Фотографът на „Асошиейтед прес“ Бурхан Озбилиджъ стана свидетел на убийството на руския посланик в Турция снощи и успя да заснеме трагедията въпреки опасността за самия него. Агенцията AP разпространи разказа му от първо лице за събитието.
Събитието изглеждаше рутинно – откриване на фотографска изложба от Русия. Шокирах се, когато мъж в тъмен костюм и с вратовръзка извади оръжие. Реших, че е театралничене.
Но беше хладнокръвно замислено убийство, случващо се пред очите ми и пред очите на останалите, които, ужасени, търсеха прикритие, докато спретнатият мъж с къса коса стреляше по руския посланик.
Изстрелите (поне осем) изтрещяха в чистата галерия. Настана хаос. Хората пищяха, криеха се зад колоните и под масите, лежаха на пода. Бях стреснат и объркан, но намерих някакво прикритие зад една стена и си свърших работата: направих снимки.
Изложбата, наречена „От Калининград до Камчатка през очите на пътешественици“, включваше гледки от най-западния балтийски регион на Русия до полустров Камчатка на изток. Реших да ида просто защото ми беше по път,
докато се прибирах у дома от офиса ни в Анкара.
Когато влязох, речите вече бяха започнали. След като руският посланик Андрей Карлов започна да говори, се придвижих по-близо да го снимам, с мисълта, че кадрите ще са полезни за текстове, посветени на турско-руските отношения.
Той говореше нежно и, според мен, с любов към родината си, спирайки от време на време, за да даде време на преводача да изрази думите му на турски. Помня, че ми изглеждаше спокоен и скромен.
Тогава започна бързата поредица изстрели и паниката. Тялото на посланика лежеше на пода само на метри от мен. Не виждах кръв, мисля, че е бил прострелян в гърба.
Отне ми няколко секунди да осъзная случилото се: един човек бе умрял пред мен, живот изчезна пред очите ми.
Тръгнах назад и наляво, докато нападателят – идентифициран по-късно като полицая Мевлют Мерт Алтънташ, жестикулираше с оръжието си към хората, снишили се в дясната страна на помещението.
В началото не можах да разбера мотива му. Мислех си, че може да е чеченски боец. По-късно хората казаха, че крещял нещо за Алепо. Вероятно е бил гневен за руските удари върху града, които целяха да прогонят антиправителствените бунтовници. Много цивилни загинаха в бомбардировките.
Мъжът крещеше още „Аллаху акбар“, но не можах да разбера останалото от арабската му реч. Беше разпален. Обикаляше около тялото на посланика, изпочупи няколко от снимките по стените.
Разбира се, страх ме беше, знаех, че ще е опасно, ако той се обърне към мен. Но се придвижих леко напред и го снимах, докато тормозеше ужасените си пленници.
Мислех си: „Тук съм. Дори да ме рани или да ме убие,
аз съм журналист. Трябва да си свърша работата.
Можеше да избягам, без да снимам… Но щях ли да имам отговор на въпроса: „Защо не направи снимки?“
Мислех си за приятели и колеги, загинали по време на работа в конфликтни зони през годините.
Докато мислите ми препускаха, видях, че мъжът беше възбуден, но въпреки това се контролираше. Крещеше на хората да стоят далеч. Охраната ни нареди да освободим залата и си тръгнахме.
Скоро пристигнаха линейки и полиция, операцията започна. Нападателят бе убит в престрелка. Когато се върнах в офиса, за да редактирам снимките, с изненада видях, че стрелецът стоеше зад посланика по време на речта му.
Като приятел, като бодигард.