Земята не бива да се продава завинаги, защото земята е Моя: вие сте Ми пришълци и преселници“.
Левит, 25:23
Към написването на тази статия ме подтикна един въпрос на 9-годишния ми син. След излъчени по гръцката телевизия новини за Украйна той дойде при мен с учебника си по история (в момента са на урока за покръстването на Рус) и ми зададе въпроса: татко, а кого сме покръствали? Макар и да съм историк по образование, не можах веднага да намеря подходящия отговор.
“Ние виждаме света не такъв, какъвто е той, а такъв, каквито сме самите ние“
Идол означава обожествяване на човешките илюзии и понякога стигаме дотам, че да си сътворим идоли дори от своите деца и от любимите си хора. Още по-често си сътворяваме идол от миналото, приписвайки му неща, които не са се случвали. Украинската историография е не толкова наука, колкото политика. Националистическата историография по принцип се характеризира с антинаучност, защото за нея е важно не онова, „което е било“ (историята), а онова, „което ще бъде“ (политиката). Нацията е идеологически проект, част от който е „политиката, насочена към миналото“.
Тезата „Украйна не е Русия“ се крепи върху три исторически идола: Киевска Рус, Малорусия и Галичина. Общото помежду им е това, че тяхната самобитност се е формирала извън границите на Московската държава и следователно там са изворите на украинската идентичност. Ще изложа позицията на гръцката историческа школа относно това “кого сме покръствали?“, изхождайки от обратното, т.е., защо всичко това не е Украйна. После ще се спра на най-интересното – раждането на „украинската идентичност“ в рамките на социалната политика за коренизация от епохата на СССР и нейните резултати от Майдана до Донбас. Но първо – „кого сме покръствали?“
Покръстване (етногенеза) на народа. На кой?
Народ означава обща памет. Гърците са единственият народ извън пределите на страните от бившата „Киевска Рус“, където историята на нейното покръстване се преподава в училище като част от нашата собствена (а не само от нейната) история. Първо, Рус сама е избрала системата на цивилизационните си координати, но тогава Рус не е била „Киевска“. В гръцките учебници не се използва терминът „Киевска“ по отношение на Рус, тъй като самите жители на тази страна, както и съвременните й народи (например гърците), не са я наричали така. Историята е поглед на съвременника на едни или други събития (т.е., за нас, които не сме съвременници на дадени събития, това е погледът от миналото). Щом Киевска не са я нарекли нито Рюрик, нито Владимир, нито гръцките епископи (а всички те са съвременници на събитията), значи тя е била просто Рус. Терминът „Киевска Рус“ за пръв път се появява в научни трудове от периода на късна царска Русия през 19 век и едва по времето на СССР официално е въведен в употреба. В новата украинска историография той се тълкува като подобие на прото-Украйна. Но историята не е нашето мнение за миналото, а мнението на хората от миналото за себе си.
И така, тази просто Рус (не Киевска) е била покръстена в младенческа възраст, затова покръстването е изиграло важна роля в етногенезата. Как протича раждането на един народ (етногенеза на гръцки), е трудно да се обясни, но е лесно да се види. Влезте в който и да е православен храм и погледнете хората, които са се наредили, за да получат причастие. Преди приемането на причастието на опашката могат да стоят хора с най-различен, както е прието да се казва сега, етнически произход, но след причастието всички хора имат една плът и една кръв. По същия начин се е осъществила етногенезата на Рус: преди покръстването това е била държава с най-различни славянски (и не само) племена плюс варяги.
След покръстването това е един народ, руси (народ означава обща памет). При това неслучайно използвам определението „руси”, тъй като в съвременните гръцки училища, когато преподават въпросния период от историята на Византия, на децата не им говорят за „покръстването на Киевска Рус” (защото това е термин със съветски произход), също така не се използва и съвременния руски термин „древноруска държава” (у нас под „древност” се разбира онова, което е било преди Рождество Христово). В гръцките учебници за средното училище всичко това се определя като покръстване на „руския народ” – именно така то е описано във византийските текстове.
Разбирам, че с това няма да се съгласят „привържениците на украинската самобитност”, но вероятно ние, гърците, по-добре знаем кой народ се е покръствал, все пак отстрани се вижда по-ясно.
Мало-Русия (не Украйна)
Тук имам още една, чисто гръцка ремарка: титлата на предстоятеля на църквата, която по руски звучи като “Всея Руси”, на гръцки звучи като митрополит(сега вече патриарх) “Всех Россий” („на Всички Русии”), защото „Русиите” винаги са били много. Знам, че с това няма да се съгласят този път руските патриоти-ураджии, които са свикнали да разглеждат историята на руския народ само в рамките на историята на Руската държава, но това не е правилно. Единственият случай, когато цялата територия на бившата Киевска Рус влиза в състава на една държава е периодът след Сталин (присъединяването на Западна Украйна) и преди разпадането на СССР . Терминът Mikro-Rusia – “Малка Русия” (Малорусия), е бил въведен от гръцките епископи, под чиято църковна юрисдикция (на Константинополския патриархат) до 1686 година се е намирала онази част на руския народ, която е влизала в състава на Великото Литовско княжество и впоследствие Жечпосполита. Поляците са наричали тази земя своя покрайнина (окраина, Украина). Т.е. онова, което за поляците е била Украйна, за гръцките епископи и за руския народ, който е живеел там, се е наричало Малка Русия. Така че историята на руския народ и историята на Руската държава не са едно и също. А пък когато великите украинизатори твърдят, че е имало огромни битови, езикови и обредно-социални различия между малорусите и московитите, аргументирайки своята „нерускост” – какво да кажем, освен че такива различия е имало винаги в руския народ и преди, и след покръстването (еволюирали са непрекъснато), но те никога не са се възприемали от съвременниците (хората от миналото) като етнически различия, тъй като става дума за православен народ, живял в Малка Русия. Едва след 1917 година гръцкият църковен термин Малка Русия (Малорусия) и производните от него думи практически са извадени от историографска употреба и са заместени от термина с полски произход – Украйна. Въпреки това в миналото малорусите не са наричали себе си украинци и няма как да се говори за някакво украинско минало на малорусите, тъй като терминът „украинец” по времето на малорусите не е бил етнически. За съжаление, съвременните украинци са внесли пълна бъркотия в термините, може да се спори безкрайно къде и кога за пръв път се е появил терминът О(у)крайна (дали в Ипатиевския или в някой друг летопис), но важното е да се разбере, че средновековният термин “kraina”, също както и “okolie”, “okolica” е географски, а не етнически термин, че той се е употребявал не само по отношение на територията на Южна Русия. Имало е много“О(у)краини”, при това не само при русите: във Византия например са съществували т. нар. акрити, субкултура на селяни-воини, които са пазели границите на империята от арабите. Ако преведем гръцката дума „акритис” на руски език, ще получим украинец (жител на покрайнина). За съжаление, днес мнозина проектират съвременното етническо самосъзнание на украинците върху миналото на техните руски предци, но историята не е поглед на съвременника към миналото, а поглед на хората от миналото към самите себе си (завръщане към реалността). Тогава етнически украинци все още не е имало, предвид православието.
Фундаменталният проблем на съветското и постсъветското образование е, че преподаването на историята на религията е било изключвано от историята на народа. Но следва да бъде разбрано, че преди няколко века светоусещането на хората се е определяло в по-голяма степен от Църквата, отколкото от танци, бродерии и разни диалекти. Днес принадлежността към една или друга конфесия не отговаря на понятието „нация“, но тогава понятие „нация“ не е имало изобщо. Що се отнася до онази част от руския народ, която е живеела извън пределите на Московската държава (в състава на Полша), изповядването на православие е било фактор на етническата им самоидентификация. В тяхното световъзприемане православието е вяра на бащите, руска вяра. Съвременните хора може и да не се съгласяват с това (както изобщо може да не вярваш в Бог, или да си от друга вяра), но да разбираш и да приемаш, не е едно и също. Да разбираш ролята на православието в общоруската народна памет, е въпрос на елементарна образованост, да я приемаш или не – е свобода на съвестта.
Колкото до гръцките епископи, човек принадлежи на оня народ, на който служи (макар и половината от митрополитите на „всея Русия“ да са били гърци) и гръцките епископи точно преди 700 години, ако броим годината на покръстването и годината, в която територията на днешна Украйна излиза изпод юрисдикцията на Константинопол (от 988 до 1686 г.) са служели отначало на целия руски народ, а след това „на малката му част“.
Отделно повтарям за днешната украинска младеж: терминът Малка Русия (малоруси) не е украински и дори не е руски, той е административно-църковен, с гръцки произход, съответно малорусите не са „малко руси“ – те просто са рус . И отново – с това няма да се съгласят „свидетелите на текстовете на Грушевски“, но отстрани се вижда по-добре.
Западна Рус (не Украйна)
Уния? Съществува схващане, че географският термин „украинец“ (жител на покрайнина) се е превърнал в етноним за отделен от русите народ с приемането на Унията с католическия свят на западноруските земи през 1596 година (Брестката уния). Но както се казва, нещата не са еднозначни. Първо, има примери за упорита съпротива на народа срещу унията, които са водели до връщане към православието. Ние, гърците, два пъти сме подписвали Унията (по-точно нашият елит): първият път през 1261 година (Лионската уния) и след това през 1349 (Фераро-Флорентийската уния). Но тези унии са останали на декларативно равнище, тъй като народът си е останал православен. Мнозинството от съвременните гърци дори не знаят, че в историята ни се е случвало подобно нещо и в Гърция почти няма гръко-католици. Т. е. Унията е напълно обратим процес. При това в Западна Рус унията не е довела до цялостно преминаване към католицизма (както е станало с хърватите). Догматически униатите са католици, но по обредност са православни. Споменът за православното (руско) минало се е съхранил.
Полша?
Съществува схващане, че географският термин „украинец” (жител на покрайнина) се е превърнал в етноним за отделен от русите народ през няколкото века пребиваване в състава на Полша, но това също не е правилно – русите са продължили да си бъдат руси. Първо, и ние, гърците, имаме пръст в това (в прекия смисъл): през 1620 година Йерусалимският патриарх Теофан ІІІ възстановява православната Киевска митрополия, ръкополагайки нови епископи за Малка Русия (Малорусия), т.е., за онази част от руския народ, която е била в състава на Полша и е наричана от поляците Украйна. Що се отнася непосредствено до Галичина, през 1586 година антиохийският патриарх Йоаким IV утвърждава устава на Лвовското православно братство, което впоследствие получава статут на ставропигия – т.е., е пряко подчинено на антиохийския патриарх, а не на местните православни епископи, които периодически преминават към унията. По-късно се създават много такива братства. И дори когато и тях ги принуждават да приемат унията (1708 г.), тези братства, ако използваме езика на днешните украински националисти, си остават „развъдник на руското влияние“, призовавайки за по-тесни културни връзки с укрепналата Руска държава. Много са униатите русофили. В резултат на което територията на днешна Западна Украйна (в състава на Полша) е била наричана от поляците – да ми простят днешните украински националисти! – Руско воеводство със столица град Лвов… Сигурно и поляците са били наясно, че става дума за руски народ.
Австро-Унгария?
Съществува схващане, че географският термин „украинец” (жител на покрайнина) се е превърнал в етноним за отделен от русите народ тогава, когато днешна Западна Украйна е влязла в състава на Австро-Унгария. Именно в Австро-Унгария русофилите униати просто са ги убили. Когато избухва Първата световна война, в Галичина започва масов антируски терор. Австрийците са разбирали, че русофилите униати са потенциални „сепаратисти, симпатизиращи на Русия“. И австрийците решават този проблем напълно по немски.
Създадена е цяла мрежа от концлагери за русофили-галичани (най-известният сред тях е Талерхоф, недалеч от Грац, в Австрия). На първо време са унищожени над 60 хиляди човека, повече от 100 хиляди бягат в Русия, около 80 хиляди са убити след първото отстъпление на руската армия, сред тях и близо 300 униатски свещеници, заподозрени в симпатии към Православието и Русия.
Талерхоф е първият концлагер в Европа, където се извършва геноцид на руските галичани. Идеята допада на немците и по-късно това прераства в холокост на еврейския народ. “Холокост” е гръцка дума, в превод тя означава „все-изгаряне“ (думите си имат свой дълбок смисъл), унищожаване на всички носители на определена етническа идентичност. Австро-Унгария в буквален смисъл изгаря, изтръгва с огън всичко руско в галичаните, това си е истински „руски холокост“, естествено, осъществяван с помощта на „украинофилите на Галичина“. Но пет пари не струва руснакът, който нарича всички жители на Западна Украйна „бандеровци“ – то е все едно да наричаш всички руснаци „власовци“. Ето снимка на истински руснаци, обесени в Талерхоф – те са галичани. И са 100 пъти повече руснаци от жителите на Брянск или Твер, защото в тези градове е било лесно да си руснак.
В гръцкия език има една дума “Алифия”, тя се превежда като “истина”. Но самата дума “А-Лифия” означава „нещо, което не подлежи на забрава“ (“а” е частицата за отрицание, “лифи” – забрава), в това се състои смисълът на думата „истина“ в гръцкия език. Народ означава обща памет (истина), и народът на Западна Рус е съхранявал и пренасял през времето паметта за своето руско минало въпреки всичко. Доказателство за неговата рускост е и Талерхоф, иначе нямаше да го има. Получаваме доказателство от обратното.
Австрийската историография за бившите руси
Австрийците са разбирали, че едно поколение русофили-галичани може да бъде заместено с друго, затова са спонсорирали създаването на украинска историография, т. е., на неруска история на украинците (другарят Грушевски и неговата книга “История на Украйна-Рус”). Всичко това се е наслагвало върху сепаратизма на късната царска интелигенция (Драгоманов, Донцов и др.). Между впрочем, русите са странен народ: у всички други народи предателите са наричани предатели, а русите наричат предателите „съвест на нацията“.
У всички народи има определена прослойка високообразовани хора, които често са в опозиция на властта (при това – на всяка една власт). Защото политиката е „изкуство на възможното“, а за хората от творчески тип няма нищо невъзможно. По принцип такива хора стимулират пробивите и в науката, и в изкуството, при което фундаментално влияят и на самата политика. Но руският термин „интелигенция“ се различава от западния термин „интелектуализъм“ по нравствения „пълнеж“ на понятието „интелигент“. По отношение на Запада руските интелигенти проявяват удивителна поляризация: от сляпо отхвърляне до откровено раболепие.
Определена част от руската интелигенция „се срамува да бъде руска“, но се срамува не от Бога, а от Европа. В тази парадигма на мислене Русия, независимо от това, че е най-голямата страна в Европа, се възприема от тях не като център (или един от центровете) на европейската цивилизация, а като периферия. В тяхната „мисловна естетика“ огромните мащаби на Русия, а и на руския народ, се представят като проблем, а не като предимство.
Само руски интелигенти биха могли да пригласят с радост на австрийското внушение за неруската, а значи – европейска „идентичност на малорусите-украинци“. Защо? Защото това е първата „евроинтеграция“, макар и на малка част от руския народ. И до днес е така: погледнете с какъв пиетет т. нар. руска либерална интелигенция се отнася към майдана. По същество това е проява на селски манталитет у високообразовани хора. Корените на този манталитет водят към 19 век, донякъде можем да наречем явлението „страничен ефект от Петровските реформи“. Колкото до 19 век, горките гръцки епископи, които са измислили термина „Малка Русия (малоруси)“, за да подчертаят руския характер на полските, а след това и австрийски покрайнини, не са могли и да сънуват, че впоследствие тези термини ще бъдат използван и като аргумент за тяхната „нерускост“.
Парадокс. Ако през миналия век в Западна Украйна хората са гинели, за да останат руси, то днес техните потомци гинат или убиват, за да нямат нищо общо с русите. Но за това не е виновна нито Австро-Унгария, нито „мисловната естетика“ на интелигенцията. Защо? Защото никакво раждане на „украинската идентичност“ не се е извършило и в Австро-Унгария, тъй като на обикновения орач му е дълбоко „индиферентно“ какво е написал в дисертацията си някакъв си там, прости Господи, „интелигент“. Етносът е обща памет не на академиците, а на народа. Австро-Унгария се е разпаднала като държава и просто не е успяла да отгледа поколението на Грушевски.
СССР?
Съществува схващане, че украинството измества рускостта едва по времето на СССР. Етноразпадане означава явление, когато у част от народа масово се променя възприемането на миналото и това може да се случи само в условията на елементарен общообразователен курс в средните училища. Масовото образование става достъпно за руския народ едва по времето на СССР. Това е една от най-добрите общообразователни системи в световната история, но тя е била лишена от Църковна история като фактор на етногенезата. След 1917 година гръцкият църковен термин Малка Русия (Малорусия) и производните от него думи практически са изхвърлени от историографска употреба и са заместени с термина Украйна. Защо? Защото в него няма думата „руски“ нито по отношение на цветната гама, нито по отношение на някакви величини.
Идеологическата концепция на Грушевски бързо е подхваната от съветската власт в рамките на политиката за коренизация. Според Грушевски украинци не е географски термин, а етноним за народ, отделен от русите. Вярно е, че малцина са чели Грушевски, когато той е работел за австро-унгарците. Съветското средно училище прави концепцията на Грушевски достъпна за децата, разказвайки за пръв път на русите, че те, както излиза, са украинци. Но и по времето на СССР коренизацията (украинизацията) не е доведена докрай.
Политиката на масова коренизация е поизоставена в епохата на Сталин (Сталин изобщо е бил повече контрареволюционер, отколкото революционер), но от нея не са се отказали напълно. Постепенно терминът „Киевска Рус“ вместо Рус, а и самият термин „украинец“ вместо „малорус“ (руснак, живеещ в Малка Русия) се „вкореняват“. Въпреки това такива възлови моменти в общонародната памет като Сталинградската битка и 9 май купират ефекта на ленинската политика за коренизация на части от руския народ. За всички тези части войната е била отечествена. В крайна сметка пълноценно етноразпадане не се случва и в СССР.
Но великото поколение на победителите си отива заедно с паметта, която носи.
Завършване на политиката за „коренизация“ в постсъветска Украйна. “Нетрадиционната етническа ориентация на бившите руснаци”
Може и да не се вярва в Бог (Той самият ни е дал тази свобода), но да не се разбира ролята на православието в общоруската народна памет, е истинско безумие. С това безумие е белязана съветската историография. Руският народ през по-голямата част от своята история е живял върху териториите на няколко държави (той винаги е бил разделен). Но този народ през средните векове е бил предимно православен и частично униатски (т.е., не съвсем католически) и поради това философски се е отнасял към държавните граници (които са се променяли приблизително на всяко поколение) по една проста причина – той е имал обща памет – покръстването, а това не е събитие, това е битие.
След поредната децентрализация на Русия (разпадането на СССР) всичко се е повторило, народът отново се е сдобил с нови граници. Но именно съветското образование напълно е изключило религиозния фактор от общата памет на няколко поколения от руския народ, в резултат на което понятието етногенеза се е вулгаризирало в съветския и постсъветския манталитет до представата за най-елементарно краезнание.
По тази причина в рамките на постсъветския манталитет наличието на три нови руски държави, т.е. политически нации (Беларус, Украйна и Русия), започва да се възприема като наличие на три отделни народа. В тази концепция наличието на различни танци, бродерии и различни „говори“ в езиков план става аргумент за съществуването на отделни народи. Това е „нетрадиционна етническа ориентация“, именно нетрадиционна, тъй като всички тези различия винаги ги е имало в руския народ (както и у всеки друг народ), имало ги е в Русия и преди покръстването, останали са и през следващите хилядолетия, перманентно еволюирайки, но никога (допреди разпадането на СССР) наличието на няколко държави не се е възприемало като наличие на отделни народи.
Нацията е „държавата на новото време“, днес тя е заместила понятието народ (етнос). За съжаление, вместо да се преподава общата история на един народ в няколко държави (както правят Гърция и Кипър), в Украйна и в по-малка степен в Белорусия, са тръгнали по пътя на създаване на нови етнически митове, на нова историография (с ленински произход). И точно тук са влезли в работа разработките на съветската историческа школа (все същите Грушевски и техните производни). Всъщност политиката за коренизация е стигнала до своя завършек в рамките на „постсъветското образование на Украйна“. Говорим за етноразпадане, когато се променя възприемането на историята не в дисертацията на някой академик, а в масовото съзнание на цяло едно поколение. Както знаем, майданът мина и по „улица Грушевски“, в прекия и в преносния смисъл на думата. Съвременната украинска историография е „скелет в гардероба“, тя е все същата позабравена ленинска политика за коренизация и с тези книжки бе отгледано цяло едно поколение.
Автор: Алексей ЕЛПИАДИС в. Нова Зора