Сред постмодернистките рефлексии върху Балканите, ангажирани с развенчаване на всякакви „митове” и съграждането на нови небивалици за една дузина народи, от древни до по-млади — стойностната историко-социологическа литература сякаш потъна в своята ентропия. „Разчекна” се, така да се каже, между Ориента и Оксидента. Зарови се в множество факти, трендове, псевдоанализи, катерейки една „мета” структура на нова културно-духовна катедрала тук на Балканите. Докато куполите на нашето православие все тъй лъщят, ако не с позлата, то от дъжда на слънцето…
Разделени на източни и западни, че и на провален Север и Юг, разкъсвани от стари филства и фобства, реанимирани ксенофобии, национализми, изкушени от един нов „искейпизъм”, сиреч бягство от себе си, и мним космополитизъм — балканските хора изглеждат за сетен път объркани сред своите „множествени” идентичности, каквито ни натрапва глобалният свят.
В този лабиринт на „гори и шубраци”, на потайни завери, на борби за национално освобождение, на коварна дипломация на великите сили — една „типична” балканска идентичност системно чезне и се пилее. Че и ревностно се отрича от мастити западноевропейски академици.
В не по-малко противоречив порядък и австрийски историци напоследък представиха свои трактовки на „отоманството”, „като такова”. Скудоумни наративи за живота, бита и нравите на „балканците” в пределите на някогашната Отоманска, че и Австро-унгарската империя, като лоно в което са живели едва ли не безметежно, заливат читателя.
Попрочетохме и за влиянието на имперска Русия за българската държавност, възкръснала след 500 години „турско присъствие”. И съвсем не освободена, а „окупирана”, както пише в Санстефанския договор…
Стойностен сборник с очерци върху най-новото битие и перипетии на балканската идентичност ни представя руският проф. В. И. Косик. Особеният му принос се състои в това, че е бръкнал не само в много архиви. Но е преосмислил толкова обрати в балканската политика, държавно строителство, дипломация, културни наслоявания, че читателят ще го чете и пак ще се връща към писаното.
Сборникът със 7 исторически очерка за България, Босна и Херцеговина, Косово, Македония, Сърбия и Черна гора превежда читателя през историята, политическите борби, перипетиите на държавното строителство и формирането на „младите нации”, както ги дефинира европейската мисъл.
Става дума за общи специфични черти на националния характер на народите, които оживяват в очерците на В.И. Косик. Трудът оставя читателя не само да се рее сред нови факти, тенденции, процесуални парадокси, но и синтезира балканската идентичност с нейните крайъгълни камъни — славянството и православието.
Авторът борави с множество исторически, политически, литературни, антропологични, етнографски и етноложки „казуси”, с фолклорни предания, рефлексии на мъдри мъже и жени — учени, хора на изкуството, сеячи на културен възход от близо и далеч. Това съживява и текста, който се чете леко, макар и не на един дъх. Наред с това читателят ще разбере и уникалното, специфичното, за да сравни себе си като балкански човек с други, съседни нему народи, но вече сякаш по-малко познати.
Пред нас е четиво, което търси движещите сили за обновление и модерност от нов тип. Преди всичко като дело на тези народи, като признание и за техния суверенитет, изстрадан във времето, но и за нова отговорност преди всичко пред себе си и после пред другите.
Затваряйки книгата на проф. Косик „Балканите: „Скъса се брънка велика…”, читателят прекрачва отвъд прага на XXI век. Сякаш загърбва носталгията по изгубената идея за славянско обединение, че и държавно строителство. Така трудът на проф. Косик разкрива нов смисъл и провижда нова перспектива сред водовъртежа на глобализма, неговите императиви и лъжовни илюзии.
Балканите са полегнали здраво върху двата крайъгълни камъка — единия на православието и другия на славянството — „верига скъсана”, както се пояснява в наратива на автора, от имперски амбиции и от една вменена „кокоша слепота” на балкански политици — по израза на Марко Семов. Но затова пък изтъкана от фибри и нишки на духовна спойка и съпричастие.
Какво по хубаво от това, да не висят „воденични камъни” на вратовете ни. Още по-малко — нови предубеждения?
Автор Проф. Пламен К. Георгиев, доктор на социологическите науки
Източник: в. Русия днес – Россия сегодня