Украйна може да се спаси от самата себе си само след остра критика от страна на Запада. Ще бъде много лошо, ако това не се случи.
За малкото останали, които все още вярват, че оставката на министър-председателя Арсений Яценюк ще спре процеса на плъзгане на Украйна към политическа криза, трябва да е ясно, че това не може да се случи. В действителност, най-вероятно страната ще продължи да изпада в хаос.
Петро Порошенко е човекът, който стои в центъра на всички украински проблеми. Той, както и преди, отказва да води борба с повсеместната корупция, която довежда до ярост украинците и задушава украинската икономика. Благодарение на Запада, който продължава да го поддържа, Порошенко още повече укрепва своите позиции във властта.
Не можем да отречем, че Яценюк е част от същия проблем. Този прекрасно владеещ английски език политик, който получи благоволението на Вашингтон и МВФ, се оказа в центъра на множество скандали и често го обвиняваха във връзки със старата кохорта от украински олигарси. Опитите му да проведе реформата предписана от МВФ не доведоха до особени резултати, а само повлияха негативно на рейтинга му. Но кризата беше провокирана не от това, че Яценюк е лош премиер. Кризата започна още през февруари, когато оставка подадоха двама авторитетни високопоставени реформатори. Става дума за министъра на икономиката, Айварас Абромавичюс и за заместник-главния прокурор Виталий Каско, които заявиха, че не могат повече да гледат как опитите им да провеждат реформи постоянно се блокират от хората в обкръжението на Порошенко. В заявлението си за оставка Абромавичюс пише: „Колкото повече радикални стъпки правехме, колкото по-дълбоки бяха нашите реформи, колкото повече вървяхме напред, толкова повече ни мачкаха в отговор на това”. А Каско казва: „Тук не работи правото и законът, а произволът и беззаконието”. Техните оставки имаха ефекта на взривила се бомба, след което събитията започнаха стремително да се развиват. На 16 март уважаваният борец срещу корупцията и депутат в парламента Сергей Лещенко, заяви в интервю, че Порошенко многократно е оказвал върху него натиск да не се изказва против станалия обект на остри критики главен прокурор Виктор Шокин. Президентът му обяснявал, че Шокин е „част от семейството му”. След това в края на март „Блокът на Петро Порошенко”, прилагайки новия закон, лиши от депутатски мандати двама от членовете на Върховната рада, които обвиниха публично съюзниците на президента в корупция. И макар, че накрая Порошенко все пак уволни Шокин, дискредитиралият се главен прокурор успя преди това да уволни своя заместник Давид Сакварелидзе, който казваше, че Шокин го възпрепятства да се бори с корупцията.
В своето изявление при подаването на оставка Яценюк каза: „Желанието да бъде сменен един човек заслепи политиците”. Яценюк разбира се е лъжец, но в края на краищата е прав за това. Милиардерът Порошенко е известен с това, че в продължение на цяло десетилетие нито веднъж не е заел категорична позиция по даден въпрос. Той никога не е бил нито за Запада, нито за Русия. Интересуват го само и единствено собствените му пари. Именно по тази причина той загуби авторитета си на реформатор, какъвто може би някога е бил. Вероятно ако бяха сменили Яценюк с някакъв външен, независим политик, то може би той щеше да оживи затихващия реформаторски процес. В един момент се появиха слухове, че претендент за поста министър-председател е финансовият министър Наталия Яреско, която САЩ и международните институции високо ценят заради дейността ѝ по реструктуриране на украинския дълг. Сега обаче вече е сигурно, че новият премиер ще бъде говорителят на парламента Владимир Гройсман. Мнозина считат, че Гройсман не е нищо повече от протеже на Порошенко. При това положение крайният резултат няма да е реструктуриране на властта, а нейното консолидиране около Порошенко.
Като наследство от правителството „Порошенко-Яценюк” останаха поредица от „мръсни”и подли опити, по един или друг начин да се възпрепятства провеждането на реформите. Както заяви в своя доклад от 15 март помощник-държавният секретар на САЩ Виктория Нюланд, Вашингтон не отчита напълно реалната опасност Украйна „да се хлъзне обратно към корупцията и беззаконието и отново да се превърне в зависима държава”. Трудно може да си представим, че правителството „Порошенко-Гройсман” (да се чете като „Порошенко-Порошенко”) ще се окаже по-добро. Днес единственият шанс за сериозна промяна в Украйна може да се появи само отвън.
Досега Запада не искаше да оказва натиск върху Украйна. Нагледен пример за това беше визитата на Порошенко във Вашингтон на 31 март. Тогава украинският президент имаше ужасна седмица. Тя започна със скандала, предизвикан от заповедта на Шокин за уволнението на Сакварелидзе. И завърши с това, че протестиращи започнаха да горят гуми по улиците на Киев, след като от изтеклите в пресата „Панамски документи” стана известно, че в деня когато украинските войници водеха жестоки боеве с проруските сепаратисти, Порошенко се е занимавал с откриване на офшорни сметки. А между тези две ужасни събития Порошенко обядваше в Белия дом, където му дадоха 335 милиона долара и обещаха скоро да му дадат още един милион. Обедът на Порошенко в кръга на властимащите стана поредната илюстрация на предсказуемия сценарий. На всеки няколко месеца украинското правителство се разтърсва от поредния корупционен скандал. Веднага долитат западни дипломати, за да направят забележка и да помолят украинските лидери да помислят за народа си. Киев обещава да се поправи и Запада успокоява гнева си и се смилява. През това време реформите буксуват, контролът на олигарсите се засилва, а украинският народ изпада в отчаяние. Причината за безкрайното търпение на Запада е съвсем очевидна – това е Москва. Трудно може да си представим, че на безсрамната киевска клептокрация щяха да ѝ дават поредния „последен шанс”, ако например Украйна беше в конфликт с Буркина Фасо. Но Киев е в конфронтация с Русия. А НАТО приема Русия като основна заплаха. Това придава на Украйна някакво символично и стратегическо значение. Никой не разбира (а и не използва) това по-добре от украинските олигарси. Именно затова всеки опит да заставят Киев да отговаря за отсъствието на реформи, предизвиква в отговор взрив от възмущение, което идва да напомни на Запада, че олигарсите дават отпор на Русия, борят се за демокрация и защитават западните ценности.
В свой коментар по повод редакционната статия на New York Times от 31 март, озаглавена „Непобедимата корупция в Украйна”, Порошенко обвини вестника, който се отнасяше към неговото постмайдановско правителство с изключителна симпатия, че в съучастие с Кремъл води хибридна война против Украйна. От гледна точка на реалната политика е истина, че преливането на пари в блатото на корупцията е губеща стратегия. В годините на Студената война САЩ и Съветският съюз използваха това, за да спечелят лоялността на режимите на хунти и диктатори, от чиято финансова политика, без да говорим за спазване правата на човека, меко казано имаше много да се желае. Проблемът (освен последствията от морален характер) е в това, че принципът „наш човек в Киев”, едва ли ще сработи в Украйна. Вашингтон може да търпи Порошенко до безкрайност, но украинският народ няма да го търпи.
През есента на 2013 г. тлеещата омраза към корумпирания проруски олигарх Виктор Янукович се изля по улиците на Киев. Ликвидиране на корупцията и спазване на законите бяха едни от целите, поради които започна революцията на Майдана. Три години по-късно, в новините и в социалните мрежи отново се усеща същият гняв, но този път насочен против прозападния олигарх Порошенко. Докато Западът е ангажиран с президентскте избори в САЩ и миграционната криза, Украйна се превръща във врящ котел в центъра на Европа, в огнище на напрежение с размерите на Тексас и 45 милиона души население. Налягането там се повишава с всеки следващ скандал, с всяка редакционна статия, която сравнява Порошенко с предшественика му, с всеки следващ разочарован и подал оставка реформатор. Рано или късно, Порошенко или някой от неговото обкръжение ще извърши нещо толкова непростимо, което ще провокира нова вълна от протести. Истината обаче е, че разликата между Украйна през 2013 г. и 2016 г. се измерва в две години война, с почти десет хиляди души убити и над два милиона бежанци и преселили се по принуда. Страната е залята с оръжие, населението в източните области е настроено враждебно, украинските военни са разочаровани, икономиката на страната до неотдавна балансираше на границата на пропастта, а най-важното е, че ултрадесните бойци са въоръжени до зъби. Очевидно следващото въстание ще доведе страната до разпад.
Благодарение на „Панамските документи” стана известен още един, много фрапиращ факт. Оказва се, че в украинската Конституция няма предвидена процедура за импийчмънт на президента. Навярно в страна с толкова ниско ниво на доверие към властта няма нужда от подобна процедура. Импийчмънтът ще се случва на улицата, както през 2004 г. и 2014 г. сред горящи гуми и викове „ганба!” (позор). Но днес нито Украйна, нито Европа могат да си позволят да допуснат това. Западът е длъжен да признае опасността и да прекрати целия този цирк, в който Порошенко, играе ролята на рицар на демокрацията. Той трябва да бъде заставен да започне реални и осезаеми реформи. Неясните и двусмислени препоръки, като тази на Държавния департамент на САЩ, „да формира нов кабинет, решително настроен за провеждане на необходимите реформи” едва ли ще помогнат. Сега Сирия и Либия изпитват здравината на Европа, довеждайки я до границата на разпада. Представете си, че същото започне да прави и една провалена държава с 45 милионно население, разположено в самия център на Европа.
Автор: Лев Голинкин , Foreign Policy
Източник: a-specto.bg