Малко известен факт за българите е, че през Първата световна война България воюва срещу Русия на два фронта – в Добруджа и в Македония.
Военно участие на Русия в световния конфликт включва сраженията на нейните войски на Източния фронт срещу германо – австрийските войски, на Кавказкия фронт срещу турските войски, но също така и действията на императорските части и подразделения във Франция и Македония. Тези задгранични руски военни части обикновено са наречени „Руски Експедиционен корпус“. Сведения за него се сдържат в много руски архивохранилища, но основно във фондовете на Руския държавен военно-исторически архив (РГВИА) в Москва.
За участието на „Руския Експедиционен корпус“ в руската историография вече има значителни и сериозни изследвания. Акцентът в тях пада върху бригадите, действащи във Франция, а за тези в Македония има по-малко литература.
Едно от най- сериозните изследвания по темата излиза в Париж през 1933г. Негов автор е генералът от инфантерията Юрий Данилов. Използвайки руски източници, но също така и материали от архива на военното министерство на Франция авторът пише един задълбочен труд, озаглавен „Руските отряди на френския и македонския фронт“ (1916-1918).
Генерал Юрий Данилов и неговият труд от 1933г.
На фона на руските изследвания от различни периоди (белогвардейски, съветски и съвременни) изпъква липсата на български проучвания по въпроса.
Достатъчно е да отворим том 8 на академичната „История на България“, издадена през 1999 г., където в нейния дял III в цели 3 глави е разгледано участието на страната ни във войните за национално обединение. Там обаче сведения за руско военно присъствие на фронта в Македония няма?!
С основание възниква въпросът: как така българските историци академици не са забелязали руските войски в Македония? „Слепи“ ли са били да не видят, че сред многобройните противници на България в Първата световна война като член на Антантата с цялата си военна мощ застава и Русия.
След като няма нито едно българско изследване по тази тема това означава, че тя все още остава табу за съвременната българската историография.
Това е забележителен, но и срамен факт. Присъствието на руски войски в Македония сред противниците на българската армия е „изтрито“ от българската историография.
А такива войски има и по данните на френския Генерален щаб само през 1916г. във Франция и Македония са изпратени 745 руски офицери и 43547 долни чинове.
В интерес на истината трябва да отбележим, че в отделни общи изследвания, посветени на българското участие в Първата световна война се споменава и за руски войски в Македония. Но само се споменава и то сухо, мимоходом и с няколко реда.
Никога не се обяснява и не се търсят отговори на такива важни въпроси като : колко и кои са били тези руски войски наши противници и защо са се появили там?
Това навежда читателя неспециалист на извода, че става дума за някаква случайност или по-скоро изключение от руската балканска политика, натоварена по стара русофилска традиция само с „благородни“ намерения спрямо България и българския народ.
Първа световна война започва през лятото на 1914г. от Балканите. Добре известно е, че за неин повод служи атентатът в Сараево. Сръбското участие в атентата е безспорно, но обикновено в изследванията на историците убягва руското участие. То минава по две линии чрез руското посолство в Белград и чрез руското военно аташе полк. Виктор Артамонов под чийто контрол е тайната сръбска офицерска организация „Черната ръка“.
Посланик на Русия в Белград от 1909г. е Николай Хартвиг. Той пристига в Белград със специална мисия. Целта му е създаване на „Велика Сърбия“ за сметка на разрушаването на Австро-Унгария. Н. Хартвиг е немец по произход, но руската политика го превръща във фанатик панславист. Той се заема ревностно да изпълнява плана на Петербург и последователно работи за унищожението на Австро-Унгария, което става негова фикс – идея. Сърбия е средството за реализиране на този план, а цената ще я плаща България. Изпълнявайки инструкциите на Петербург, Н. Хартвиг изцяло моделира сръбската външна политика на антибългарска основа. Става един от организаторите на Междусъюзническата война от 1913г., довела до погрома на България и нейната първа национална катастрофа.
По това време Н. Хартвиг заявява: „Българофилството на руското общество е един непрестанал още сантиментализъм – и то пакостен сантиментализъм.
Аз признавам само реалната политика, т.е политиката, която е насочена към служенето на националните интереси. А от тази гледна точка,какво може да ни даде усилването на България? – Само неприятности и усложнения. Силна една България ще бъде непременно наш противник. Тя ще се стреми старателно и настойчиво да завладее Цариград и Дарданелите, и в това свое стремление, тя ще се спре на един съюз с враждебната нам Австрия. Да се разберем с една силна България, ние не можем, защото нашите интереси ще бъдат непримниримо противоположни с нейните. Съвсем друга е работата със Сърбия. Тя е нашият естествен съюзник. Интересите на Русия и на Сърбия никъде не се стълкновяват – напротив, те навсякъде съвършено съвпадат…“
Н. Хартвиг благославя изпълнителите на сараевския атентат, довел до началото на Първата световна война. Екстремистката му просръбска и антиавстрийска позиция през юлската криза от 1914г. съдейства за разпалване на войната. Той мотивира крайната неотстъпчивост на Сърбия по въпроса за разследване на убийството на престолонаследника Франц Фердинанд.
Н. Хартвиг дотолкова се вживява в ролята си, че не успява да оцени важността на последиците от Сараевския атентат за света, Европа и самата Русия, атентат, довел до световен конфликт, разрушил империята на Романови и установил болшевишката диктатура.
Посланик Н. Хартвиг умира от инфаркт на 10.07.1914г. Неговите действия обаче вкарват Русия във войната. Нападната от Австро – Унгария, Сърбия няма друг сериозен защитник сред великите сили освен Русия.
Така Русия се ангажира със сръбската кауза още от началото на световния конфликт. И този панславистки курс на руската дипломация се разпростира и в отношението й спрямо България.
Русия твърдо крепи статуквото, установено чрез договора в Букурещ от 1913г., който е унизил и ограбил България с изконни нейни територии – Македония, Източна Тракия и Южна Добруджа.
Евентуалната намеса на България във войната от гледна точка на Русия се оценява през призмата на имперските й интереси. За руския император Николай II
Първата световна война е война на пангерманизма срещу славянството, стожер
на което е Русия в Европа и Сърбия на Балканите. Тази панславистка доктрина
за войната отрежда предварително мястото на България в световния конфликт.
Тя е освободена с помощта на Русия и нейният народ е славянски по произход – убедени са в Петроград. Затова българите трябва да подкрепят Русия, респективно и своя вековен исторически враг Сърбия.
Тази доктрина лишава България предварително от правото й на избор на чия страна да застане в конфликта. Отрича се дори правото на страната ни да води самостоятелен курс с цел ревизия на Букурещкия договор от 1913г.
Приложението на панславистка руска концепция обаче се натъква на големи пречки. Те са свързани с краха на русофилство в България през Междусъюзническата война от 1913г. Тогава чрез поставените си лица русофилите Русия и лично император Николай II преразпределят османското наследство в своя полза и в ущърб на България. Нейното национално землище е разпокъсано допълнително в Букурещ и изконните български земи Македония, Тракия и
Южна Добруджа са предоставени с активното съдействие на Русия на съседите на България – Сърбия, Гърция, Румъния и Османска Турция.
В руската историография десетилетия наред се обвинява България, че през 1915г. поела курса на германизма във външната си политика. България, че проявила „черна„ неблагодарност за своето освобождение от 1878г., заставайки редом до враговете на славянството на Балканите.
Това обяснение обаче представлява обаче чисто и просто оправдание на руската антибългарска политика в Балканските войни (1912-1913).
Забравя се, че прогерманското правителство на В. Радославов идва на власт в самия край на Междусъюзническата война, когато за всеки български политик става ясно, че Русия е противник на българското национално обединение и наказва България, като санкционира нейният грабеж. Това са дните, в които един от главните виновници за погрома от 1913г. русофилският министър – председател Стоян Данев заявява публично: „Моята политика фалира!“
От там нататък правителството на В. Радославов поема по свой курс, който в крайна сметка през 1915г. нарежда България в лагера на противниците на Русия във войната – Централните сили (Германия, Австро – Унгария и Османската империя).
Разминаването между руските панславистки схващания и българската национална програма води до това, че през есента на 1915г. Русия обявява война на България.
Влизането на България във войната срещу Сърбия на 1/14.10.1915г. в съюз с Германия и Австро – Унгария означава и война с Антантата. Франция, Англия и Русия скъсват дипломатическите отношения с България и ни обявяват война.
И докато английско – френската реакция на българската намеса е по-сдържана, особено озлобена е Русия.
В издадени императорски указ гневно се констатира: „България, нашата единоверца, неотдавна освободена от турско иго с братската обич и кръвта на руския народ, открито отиде на страната на неприятелите християнската вяра и на славянството… За Русия България вече не съществува.“
И тази война е истинска, Тя ще се води по суша, въздух и вода, на два фронта – Добруджа, респ. Румъния и Македония.
Първите прояви на руско – българската война на Балканите са по море.
На Петковден (14/27.10.1915) българската морска столица Варна е бомбардирана
от руския Черноморски флот.
Важен е момента на бомбардировката. Това става, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските в Моравско и Македония и вече освобождават тези изконни български краища. В този момент, руската бомбардировка може да се оцени като подъл удар в гръб от коварния „освободител“. Артилерийската канонада по Варна продължава час и 7 минути. Снарядите сеят смърт и унищожение. На място загиват 9 души – 5 мъже, момче на 12 години и 3 жени. Ранени са 24 мирни граждани, 2 офицери и 4 войници. Това са първите жертви на руско – българската война.
Само появата на немските подводници U-7 и U-8, които атакуват противника с няколко торпедни устройства спасява Варна от пълно унищожение.
Морската война ще продължи и в следващата 1916г. Потопяването на руския ескадрен миноносец „Лейтенант Пущин”, потънал след взривяването му от българска мина на 25.02. 1916 г. в наши териториални води на подходите към Варненския залив предотвратява пореден руски артилерийски обстрел срещу Варна.
Така стигаме до изпращането на руските войски в Добруджа и Македония. Появата им в Добруджа е резултат от руско-румънския съюз на антибългарска основа.
Те са цял корпус, командван от ген. Андрей Зайончковски, в който има и Сръбско-хърватска доброволческа дивизия.
Действията на 3-та Българска армия на ген. Ст. Тошев и нейните части, най-вече Конната дивизия на ген. Иван Колев срещу руските войски са добре описани и остават извън нашата тема. Затова на тях няма да се спираме.
По-важното в случая е да се обясни появата и действията на руските войски в Македония. Както е добре известно, Солунският фронт възниква в края на 1915г. Той е създаден от Франция и Англия, чиито войски са прехвърлени от Галиполския
п-в в помощ на сръбската армия в Македония. Първоначално там пристигат 3 френски и 1 английска дивизия. Те са първите, които влизат в схватки с българските войски в Македония при Струмица, Криволак, завоя на Черна. „Солунската експедиция“ на френския ген. Морис Сарай завършва с неуспех в края на 1915г. Нито Сърбия е спасена, нито българите са разгромени. Понесли сериозни загуби съглашенските френско-английски войски се оттеглят на гръцка територия, където започват да се укрепяват, създавайки Солунския укрепен лагер, прераснал постепенно в Солунски фронт.
Генерал Морис Сарай
Всъщност тези съглашенски войски са спасени от пълен разгром от Германия.
В името на своите интереси, които не предвиждат приключване на войната на Балканите, тя спира българското настъпление на границата с Гърция.
Така в края на 1915г. в Македония се преминава към позиционна война, продължила чак до 1918г. В този момент противоборстващите групировки започват да подсилват войските си. От о-в Корфу в Солун по море са прехвърлени остатъците от разгромените през 1915г. сръбски войски, които са реорганизирани и превъоръжени. През 1916г. съглашенското командване привлича в Македония италиански и руски войски.
Първата световна война е коалиционна война и още от самото й начало Русия следва последователен курс на съдействие на западните си англо-френски съюзници. През март 1916г., за да отслаби натиска на германските войски под Вердюн, руското главно командване предприема частично настъпление при ез. Нароч, което му струва около 100 000 убити и ранени.
През юни 1916г., за да бъде спасена италианската армия е осъществен „Брусиловият пробив“ в Галиция и Буковина, при който е нанесено тежко поражение на австро – унгарските войски.
В рамките на тези активни руски действия, подчинени на целите на коалиционната война, през същата тази 1916г. руското участие във войната е разширено чрез изпращането на войски във Франция и Македония.
Появата им на Западния фронт и на Балканите е плод на френско – руската съюзна солидарност. През декември 1915г. в Русия пристига френският сенатор Пол Думер ( бъдещ френски президент в 1931-1932г.). Той има поръчение от своето правителство да сключи сделка, според която срещу предоставяне на френска военна техника и оръжие Русия трябва да изпрати във Франция 400 000- на войска. Руското „пушечно месо“ е спешно необходимо на френския съюзник. 1916г. е трудна военна година за Франция. Това е времето на голямата битка при Вердюн, където при отразяването на голямото немско настъпление Франция губи 350 000 души, което съставлява 25% общите френските загуби в цялата Първата световна война. Така че в тези месеци всяка помощ за Франция е добре дошла, особено от Русия, която разполага с неограничени човешки ресурси.
При обсъждане на френското предложение руското военно командване се оказва силно резервирано. Началник – щабът ген. М. Алексеев го счита за нецелесъобразно от военна гледна точка. Той счита, че руските войски ще бъдат в по-голяма полза на руския фронт. Военните съображения обаче са изоставени за сметка на политическите. Натежава волята на император Николай II, който настоява на „политическо“ решение на въпроса. Изпращането на руските войски в чужбина в помощ на съюзниците трябва да закрепи френско – руския съюз. Числеността на контингента обаче е редуциран. Цифрата 400 000 души е приета
за огромна. Планирано е руското участие да бъде в 7 бригади с численост не по-малко от 100 000 души. Впоследствие обаче има ограничаване на войските до 4-ри Специални бригади, които в 1916 – 1917г. участват в бойните действия във Франция
и Македония.
Генерал Михаил Алексеев
Политически въпросът е решен окончателно на 26.04.1916г. Тогава представителите на френското правителство Рене Вивиани и Албер Тома, от една страна и ген. М. Алексеев, от друга страна, подписват споразумение. То предвижда Русия да изпрати във Франция и в Македония освен първите две бригади още 5 с обща численост 50 000 души. Френското правителство се съгласява да поеме разходите за транспортиране, въоръжение и издръжка на тези части. Предвижда се даже Франция да достави оръжие в Русия за тези контингенти. Това обаче не е изпълнено главно заради активността на германските подводници, застрашаващи френските параходи.
Споразумението с Франция започва да се изпълнява от Русия веднага. През цялата 1916г, въпреки загубите на германо – австрийския фронт, главното руско командване създава 4 специални бригади и предоставя на съюзника си Франция общо 745 офицери и 43 547 войници.
1-ва и 3-та Специални пехотни бригади, създадени съответно в периода януари – юни 1916г. са изпратени за действия във Франция. Специално за действия на Балканите, в Македония Русия създава нови части и подразделения.
Най-напред заминава за Франция 1-ва Специална бригада. Началник – щаба на руската императорска армия ген. М. Алексеев решава на Солунския фронт да се изпрати т. нар. 2-ра Специална пехотна бригада.
Тя е новосформирана. Създава се през периода май-юни 1916г. в района на Москва първоначално от 3-ти и 4-ти Специален пехотен полк и Маршевия батальон.
Цели роти от съществуващи руски полкове влизат в новата бригада. По щат тя има 224 офицери и 9 338 долни чина.
Командир на 2-ра Специална бригада е генерал-майор М. К. Дихтерис. Началник щаба – Б.А. Дуров.
Командир на 4-ти Специален пехотен полк е полк. Тарбаев, на 4-ти Специален пехотен полк – полк. Александров, на Маршевия батальон – полк. Демянов. Полковник Шишкин е началник- щаб на бригадата.
Михаил Константинович Дитерихс е роден на 5.04. 1874г. Произхожда от семейството на чешки офицер, който служи в руската армия в Кавказ. Получава образование в Пажеския корпус и академията на генералния щаб през 1900г. Служи в Туркестан. Участник е в Руско – японската война от 1904-1905г. След това служи в Главното управление на Генералния щаб. Много близък е до началник- щаба ген. М.Алексеев. В началото на 1915г. е генерал – квартирмейстер на Югозападния фронт. Под негов контрол се разработват всички основни операции на фронта. През декември 1915г. е повишен в чин генерал – майор.
Генерал Михаил Дихтерис
В Русия 2-ра Специална бригада не е изцяло окомплектована. По споразумението французите трябва да предоставят всички необходими технически средства, стрелково оръжие, картечници след прехвърлянето на бригадата в Македония.
Интересен е маршрута, по който бригадата се прехвърля на Солунския фронт.
Тя се транспортира с кораби по море от пристанището Архангелск, където пристига през юни 1916г. към френското пристанище Брест. Първият ешелон в състав щаба и частите на 3-ти полк начело с ген. М. Дихтерис отплава с три парахода „Венецуела“ „Мартазан“ и „Умтали“ от Русия на 4.07.1916г. Прехвърлянето става в три ешелона, отплавали в разстояние няколко дни един след друг. Последните части на бригадата напускат Архангелск в средата на юли 1916г.
Самото плаване си е голям риск. Първите две денонощия транспортът се охранява
само от руската канонерка „Вайгач“. После е трябвало охраната да се поеме от английските бойни кораби, които обаче така и не се появяват. Опасността от германските подводници е голяма и английският флот просто се скрива.
По този повод началник-щабът на 2-ра Специална пехотна бригада саркастично отбелязва : „Може би то [английското правителство – б.а.] и да охраняваше нашето плаване, но как – аз не видях… Не зная кой следи за нашата безопасност, но впечатлението, което се създава е, че сме изоставени от всички.“
На 15.07.1916г. параходите с руските войски срещат френски бойни кораби, които поемат охраната им. На следващия ден охраната от френските кораби се увеличава до шест.
Руските войски на път за Франция
На 18.07.1916г. първите кораби, натоварени с войските на руската бригада пристигат в Брест. В 21.00 ч. вечерта в това френско пристанище пуска котва първият транспорт със щаба на бригадата начело с ген. М. Дихтерис.
Останалите части на 2-ра Специална пехотна бригада пристигат в Брест до 3.09.1916г.
В Брест френските власти тържествено посрещат своите руски съюзници.
На 19.07.1916г. е организирана специална церемония за руските гости. Освен официалните лица в нея участва и населението от околността на Брест, посрещайки руските войски с цветя и хубаво френско вино.
След това бригадата се прехвърля по железницата през цяла Франция в пристанището на Средиземно море Марсилия. Първите руски части пристигат в Марсилия на 22.07.1916г. Офицерите се настаняват временно по квартири в града, а войниците – в бараки в близкия лагер Мирабо.
Парад на руските войски в Марсилия
Не всичко върви гладко. В един от ешелоните на бригадата се случва инцидент.
На 15.08.1916г. група войници от един от батальоните се разбунтуват и убиват подполк. М. Крузе. Следствието установява, че причина за инцидента е суровото отношение на подполк. М. Краузе към подчинените войници, немската му фамилия и виното, което във Франция се продава свободно, за разлика то Русия, където от 1914г. е наложен „сух режим“. Съдени са 34 души. От тях 8 войници са признати за виновни, осъдени на смърт и екзекутирани. Други 18 души и всички офицери, замесени в инцидента са върнати в Родината.
На 5.08.1916г. с военните кораби „Галия“ и „Гюшен“ бригадата отплава от Марсилия за Солун. Прехвърлянето й става в три ешелона. Първи пристига 3-ти полк, а след него и 4-ти полк. В първият ешелон е и щаба на командващия ген.
М. Дихтерис. Плаването по маршрута Марсилия – Солун е предимно през нощта, като целта е да се избегне рискована среща с неприятелски кораби в Средиземно море.
Руски войски на пристанището в Марсилия през 1916г.
В Македония руските войски не влизат веднага в боеве. Необходимо е време, за да бъдат превъоръжени и обучени да боравят с новото стрелково оръжие, което име предоставено, както и да бъдат снабдени с обоз. Това е належащо, защото в състава на бригадата няма специално обучени планински части и подразделения, каквито могат да действат в планинско – гористите условия в Македония.
В покрайнините на Солун частите на бригадата са разположени в специалния съглашенски военен лагер. Докато бригадата се окомплектова и превъоръжава, трябва да се реши друг важен въпрос, който има политически измерения, а именно : как ще воюват руските войски в Македония. Има две възможности – самостоятелни бойни действия или в подчинени на другите съюзнически части.
Веднага след пристигането на 2-ра Специална бригада в Солун постъпва молба от Сръбското командване за включване на руските войски в състава на Сръбската армия. Ген. М. Дихтерис обаче отказва под предлог, че е „неудобно да се включва войската на велика сила в състава на малка държава като Сърбия“. Руският генерал не желае да изгуби правото си на глас в съвещанието на старшите военачалници на всички съюзни войски в Македония.
Всъщност Русия вече има свой представител пред съюзните й сръбски войски.
Това е полк. В. Артамонов – бившият военен агент в Белград. Той съпровожда сръбските войски при евакуацията им през Албания и след това по море от о-в Корфу до Солун. Пристига в Солун заедно със сръбски войски. В Солун полк.
В. Артамонов поема функциите на руски комендант в града. Участва активно в различни дейности, свързани с руското военно присъствие на Солунския фронт, в това число и като председател на комисията по евакуация на болните и ранените руски войници.
Руска пехота марширува по улиците на Солун в 1916г.
Още незавършила своето съсредоточаване 2-ра Специална бригада е хвърлена в бой. Фланговите удари на българските войски, започнали
на 17.08.1916г. чрез Чеганската и Струмската операция принуждават щаба на
ген. М. Сарай да вземе спешни мерки.
На 20.08.1916г. ген. М. Сарай свиква съвещание на всички старши военачалници
на съюзните контингенти. На него за пръв път присъства и командирът на 2-ра Специална руска бригада ген. – майор М. Дихтерис. Обсъжда се въпроса за съсредоточаване на свободните войски с цел отразяване на българските флангови удари, което трябва да доведе впоследствие и до контранастъпление.
Съглашенското командване решава да подпомогне сръбската армия, чието положение в края на август 1916г. е тежко. Тя е притисната от 1-ва Българска армия на охридчанина ген. Климент Бояджиев, настъпваща в направлението Битоля – Лерин – Острово.
На този застрашен участък сръбското командване прехвърля Вардарската дивизия и -1- ва Тимошка бригада от състава на 2-ра армия. На левия й фланг, южно от Островското езеро ген. М. Сарай се стреми да създаде силна групировка, в която
Влизат две френски дивизии (156-та и 57-а) и руската 2-ра Специална бригада
под общото командване на френския ген. Кордоне. Задачата на тази съглашенска групировка, която има пехота, артилерия и даже кавалерия е да направи обход на десния фланг на настъпващите български войски. Главният удар е замислено да нанесат дивизиите на съседната 3-та сръбска армия.
Така руската бригада се оказва в един участък заедно със слабите числено 57-а
и 156-та френски дивизии. При това без да разполага със специално подготвени планински части и дори обози.
В началото на септември 1916г., без да изчака докрай съсредоточаването на своите войски, ген. М. Дихтерис само със 3-ти полк на бригадата си настъпва от Верия към Кожани.
На 10.09.1916г. частите на 3-ти полк заедно с френските войски влизат в първия бой на Солунския фронт. Руските войски помагат на сърбите за изтласкването на българите от костурското село Мокрени. На 11.09.1916г. руските части завземат Влахоклисура.
Впоследствие 2-ра Специална бригада се оказва на острието на съглашенския удар в посока Битоля. Големият град с население от 60 000 души, бивш център на вилает в Османската империя е главен обект на съглашенското контранастъпление. Планира се овладяването му и превръщането му в столица на сръбските войски и правителство.
1-ва Българска армия е поставена в тежко положение. В продължение на цели
3 месеца тя е принудена да води ожесточени боеве с превъзхождащи сили на Антаната. На фронт с дълбочина от 50 км. 1-ва Българска армия дава 6 сражения
( Малка Нидже, Лерин – Каймакчалан, Кенали – Брод, Тепавци – Полог, Балденци – кота 1212 и Червената стена – кота 1050 – Маково – Градешица ) и извършва пет отстъпления.
На 14.09.1916г. сръбските войски завладяват Горничево, групата на ген. Кордоние – Айтос и Нереска, а руските войски – няколко височини северно от Влахоклисура.
Куриозен факт е, че заедно с 3-ти полк настъпват френска планинска батарея и ескадрон Африкански стрелци.
На 17.09.1916г. съглашенските войски си връщат град Лерин, освободен месец преди това. от българите. Тук първи влизат френски войски на ген. Леблуа. Овладяването на Лерин и неговото поле създава благоприятни условия за настъпление на север към Битоля на територията вече на Вардарска Македония.
Руските войски настъпват към село Арменско, западно от Лерин, като поддържат връзка с френски отряд на полк. Бобле, който се движи по пътя от Кожани към костурското село Руля. На 17.09.1916г. французите овладяват Неволяни, а руските войски достигат село Желево.
Настъплението на френско – руските войски продължава и в следващите дни.
След редица боеве те изтласкват частите на българската 8-а Тунджанска дивизия северно от Лерин. От донесенията на щаба на ген. М. Дихтерис става ясно,че руските войски са се сражавали с части на 51-ви, 52-ри и 23-ти полк на 8-а Тунджанска дивизия.
На 24.09.1916г. в района на село Арменско руските части водят много тежък бой с българските. В него по руски данни 3-ти полк понася чувствителни загуби – 10 офицери и 576 войници.
В края на септември 1916г. цялата 2-ра Специална бригада се съсредоточава в района между град Лерин и жп станция Лерин. Тук ген. М. Дихтерис поема командването на своите два полка, колониален полк зуави и две артилерийски групи.
За действията на частите на 2-ра Специална бригада в септември 1916г. ген. М. Сарай издава специална заповед N 10 от 19.10.1916г. В нея се говори за успехите
на 3-ти Специален полк на бригадата, който в периода от 9 до 26.09.1916г., сражавайки се във високопланинска местност „изпълнил блестящо операцията против българските войски.“ В заповедта специално се набляга на приноса на полка за овладяването на укрепената българска позиция северно от Арменско и съдействието, което оказва за падането на Лерин.
Настъпление на руските войски в Македония през 1916г.
По-нататък действията на руските войски в Македония са свързани с преследване на отстъпващите след боя за Каймакчалан български войски на север.
На 4.10.1916г. ген. М. Дихтерис получава задача да преследва противника, да разкъса линията на отбрана, заета от ариергардите му, като настигне и влезе в бой с основните български войски. Настъплението с двата полка на 2-ра Специална бригада започва вечерта на 4.10.1916г. Никой от настъпващите руски части не предполага, че ще срещне съпротива. Руските войски подценяват и разузнаването. На 2 км. от село Негочани, пред телените заграждения руските полкове са посрещнати от ураганния картечен и пушечен огън на българите. Само при атаката на Негочанската позиция на 4.10.1916г. руската бригада губи 250 души. Планираната „лека разходка“ до Битоля се проваля поради упоритата българска съпротива.
Тежките боеве с ариергардните български части продължават и в следващите дни и месеци. За да се придвижат от Негочани до Битоля, на руските войски им трябва месец и половина време. По руски данни само при атаките, предприети на 6 и 14.10.1916г. бригадата губи съответно 8 офицери и 450 войници в първата и 367 войници във втората.
Според донесенията на щаба на ген. М. Дихтерис от началото на бойните действия до 15.10.1916г. неговата бригада губи 5 убити и 18 ранени офицери и 173 убити, 1099 ранени и 128 изчезнали, или общо 1423 души.
Руските загуби за повече от месец боеве на Солунския фронт са значителни не само поради силната българска съпротива, но и поради недостига на артилерия. Слабата артилерия, с която разполага щаба на ген. М. Дихтерис го принуждава типично по суворовски да хвърля войските в унищожителни пехотни атаки във високопланински и гористи местности, лесно отблъсквани с картечен, пушечен и артилерийски огън на българите.
Едва на 6/19.11.1916г. в 9.30 ч. сутринта в Битоля влиза 1-ви батальон на 3-ти Специален руски полк заедно с френска и сръбска кавалерия. Това е първият голям град във Вардарска Македония, окупиран от съглашенските войски. Приносът на руските съюзници на сръбските поробители на Македония за овладяването на Битоля е безспорен.
За да няма съмнение какви са истинските цели на руското военно присъствие в Македония, в частност в град Битоля, ген. М. Дихтерис издава специална заповед.
Той подчертава важността и значението на овладяването на Битоля.
А победата била израз на „славянското единство“, скрепено не само с обща вяра и обща история, но и съвместно от пролятата кръв в боевете на Великата световна война.“
Налице е за пореден път типичното руско (панславистко) тълкуване на тезата „славянското единство“, защото един български град в Македония се окупира
от руски войски и се предава на славяните сърби, за да унищожават други славяни българи.
От събитията, свързани с падането на Битоля през 1916г. става ясно, че Русия не е никакъв освободил на македонските българи, а обратно, техен поробител. За което нейните войски в Македония получават специални благодарности, ордени и медали от сръбския съюзник.
Два дена след овладяването на Битоля в града пристига престолонаследникът на Сърбия Александър Караджорджевич. Той изразява особената си признателност за помощта на руските войски. Поздравления постъпват и от ген. М. Сарай.
Сръбският престолонаследник Алкеснадър и ген. Морис Сарай в Битоля
На 10.01.1917г. за боевете под Битоля ген. М. Дихтерис е удостоен с висшата награда на Франция ордена на Почетния легион, създаден от император Наполеон. Ген. М. Дихтерис е награден и в Родината си с ордена „Св. Владимир“, II-ра степен с мечове.
След овладяването на Битоля настъплението на съглашенските войски постепенно замира. Фронтът се установява по височините, разположени на около 5 км. северно от Битоля. Българската отбранителна линия се установява при Червената стена – кота 1248 – кота 1050 – Маково – Градешница. Тук българските войски заемат твърдо позиции за отбрана, които ще удържат до края на войната в Македония през септември 1918г.
Съгласно заповедта на Главнокомандващия съюзните войски N 2139 /3 от 11/24.11.1916 г. 2-ра Специална бригада влиза в състава на 1-ва Сръбска армия.
Остава обаче в подчинение на руския Генерален щаб и заема позиции в завоя на
р. Черна.
Руски войници в Солун през 1916г.
През октомври 1916г. на Солунския фронт пристигат нови подкрепления от Русия – 4-та Специална бригада. Тя също влиза в състава на Сръбската армия.
4-та Специална бригада е последната от 4-те руски бригади, специално създадени за действия в помощ а съюзниците във Франция и Македония. Има в състава си също два специални полка, с номера 7 и 8, сформирани в Москва. Командир на 7-и полк е полк. Мочулски, а на 8-и полк – полк. Грундщрем.
Бригадата е сформирана по смесената система, подобно на 3-та бригада, изпратена във Франция. 3 роти за всеки полк са взети от действащите полкове на руската императорска армия. Останалите 9 роти се формират от запасни батальони, в които има по-слабо обучени войници, дори опълченци. В първоначалния състав на 4-та Специална пехотна бригада влизат 180 офицери и 9 368 долни чинове.
Командва се от ген. – майор М. Н. Леонтиев. Изборът му не е случаен. Той има голям дипломатически стаж на Балканите.
Максим Николаевич Леонтиев е роден през 1871г. Завършва Пажеския корпус и Николаевската академия на Генералния щаб (1896). После служи в лейбгвардията и Кавказкия военен окръг. От 1900г. е щабен офицер при командващия Сибирския военен окръг. Във връзка с военните действия на Русия против Китай предприема разузнавателна експедиция в Монголия. След успеха й е награден с орден Св. Анна, III-та степен и е повишен в чин подполковник. После е изпратен да служи на Балканите. През май 1901г. М. Леонтиев за кратко е помощник военен агент (аташе) в Цариград. През октомври 1901г. е назначен за военен агент на империята в Румъния. През 1905г. е полковник и военен агент (аташе) на Русия в България, където остава до 1911г.
През 1911г. М. Леонтиев е назначен за командир на 85-ти Виборгски пехотен полк, чийто шеф е германският император и пруски крал Вилхелм II. От април 1913г., т.е. месец преди края на Балканската война М. Леонтиев е вече генерал – майор и
военен агент (аташе) в Цариград. През ноември 1914г. става и. д. генерал – квартирмайстер на Генералния щаб. От юни 1916г. поема командването на руската 4-рта Специална бригада. В 1917 г. назначен за военен агент (аташе) в Гърция, която по същото време влиза във войната на страната на Антантата.
Прехвърлянето на 4-та Специална бригада на Солунския фронт става по същия маршрут, използван от 2-ра Специална бригада: Архангелск – Брест- Марсилия – Солун. Въпреки настояванията на френския посланик М. Палеолог 4-та Специална бригада е готова за отплаване едва на 11.09.1916г.
В средата на септември 1916г. бригадата отплава от Архангелск на парахода
„Мартизан“. През октомври прави десант в Брест и Ла – Палас във Франция.
От там е транспортирана по суша до Марсилия, от където отплава за Солун.
Там пристига на борда на парахода „Лютеция“ в периода от 10 до 20.10.1916 г.
4-та Специална бригада не започва веднага в боеве. Тя е оставена на обучение и превъоръжаване в продължение на месец на специално построен учебен военен лагер.
В края на ноември 1916г. заедно с 2-ра Специална бригада тя влиза в разпореждане на сръбското главно командване. Двете руски бригади сменят на фронта няколко обезкървени от предишните сражения сръбски части.
Според донесението на щаба на ген. М. Леонтиев на 2.12.1916г. неговата бригада се намира в завоя на р. Черна при село Брод. Тя е в състава на 1-ва Сръбска армия и участва в нейните боеве против българските части в този участък на Солунския фронт. Появява се на фронта на 7.12.1916г. Само за два месеца бойни действия 4-та Специална бригада губи 3 офицера и 520 войници убити и ранени.
Загубите на руските войски в Македония са резултат не само от боеве с българските войски. Към 1.01.1917г. над 50% от личния състав на бригадата (963
офицери и 5 290 долни чинове) са болни. А в края на 1916г. и началото на 1917г.
и в руските войски, както и сред останалите съглашенски части върлува маларията.
Опитите на руските бригади да пробият българо- германските позиции в битолския участък на Солунския фронт се провалят. В самия край на 1916г. съгласно решението на щаба на Източната армия в Солун и руските войски преминават към отбрана на Солунския фронт.
Руски войници в Солун с полковото си знаме
Повече бригади за бойни действия извън руска територия Русия не изпраща.
Влияние оказват големите загуби на руския фронт и необходимостта от тяхното попълване. Активността на германските подводници в Бяло море също застраша транспортирането на нови руски военни части в чужбина.
Освен това през август 1916г. Румъния, окуражена от руските успехи на Източния фронт влиза във войната на страната на Антантата. Налага се Русия да помага на своя румънски съюзник с цял корпус. След разгрома на Румъния от България и нейните съюзници в края на 1916г. възниква Румънският фронт. Тук са изпратени руските части от Северозападния фронт. Тяхното място е заето от 5-та, 6-та и
7-а Специална пехотна бригади, подготвени дотогава за изпращане във Франция.
Прекратяването на изпращането на руски войски в чужбина е съгласувано с правителството на Франция. Така в историческата за Русия 1917г. на фронта в Македония има две руски бригади.
Революционните събития в Русия през 1917г. се отразяват отрицателно върху състоянието на руските войски на всички фронтове, в това число и в Македония.
В края на март 1917г. в щаба на руските войски в Македония пристига вестта за абдикацията на император Николай II. Налага се ген. М. Дихтерис да разяснява на подчинените си смисъла на този важен за държавата му акт. Той се опитва да опази войската си от политизиране и да подчертае, че главната задача е победа във войната. Ген. М. Дихтерис е монархист и не одобрява абдикацията на Николай II, но се примирява и бригадата полага клетва за вярност пред новата власт – Временното правителство на Русия.
Последният епизод на руското участие на Солунския фронт е свързан с пролетната офанзива на Антантата през 1917г. Тя стартира в битолския участък на фронта още през март 1917г. В продължение на цели три месеца силите на Антантата се опитват на различни участъци на фронта да осъществят пробив в българските отбранителни позиции.
През май 1917г. руските войски са привлечени в настъплението в района на река Черна. При подготовката му съглашенските войски са обединени в ударна групировка под командването на френския ген. Леблуа. Тя включва френски, италиански и руски войски. Според руските историци руските войски са използвани основно от съглашенското командване като таранна жива сила и пушечно месо.
Артилерийската подготовка в завоя на р. Черна е на 5.09.1917г. 4 дена по-късно започва пехотната атака на съглашенските войски. Френско- италианско – руските войски атакуват българо – германските позиции по целия им фронт в 6.30ч. сутринта. На някои участъци съглашенците успяват да проникнат в първата отбранителна линия. Веднага обаче българо- германските войски контраатакуват и възстановяват първоначалното положение. Руската бригада се сражава много храбро. Тя настъпва в две колони: с 3-ти полк на полк. Тарбаев и с 4-ти полк на полк. Александров. Най – добре се проявява 4-ти полк, който атакува височината Дабица, отбранявана от германци. След кръвопролитен бой Дабица пада в руски ръце към 8.00ч. сутринта на 9.05.1917г. Руснаците пленяват даже 78 германци, в това число 4 офицери от 42-ри германски полк.
Успехът с овладяването на Дабица не е развит, защото руските войски не получават подкрепа от съседните части. Същия ден вечерта под ураганен огън на германската артилерия, концентрирала оръдията си срещу изолираните руските войски те са принудени да изоставят Дабица.
Само на 9.05.1917г. 2-ра руска бригада губи 25 офицери, от които 3 убити и 950 войници. До края на май 1917г. руските загуби в завоя на Черна (убити, ранени, изчезнали) достигат 1200 души. 4-ти полк на 2-ра бригада е обезкървен. Той губи 50% от личния си състав. Още по-големи от руските обаче са италианските (2400 души) и френски загуби (4000 души).
Така в пролетните боеве през 1917г. всички съглашенски войски търпят поражение. На 21.05.1917г. щабът на ген. М. Сарай прекратява настъпателните операции на Солунския фронт.
Този път награди няма. Ген. М. Дихтерис е потресен от ужасните загуби и на 18.05.1917г. изпраща рапорт до ген. М. Сарай за необходимостта да се снеме бригадата му от фронта и да се изпрати в тила. Според същия рапорт руските загуби в бригадата към този момент са 4400 убити и ранени и 8000 болни.
Ген. М. Сарай приема аргументи на руския си колега и на 24.05.1917г. издава заповед за извеждане на руските войски в тила. 2-та бригада е изтеглена към Екши су. В тила е изтеглена и 4-та бригада.
От 13.06.1917г. двете руски бригади окончателно излизат от състава на сръбската армия. От този момент руските войски в Македония са вече пряко подчинени на ген. М. Сарай.
Заповедта за снемане от фронта и изтегляне в тила съвпада с започналата вече реорганизация на руските войски в Македония. Тя е осъществена в периода май- юни 1917г. Бригадите са обединени във 2-ра Специална дивизия. Тази дивизия е под N 2, защото под N 1 е дивизията, създадена от бригадите във Франция.
В Македония бившата 2-ра Специална бригада формира 1-ва бригада на дивизията, а 4-та Специална бригада – нейната 2-ра бригада.
За неин командир е определен ген. М. Дихтерис и той встъпва в длъжност на 5.06.1917г. Но в началото на юли 1917г. е отзован в Русия. Отзован е и ген.
М. Леонтиев. Командир на 2-ра бригада на дивизията става произведения в
генерал бивш командир на 3-ти Специален полк полк. Тарбаев. След напускането на ген. М. Дихтерис той поема и дивизията. Командването на 1-ва бригада временно поема полк. Александров, който остава командир и на 4-ти Специален полк.
Процесът на реорганизация на руските войски в Македония в дивизия се забавя месеци наред. По плановете новата дивизия трябва да е пълноценна, т.е. да има пехота, артилерия, инженерни войски и обоз. По данни към 1.10.1917г. численият й състав трябва да бъде по щат 377 офицери и 17 928 войници. Но на 16.10.1917г., за да попълни този щат не й достигат все още 143 офицери и 6500 войници.
На 14.09.1917г. на параходите „Двина“и „Царица“ в Лерин пристигат съединенията на 2-ра Специална артилерийска бригада. Тя е в състав 44 офицери и 1 510 войници под командването на полк. Студенцов.
На 2.11.1917г. на парахода „Адмирал Чихачов“ пристига 2-ри Специален сапьорен батальон в състав 11 офицери и 5 френски, 612 руски войници и 9 френски.
Френското командване предоставя материалната част на артилеристите едва в края на декември 1917г.
Без да е приключила реорганизацията на 2-ра Специална дивизия, френското командване я изпраща на фронта. Това решение е взето преди всичко, за да не се допусне падане на дисициплината сред личния й състав.
На 24.07.1917г. 2-ра Специална дивизия сменя 76-та френска пехотна дивизия на т. нар. приезерен участък от 60 км., разположен между Охридското и Преспанското езеро. Дивизията е подчинена на френския ген. Гросети. 2-ра руска дивизия не успява да уплътни позицията, която заема, но въпреки това през август 1917г. отблъсква две атаки на противника.
На 29.10.1917г. за командир на 2-ра Специална дивизия е назначен ген.
генерал В.Л. Тарановски, пристигнал от Русия. Той убеждава ген. М.Сарай, че неговото правителство ще изпълнява съюзническия си дълг.
Голям проблем за френското командване се оказва дисциплината в частите на дивизията, която се влошава постоянно, а бойният дух на личния състав необратимо започва да пада. Влияние за това оказват и частите, пристигнали от Русия. Техните антивоенни настроения са предадени на заварените руски войски в дивизията.
През 1917г. и на Балканите руските войски започват да губят боеспособността си. Затова говори фактът, че френското военно командване постоянно уведомява Временното правителство в Петроград, в които изисква смяната на различни командири с мотиви загуба на контрола от тях над подчинените им части.
Революционизирането на руските войски в Македония върви необратимо, макар и със забавени темпове спрямо същия процес на Руския фронт.
Войнишки комитети в руските войски в Македония са избрани едва през август 1917г. Военнополеви съдилища, учредени според юлската заповед на министър- председателя А. Керенски се появяват едва през ноември 1917г.
През 1917г. антивоенните настроения по всички фронтове се засилват и обхващат и руските бригади във Франция и Македония.
През април 1917г. ген. М. Сарай съобщава на руския консул в Солун за безредиците в 4-та Специална бригада. Той изисква отзоваването на командира й
ген. М. Леонтиев. Посетилият бригадата консул констатира, че няма безредици,
но признава, че много войници и даже офицери са недоволни от своите началници. Ген. М. Леонтиев все пак е сменен.
Руските войски са използвани и за други цели. През юни 1917г. в Атина започват сблъсъци между привържениците на крал Константин и просъглашенски настроения премиер Елефтериос Венизелос. Антантата окупира Атина и налага абдикацията на краля. Последиците са влизане на Гърция във войната на страната на Антантата. В окупацията на гръцката столица участва бившият 3-ти Специален полк на 2-ра Специална бригада и 1 баталъон на 4-ти Специален полк. Руските части са прехвърлени от съюзниците без да бъде уведомен Петроград. Намесва се Временното правителство, чийто външен министър М. Терещенко чрез руския посланик в Гърция изисква от френското командване извеждането на руските войски от Атина, което е скоро изпълнено. Тези събития засилват настроенията сред бригадите за връщане у дома.
Затова съдейства и поведението на френското командване, което става все по-безпардонно към руските войски. През август 1917г. то иска отзоваване едва ли
не на целия команден състав на руската дивизия.
Временното правителство няма сили да се противопостави и на 24.10/5.11.1917г.
то предоставя на Франция правото да се разпорежда с руските бригади в Македония. Френските власти получават формален повод да постъпят, както преценят с руските войски.
Така руското Временно правителство изоставя своите войски в чужбина на произвола на съдбата. След два дни то е свалено от власт от болшевиките.
Под въздействие на обявения от болшевиките „Декрет на мира“ руските войници искат незабавно да се върнат в Родината си. Но френското командване обявява,
че този декрет няма действие спрямо руските военни контингенти в чужбина. След потушаването на вълненията и бунтовете във френската армия новият военен министър Жорж Клемансо решава да сортира руските военнослужещи, като им дава право на избор между три възможности : служба във френската армия, военни работници в тила от типа на строителните батальони или каторга в Алжир. Тази сортировъчна система се прилага първо във Франция, а след това и в Македония, където и без това руската дивизия е обхваната от много силен процес на разложение.
При новия френски главнокомандващ ген. Гийом, сменил в декември 1917г.
М. Сарай съдбата на руската дивизия е решена окончателно. Изплашено от бунта
на руските войници на Западния фронт, френското командване се стреми да разформрова дивизията.
През януари 1918г. положението на руските войски в Македония се променя. Заради многото случаи на неподчинения и разпада на дисциплината те са снети
от фронта, като предават своя участък на френските си съюзници – 176 -ти френски полк. Руснаците са изтеглени в тила и разпръснати по лагери в Македония. Раздробяването на руските войски цели осуетяване на възможни бунтове.
Най-големият от легерите е във Верия, където са концентрирани 6 000 руснаци. Започва и разоръжаване на личния състав. Несъгласните с този акт офицери са отстранявани от длъжност.
След разоръжаването на дивизията на 28.01.1918г. ген. В.Тарновски издава заповед за нейното разформироване. Така завършва бойната дейност на руските войски в Македония, продължила от септември 1916г. до януари 1918г.
По руски данни общите загуби на 2-ра Специална дивизия на фронта в Македония са 65 офицери и 4140 унтерофицери и войници.
След разформироването на руската дивизия започва сортиране на нейния личен състав.
По данни на руския историк А. Ю. Павлов от 19 031 души 11 522 се записват в работническите отряди, 252 пожелават да се сражават на фронта, 4 746 са изпратени в Северна Африка, 2 099 остават да се лекуват в болниците.
От втората група французите създават 10 батальона, два от които са подчинени на английското командване (около 1 800 души). Условията на работа на трудовите баталъони в Солун са много тежки. Някои бивши руски войници са изпратени на
о-в Крит и в Микронис (Греция). Но най-тежко е положението на войниците, транспортитани на каторга в Северна Африка.
Правителството на Съветска Русия постоянно поставя въпроса за репатрирането на руските войници. Процесът на преговори, осъществени с посредничеството на Червения кръст се проточва дълго време след края на Първата световна война. Основната маса руски войници се завръщат във вече болшевишка Русия през 1920г. Репатрирането им завършва окончателно през 1923г. Голяма част от личния състав на руските специални бригади след репатрирането им се включва в Гражданската война. Според изследванията на руските историци 2/3 се сражават на страната на Червената армия, а 1/3 влизат в бялото движение. Една значителна част от командните кадри на специалните бригади дори стават белогвардейски военачалници. Ген. М. Дихтерис доживява болшевишката революция. Включва се активно в „бялото движение“. Участва в метежа на чехословашкия корпус през 1918г.
Става негов началник- щаб. Той е командващ Сибирската армията при ген. Колчак и военен министър в неговото правителство в Омск. Ген. М. Дихтерис е последният главнокомандващ на „белите“ войски в руския Далечен Изток през 1922г. Умира през 1937г. в емиграция в китайския град Шанхай.
Ген. М. Дихтерис през 1922г. в емиграция
Ген. М. Леонтиев в началото на 1918г. се установява във Франция като представител на Временното правителство. През 1920г. е назначен за военен агент и представител на Руската бяла армия на ген. Врангел в Прага, където остава до 1923г. В средата на 20-те години се преселва във Франция. Установява се на Ривиерата. Открива ресторант в Монте Карло. През 1936г. заминава на о-в Таити ( тогавашна френска колония), където умира на 9.06.1948г.
Част от руските войници служили в специалните бригади обаче остават в чужбина поради стечение на обстоятелствата или поради отрицателното си отношение към болшевишката диктатура в Родината им.