Етношовинизъм и егоистични интереси пречат на обединението на континента
Днес сме свидетели на опасен за бъдещето на обединена Европа синдром. Той подхранва основните тенденции от 90-те години на ХХ век до наши дни. Вдъхва нов живот на Североатлантическия алианс и поощрява хегемонистично-агресивни стратегии. През 1999 – 2007 г. в НАТО влизат славянските страни Полша, Чехия, Словакия, България. Под негов протекторат се поставят Босна и Херцеговина и Македония. Послушни правителства допускат на своя територия военни бази, някои в близост до руските граници. Повечето от тях одобряват натовските бомбардировки над Югославия и Косовската криза. Участват във военни акции под командването на НАТО в близки и далечни държави. Крайната цел на тази стратегия е установяването на някаква перверзна форма на държавно-партийно олигархичен капитализъм, който постоянно задълбочава основния порок на потребителската цивилизация — социалната несправедливост и политическата нестабилност.
Като оправдание на политиката, в която се въвличат западните и южните славяни, се посочват защитата срещу тероризма и необходимостта от „демократични реформи”. Добре известно е, че без да се отрича деструктивната роля на различните фанатици — фундаменталисти, откърмени зад лицемерния параван на човешките права, заплахата извира най-вече от колониалната политика спрямо тях, от вътрешния сепаратизъм, етношовинизма и реваншизма, с чието утвърждаване се разгарят политическият екстремизъм и международната несигурност. Известно е също така, че сепаратизмът има за първоизточник социалното недоволство.
Описаната нерадостна картина не бива да създава също толкова мрачното впечатление, че взаимното съпричастие на славянските народи завинаги е затихнало. Съществуват множество исторически и социокултурни механизми, които са способни да предотвратят дълго подготвения апокалипсис. Преди всичко става дума за положителните народопсихологически образи, които славяните имат един за друг, споменът за жертвите, които са давали в името на свободата и независимостта. Особено важен фактор за взаимната им солидарност е исторически зародилото се в съзнанието им убеждение, че спасението ще дойде с тържеството на цивилизацията, основана на славянската духовност. Безспорна истина е, че именно такава цивилизация е в състояние да циментира общославянския полюс, като запълни голямата пукнатина от атавистичната идеологическа схизма.
От Оуен, Шпенглер, Тойнби, през Сорокин, Арон, Атали, Фукуяма до съвременните футуролози Бреандър, Корниш и др., т.е. повечето от авторитетните изследователи на световната и европейската история, са убедени, че западната потребителска цивилизация не може да реши фундаменталните човешки проблеми. Алтернативата на това се съдържа в славянската духовност. В този контекст заслужава да си припомним мисълта на великия руски писател и хуманист Достоевски, че „славянската идея дава възможност за разрешаване на съдбата на човечеството и Европа.” Според повечето изследователи на бъдещето, такава цивилизация може да се утвърди в резултат на обединяването на Запада и Изтока, не толкова като раси и генотип, колкото като философия, ценности, начин на мислене и начин на живот.
Славянските народи имат необходимото географско положение да осигурят междуматериковата връзка, която да подхрани хуманистичните идеали на културата. Те притежават и друго, което е дефицитно в неолибералната пазарна конкуренция на Запад — духовната енергия на помирението, толерантността, човешкия сговор и хуманизма.
Обратното би означавало да се робува на чужди интереси. Събитията в страните от постсоциалистическото пространство недвусмислено потвърждават това. Рухването на системата на международното право забива клин в европейската интеграция. И може определено да се каже, че важна роля за това играят реваншистките амбиции на източноевропейската десница, която оглавява кръстоносния поход за реставрация на неолибералния модел на развитие. Това създава рискова обстановка за нова конфронтация на Стария континент. Свидетели сме на разрушителна фрагментация и автономизация в Македония, Косово, Сърбия и други страни в името на имагинерни човешки права. Това е опасен рецидив от политиката на „балканизация”. Редица области, населявани със славяни, днес са обект на интензивна деславянизация. България от център на славянската християнска цивилизация в миналото, утвърдила се по израза на акад. Лихачов като „държава на духа”, постепенно се отдалечава от своята православно-християнска духовна орбита.
Като устойчива идеология и теоретично самосъзнание на континента, европейската идея е свързана с епохата на славянските първоапостоли братята Кирил и Методий и техните ученици. Така България се превръща в отечество на съпокровители на Европа, с което нашите земи фактически започват да символизират началото на автентичната европейска духовност.
Днес се възражда синдромът, станал причина за неосъществената цяло хилядолетие идея за единна Европа. Известно е, че тя се корени в постоянното противопоставяне на двете й части, въпреки генетичната неделимост на общата европейска култура, въпреки истината, че Европа е континент с общ културен произход. И още нещо, много съществено: почти винаги Западната половина се опитва да осъществява тази идея за сметка на Изтока. А всъщност за изграждането на общата културна идентичност, покриваща цялото европейско и евразийско духовно пространство, което е по-широко от географското понятие Европа, съществена роля играе приносът на всеки от народите, населяващи континента.
Впрочем, винаги, когато се предприемат реални стъпки към европейското обединение, това дело се оказва в ръцете на сили, които се опитват да го подчинят на непосредствените интереси на определено малцинство без мисъл за общоевропейска перспектива и шансовете на идните поколения. От друга страна, е очевидно желанието на милиони хора за обществено устройство, гарантиращо справедливо разпределение и разумно използване на плодовете на културата в интерес на цялото общество. Това особено осезателно се чувства след Втората световна война, когато хуманистите от цял свят възприемат идеята за нов световен ред, за задължението на човешкия род да остави на идните поколения един по-добър свят.
Европа има перспективи на надеждна геополитическа сила единствено като гарант за утвърждаването на свят, моделиран според хуманистичните идеали на Ренесанса и Просвещението. Този нов свят напоследък се свързва с устойчивото развитие, съчетано с научно-техническия прогрес, донесен от западната индустриална революция, и идеята за социална справедливост, провъзгласявана от източната духовност. Само на тази основа обединена Европа ще изпълнява своята историческа мисия. Това предполага в рамките на ЕС да се утвърди модел на обществено устройство, способен да премахне противопоставянето между полюсите на богатството и бедността, на възвеличаването и унижението.
Какво всъщност липсва на водещите днес политици в ЕС, за да се осъществи многовековната мечта? Преди всичко няма устойчива идеология за хуманистична перспектива на Стария континент. Липсва съзнанието за особената роля на славянската духовност за хуманизация на западния прагматизъм, за ролята, която славянският свят може да играе за неутрализиране на тежките последици от глобализацията в съвременния й вид, за ефективното противопоставяне на опитите за ислямизация на Европа, за възпиране на новото преселение на отчаяни човешки маси към Стария континент.
От тази гледна точка е необяснимо поведението на европейските лидери за изолиране на Евразия и на Русия като нейно континентално сърце, както и подкрепата на опитите за преместване към границите на Русия на нови „берлински стени”. Още от времето на Кирил и Методий, Еразъм Ротердамски, Виктор Юго, Жан Жорес и много други колоси на духа обединена Европа представлява универсална цивилизационна матрица с обща културна идентичност, която съчетава в себе си единството в многообразието, в което винаги отделните нации светят със собствена светлина, обогатени с непреходните ценности на сътрудничеството и взаимопомощта.
Славянството днес е по-скоро културен феномен, цивилизационен модел, специфична духовност. В този смисъл славянският свят разполага с неограничен потенциал за устойчиво развитие. Русия направи първата крачка с предложението си за „Велика Европа — от Лисабон до Владивосток”. Само по този начин Европа ще престане да бъде „голяма шахматна дъска”, по която силните могат безпрепятствено да разместват фигурите на своите егоистични цели, обричайки останалите на мизерия — материална и духовна. Сега остава и Западът да прояви своята далновидност, за да се види, че борбата за обединена Европа е искрена и служи на европейската мечта.
Проф. Орлин Загоров
в. „Русия днес – Россия сегодня“