Путин, Немцов: защо нищо не разбираме от Русия

Путин, Немцов: защо нищо не разбираме от Русия

Публикувано от:
Да се смеем ли или да плачем? След убийството в Москва на Борис Немцов, на когото почти никой не знаеше името, в пресата процъфтяват най-примамливи заглавия: “Путин ме уби”. “Аз съм Немцов”.

И лицето на този възрастен 55-годишен младеж, чийто кестеняви къдрици са посивели, минава по всички телевизионни екрани. След бързо кликване в Уикипедия всички коментатори възхваляват бившия губернатор на Нижни Новгород, който бил вицепремиер, натоварен с енергийния сектор по времето на Борис Елцин. Точно преди големия крах от 1998 г., който възвести края на псевдодемократичния антракт на Русия.

Цяло едно поколение, това на Борис Немцов, но също на Егор Гайдар, Ирина Хакамада, Григорий Явлински или пък Сергей Кириленко, смятан за вундеркинд, беше пометено от това цунами. Нека този, който е безгрешен, пръв хвърли камъка по тях.

Заклещено между червените барони, превърнали се в бизнесмени, крадците от съветската измет и бившите приятели на Комсомола (комунистическата младеж), които смятаха за по-правилно да си присвоят богатствата на страната, вместо да важничат по подиумите, демократите се разлетяха, подобно на рояк врабчета, докато Владимир Путин, най-напред начело на ФСБ (бившето КГБ), след това назначен за премиер, бе извикан на помощ на една страна във фалит. Почти 48 процента от населението вече не получаваше заплати или ги получаваше под формата на кибритени кутии.

Дълго време руснаците изпитваха злоба към това поколение от млади магьосници чираци, които след толкова сълзи ги бяха довели до нова катастрофа. Днес все още мнозина не са им простили. И ако руснаците, за голямо учудване на Запада, получават екзема, когато им хвалят заслугите на демокрацията, то е защото си спомнят, че тя приключи с един гигантски “бардак”.

Руснаците имат памет. Както и състрадание. Те отдадоха почит на бившия губернатор на Нижни Новгород, както винаги правят пред мъртвите. Но емоциите, размазани като конфитюр, ги оставят безразлични. Що се отнася до моралните поуки… Бедните западни медии! Те доста се затрудняват с Русия. Това е защото Русия е твърда земя! Вледенена! Безмилостна към своите. И когато вървите в тундрата, в тайгата, чувате: храс! храс! Защото краката ви стъпват върху костите на милиони!

Да се смеем или да плачем? “Путин ме уби”. “Аз съм Немцов”. 

Цялото празнословие на западните медии, тяхната необразованост, презрението им към трагичната история на една страна, се резюмират в тези недостойни първи страници.

Пресата забрави, че в златните години на триумфиращата демокрация, по времето на Немцов, на Гайдар, на Явлински, на Хакамада или на Кириленко, бяха убити десетки банкери, депутати, журналисти или бизнесмени. Методът почти винаги беше един и същ. Един или няколко куршума в гърба. И по онова време наемните убийци, пренатоварени от работа, пируваха в най-разкошните ресторанти, които отваряха вратите си за тях. Шампанското се лееше в изобилие. Момичетата бяха красиви. Парите лесни. Хайде, давай!

Насред тази врява един мъртвопиян руски приятел ми каза: “Виж, гълъбице, ние сме в прогрес. До неотдавна брояхме мъртвите си с милиони, днес само с десетки. Никога, никога не трябва да се отчайваш от Русия. И вместо да я разбираш, трябва да я обичаш”.

 

Автор: Ирина дьо Шикоф е френски журналист и писател. Тя е била кореспондент в Москва на “Фигаро”. Автор е на книгата Adrien ou le songe Russe на издателство Fallois.

 

Превод от френски: Галя Дачкова