане нарече „трагична грешка“. Американците също виждат, и не без основание, че Русия е единствената страна, която в момента стои на пътя им към световна хегемония и се стремят да я отслабят по всякакъв начин.
Поведението на Путин сериозно плаши Америка, защото като човек на КГБ той отлично разбира силовите методи, с които САЩ си служат да налагат влиянието си по света, не се свени да ги копира, когато това е в интерес на Русия, и да парира американските ходове с подобни похвати.
Путин е убеден, че американците искат да го свалят и да извършат промяна на режима в Русия. Опитът му като резидент на КГБ в бившата Източна Германия му подсказва, че „горилите“ на Вашингтон рано или късно ще предприемат такъв опит. Точно това според повечето анализатори мотивира поведението му в украинската криза.
За Путин от самото начало случващото се в Украйна следва да се разглежда като силово геополитическо мероприятие, подготвено от САЩ като продължение на тяхната линия на обкръжаване на Русия, и изисква подобен отговор. И той не се поколеба да предизвика цялата международна общност, като реши, че не може да остави стратегическия Кримски полуостров, даващ контрол над целия Черноморски регион, в ръцете на новите прозападни управници в Киев. За Крим Русия бе воювала от векове, а съветският лидер, полуукраинецът Никита Хрушчов, има „неблагоразумието“ да го върне на „братска Украйна“ по административен пътпрез 1954 г., смятайки, че СССР ще бъде вечен. Путин обаче реши, че сега е времето тази „историческа грешка“ да бъде поправена.
Той даде мощно рамо на проруския бунт в Източна Украйна, но тук е по-предпазлив, защото е убеден, че американците искат да го въвлекат в пряка военна конфронтация с украинските въоръжени сили, за да бъде разпалена регионална война в Европа. Според него стратегията на САЩ в случая е колкото антируска, толкова и антиевропейска, и голямото му разочарование е, че западноевропейските политици и най-вече германският канцлер Ангела Меркел не приемат неговите аргументи и следват американците. Според него това е заблуждение, за което европейците скъпо ще платят.
Неговата силово-агентурна мисловна нагласа не допуска хипотезата, че утвърдените след Втората световна война принципи в международните отношения могат да имат абсолютно значение и да
определят поведението на страните като последна инстанция. Нещо повече, той смята, че тези принципи са наложени от Запада и най-вече от САЩ и не съответстват на новите реалности в света и на интересите на повечето страни в света, които искат да се противопоставят на американската и на западната хегемония.
Затова наред със силовия вектор в руската политика управлението на Путин добива и все по-антиамериканска
идеологическа риторика, проявила се в поредица от ключови речи и изявления през годината. В тях той обвинява САЩ в двойни стандарти в поведението им по света и развива тезиси и постулати, които впрочем намират положителен отзвук в редица страни, включително и сред гигантите от т.нар. конфигурация БРИКС. А това означава, че да се говори за изолация на Русия е пресилено.
Путин вече се противопоставя на САЩ на практически всеки фронт на новата Студена война – Украйна, Сирия, Иран, Афганистан, Либия, газопроводите и енергийните мрежи. Русия изпълнява амбициозна програма за модернизация на въоръжените си сили, включително на стратегическия си ядрен арсенал, активно готви отговор на американската система за ПРО. Руските самолети отново и все по-често патрулират над северните морета, Балтика и Атлантика, „опипват“ натовското въздушно пространство по дразнещ западните съюзници начин, който те отдавна бяха забравили.
Той е на мнение, че механизмът на „сдържане и баланс“, който в предишните десетилетия работеше трудно, а понякога мъчително, не е трябвало да бъде развалян.
Големият въпрос е обаче има ли капацитет и ресурс Русия да отстои тази политика. Казват, че Путин е джудист и като такъв владее способността да използва силата на противника в своя полза чрез умели технически прийоми. Но слабото му място не е външният, а вътрешният фронт. Путин успя да въведе привиден ред в много области, с изключение на една- икономика, пише БТА