Център за стратегически оценки и прогнози
Кадафи е осъден на смърт. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване. Всъщност няма голямо значение как ще бъде изпълнена технически. Чрез удар с ракета “Томахоук”, при операция на специалните служби, с куршум на наемен убиец, сърдечен пристъп… Не бива да хващаме вяра на лъжливите открай докрай думи на западняците – не искаме, казват, да убием Кадафи. Как пък не. И съвсем случайно унищожават напълно с ракетно-бомбен удар резиденцията на Кадафи в Триполи под предлог, че това било “център за комуникации”.
Подготвя се убийството на последния романтик от региона – човек ексцентричен до крайна степен, и патриот на страната и народа си. През 1969 г. младият 27-годишен капитан Муамар Кадафи заедно с група младши офицери извършва военен преврат и сваля проамериканския режим на крал Идрис. Съратниците обаче просто не знаят какво да правят по-нататък. И заминават да търсят съвет и помощ в Египет, от президента на страната и Герой на Съветския съюз (!) Гамал Абдел Насър.
Връщат се окрилени с надежда за по-добро бъдеще, последвани от египетски съветници, които им помагат да организират държавното устройство и стопанския живот на Либия. И тогава у младия Кадафи, вече полковник, се ражда една мечта – да изгради в Либия държава на народното благоденствие върху принципите на социализма. Мечта, на която той посвещава целия си по-нататъшен живот и дейност.
За да изброим социалните блага и постиженията на реалното народовластие в социалистическа Либия, ще ни потрябват няколко страници. Да посочим само някои: безплатно здравеопазване, образование, включително в чужбина, реално преразпределяне на държавните доходи в полза на малоимотните. Даже безлихвени заеми (за всички!) за покупка на жилище или кола; при това държавата задължително компенсира 50 на сто от цената. Бензинът вървеше по 5 рубли 23-24 стотинки – бел. ред. за литър!
Самият Кадафи далеч не е еднозначна личност. Подкрепял отпърво радикалните ислямски групировки и екстремистите, той по-късно ги забранява в страната, дори екзекутира най-настървените. Призовавал в началото Израел да бъде унищожен, лансира впоследствие идеята за създаване на единна (!) израелско-палестинска държава. И сам отхвърля идеята си. “Осъществяването на план “две държави за двата народа” ще издигне заплахата за сигурността на Израел на неприемливо равнище”. Не си мислете, че това е изявление на някой депутат от израелския Кнесет. Това е цитат от статия на Кадафи, публикувана в “Ню Йорк таймс” през януари 2009 г.
Нелепо е да подозираме израелците в прекомерна обич към режима на Кадафи. Ще цитирам тук две изказвания за т. нар. въстаници и борци за демокрация в Либия. “В Бенгази и Дераа доминира идеологията на войнстващия ислям, те са база на Либийската ислямска бойна група ЛИБГ , която през 2007 г. официално се сля с Ал Каида. Хараби е племената опора на ЛИБГ. Главата на преходното правителство е от племето хараби.” “Бенгази и съседният регион са една от основните идеологически и политически бази на терористичната мрежа Ал Каида, главният регион, който доставя шахиди и джихадисти… Кого подкрепя Западът? Те просто са полудели!”
Още един цитат, специално за западните борци за демокрация. “На съвестта на Саркози, Камерън и Обама тежи погубеният живот на цял куп цивилни либийци. Е, и? Щом са либийци, а не граждани на Франция или на Англия, нима животът им не струва нищо?” Наистина, предлогът за започналата агресия срещу Либия наподобява по-скоро смокинов лист, с който се опитват да си скрият срамотиите. Смайващо е това небивало единодушие сред държавите от НАТО с изключение на Турция и отчасти на Германия. Всички в един глас се обявиха срещу Кадафи и се втурнаха да бранят демокрацията в Либия. С ракети, че и с бомби.
Каква е същинската причина за агресията и за тъй задружните действия на САЩ и НАТО? Нека да предложим собствено виждане за събитията. На първо място, агресията не бе спонтанна и неподготвена. Американски официални лица, макар сдържано и без охота, вече признават, че преди атаката срещу Либия в източните й райони (Бенгази) са действали някакви разузнавателни групи. Има данни, че на “въстаниците” предварително е било доставяно стрелково оръжие италианско производство, както и боеприпаси и екипировка.
Следователно, агресията е била подготвяна, още преди полковник Кадафи да изпрати войски срещу бунтовниците. Сега идва най-важното. Последната международна инициатива на Кадафи бе предложение към африканските държави да образуват единен съюз, за да бранят своите национални интереси и природните си богатства. Кадафи им предложи да въведат нова парична единица – златен динар, и да не използват вече долара и еврото.
Нямаше как да му бъде простено, че посяга на американския печатарски стан и клетото давещо се евро – ето основната причина за агресията и безпрецедентното единодушие. Не е тайна, че неуморно действащият печатарски стан превърна долара в хартийка, неосигурена с нищо. Държавният дълг на САЩ се измерва вече не с милиарди, а с трилиони долари. Страните от НАТО (с изключение на Турция, която не ги подкрепи) фактически са пак същите членки на Европейските общности с тяхното болно евро. Появата на нова валута, дори да е регионална, означава за тях катастрофа. Затова решиха да смажат инициативата в зародиш. Нещата са прости, съвсем според “Бръснача на Окам”*.
Каква съдба очаква Либия? Звучи направо страшно: страната със сигурност ще бъде разпокъсана, а нейният лидер, Кадафи – ликвидиран (освен ако не стане чудо). Какво чака САЩ и съюзниците им? Нещо печално, но повече от вероятно: ще се множат екстремистките и терористичните акции. И не само от страна на либийците. Най-голямата изненада за тези страни ще е да открият, че т. нар. въстаници всъщност са обикновени сепаратисти. И че нямат намерение да щурмуват Триполи, нито изобщо са имали. Най-важното за тях е да поставят петролните богатства под свой контрол. А сетне ще се изпобият помежду си.
Успехът на сепаратистите в Либия ще въодушеви и други. Например тези в кюрдския триъгълник Ирак-Иран-Турция. Началото ще бъде сложено в Ирак, щом се изтеглят окупационните войски. После пожарът ще се разпростре и другаде. Да не забравяме, че Мосул и Киркук са райони с извънредно богати петролни находища. Ще подкрепят ли Щатите иранските кюрди, ако те застанат срещу Техеран и настоят за “демократични преобразования”? И още как. Иран е следващата страна от дневния ред на демократизаторите. И в заключение един въпрос към координаторите. Нима не виждате накъде вървят нещата? Задава се пожар, в чиито пламъци ще пострадат всички…