От покемона до брадвата

От покемона до брадвата

Публикувано от:

Светът е полудял, а ние така и не се научихме да различаваме добрите от лошите

Светът е пощурял. Деца и родители ловят с телефони някакви покемони. Други деца с брадви в ръце гневно търсят отговори на въпроси, които дори не са задали. Психясали хора с камиони газят невинни човешки същества, взривяват, убиват, колят… Някакви военни се опитват да направят преврат, загиват хора, стотици. В същото време заради глада и мизерията, заради безработицата и отчаянието млади се палят като факли. Други, берачки на ягоди, намират злощастния си край на магистрала в чужбина, за да ги върнат в родината, при близките, в ковчези… Това чуваме и гледаме всеки ден. Пищи и не дава мира.

Те играят на криеница. Същата, която сме играли, докато прималеем, докато не ни опънат ушите или не ни накажат да не излизаме за седмица. За да играем отново. Алексия, Бенита, Ерика, Денис, Радостин и Валентин от родопското градче Мадан играят вечерта край блока, когато намират чанта с 1000 лв. и документи. За миг не се замислят и я предават в полицията. Сигурно са луди, ще махнат с ръка връстниците им, а и доста зрели хора. Не са! Така са ни учили, ще каже едно от най-малките пред телевизионната камера. Човекът е събирал тези пари, за да иде на почивка и да храни децата си, ще допълни другото. Не са направили нищо особено според тях. Башка луди в луд свят…

Също като седмокласника Николай от Варна, който преди два месеца намери портфейл с 300 лв., загубен от млада майка в градския транспорт. Нещо, което не е мое, не мога да го взема, каза момчето.

Като 14-годишните Мартина и Марина от Пловдив, които намериха портмоне с 1400 лв., а след това и собственичката му. Жената работила на две места, за да спести за празниците и за семейството. Когато правиш добро, то се връща, казаха момичетата.

Има още такива примери. Но бързо ги забравяме, минават край ушите ни. Не си спомняме за тях след два дни, защото лудостта на живота около нас ги отхвърля. Четем едва ли не с настървение кой как е бил разчленен, как са изнасилили баба на 80 години или колко пъти извергът е удрял с металната тръба, за да прибере портфейла на дядото със спастрените 70 лв. от мизерната пенсийка.

Забелязали ли сте, че всички добри думи за добри дела на добри хора в повечето случаи са с адрес извън София. Не е принцип, не е дискриминация, да не звучи като обида. Така се получава. И сигурно има защо. Само дето в годините добрите деца остават забравени и пренебрегнати, в повечето случаи мачкани и използвани. Не всички, има изключения. Говоря за общовалидното. И пак по темата. Провалените обикновено стават победители, в най-лошия случай – началници на добрите.
* * *
Те не играят на жмичка. Сигурно не са чували за нея. Не, всъщност са прочели в интернет. Там намират всякакви отговори на всички въпроси. Те размахват гневни брадви и ножове. Плашат с кучета. Днес в центъра на столицата, а утре… Пребиват клошари, семейства, деца. Без да има защо. Просто така. Идва им отвътре. Оцеляват в повечето случаи от “кражби и продажби”. Дрогират се. И бият.

Те са българските талибанчета. Такива са. По какво се различават от онези диваци от афганистанската пустош, които обезглавяват? От онзи субект, който с брадва вилня в немски влак. Същата злоба, същата непоносимост към живота, същата отвратеност от човещината, същата безбожност, същото безверие в доброто.

Наричат ги ултраси. Казват, че са от футболните фенове, които не търпят здраво и цяло около себе си. Не знам. Едва ли са само такива. Нали ги виждаме всеки ден. По улиците ритат и псуват, крещят и удрят, блъскат и трошат. Уж в името на някакви идеали. А всъщност се хранят от болката на другите. Изпаднали са най-ниско и с кръвожадност се опитват да докажат, че не са маргинали.

Те не знаят какво е добро и лошо. Не питат, не искат да чуят, не желаят да разберат. Не са малоумни, напротив – някои са доста интелигентни. Но така оцеляват – с удар и вик, с трясък и бой. Имат свои правила и искат да ги наложат с шок и ужас.

Те са от изпуснатото поколение. Децата на онези млади хора, които преди повече от четвърт век вдигаха двата пръста по площадите и за жалост най-големият им успех се заключи в това, че разделиха хората, както разделиха пръстите на ръката си. Затова децата им днес вдигат среден пръст при всеки повод, а палецът им сочи към земята винаги, когато не е на тяхното.

Те са яростни и злобни, ядосани, неразбрани, неосъществени, нереализирали се, недоволни. Също като родителите си, чиито надежди са били прекършени или излъгани. Които са оцелели в годините въпреки обстоятелствата или са минали от другата страна. Какви да бъдат техните деца? Същите като тях.
Това са деца на Прехода. Безвъзвратно загубени за доброто и човешкото. Те вече са мъртви, макар и не физически. И дори не го осъзнават.
* * *
Те не играят на криеница. Крият се във виртуалното пространство, което е тяхното спасение. Обикновено имат ярка позиция, но я изразяват там някъде, защото тук, в реалността, са еднакво отритнати от яростните викачи и от тези, които играят на “стражари” и “апаши”. Затова са особняци и от тях може да се очаква всичко. Те ще хакнат с настървение сайта на държавна институция и със същия хъс ще се впуснат да организират акция за подпомагане на деца в риск. Защото дълбоко в себе си знаят какво е да си различен. И мразят това. По свой начин. Затова е по-удобно да са изтрещели, неадекватни, изключени от реалността, която не харесват, не желаят, не понасят. А тя също не ги иска, не разговаря с тях, не се опитва да им подаде ръка, да ги извади от собствения им хаос и да ги накара да обелят колене.

Днес те гонят покемони. Утре ще преследват чебурашки. Измислен свят на ангели и демони. Зрели довчера хора също са част от истерията. Сякаш са забравили, че преди покемоните пак бяха навсякъде. Снаксове, вафли, дъвки. Децата ревяха за кроасани с покемони и майките се бъркаха за стотинки. Нищо ново. Само дето в джобчетата ни не дрънкат семки и бонбонки отдавна. За жалост тази категория луди не иска и да види книга, а класическото кино е изместено сега от летящи анимирани дяволи. Да бяха само те. А игрите с танкове и бомби, а ужасите, а виртуалните убийства, които са на крачка от реалните, а покерът…
Видиотяване. Това е. Само че ако децата не съзнават, защо възрастните не лепват, че и покемоните, също като други психозни явления на съвремието, така бъркат в мозъците ни, че често вероятността да посегнем на живота си е къде-къде по-голяма, отколкото да дочакаме второто пришествие или Годо например.
* * *
Те могат и искат да играят на жмичка, но няма с кого. Не виждат себеподобни. Откриват ги трудно. Обикновено далеч от училището и от дома си. Най-често при баба, в провинцията, докато ги има още. Иначе се затварят. В своя свят и в света на книгите, които все още четат. Стават добри странници, които никой не забелязва.

За тях трябва да водим битка. Защото те са на крачка от това днес да ловят покемони, а утре да станат гневни млади хора. Бариерата е чуплива и лесно се преминава. На човешките същества, ангажирани със собственото си оцеляване днес, с апатичността и безхаберието си за общото утре, не им пука обаче. Не ги засяга, докато огънят не доближи собствената им къща. Докато внучето не започне да държи с дясната ръка айфона, прикрепяйки с лявата биберона. Докато синчето не пребие бабата от другата страна на улицата, защото не може да стъпва само с десен крак на втората плочка отляво. Докато дъщерята не си направи татуировки и там, където слънце никога няма да я огрее. Докато зетят не се окаже хрантутник, който по цял ден лежи на дивана и пуска снимки във фейсбук с жълти дяволчета по тях. Е, тогава е късно.
* * *
Светът отдавна е полудял. За жалост някои го осъзнават твърде късно. И отдавна не са в състояние да променят каквото и да било.

Какво ще правят сега шестте деца на загиналите берачки на ягоди от Неделино? Траур. От траур в траур. Така живеем вече 27 години. Сякаш сме държава с обречени хора. Държава с толкова безхаберници и егоисти. Пълна с неудачници. Такива сме, като слушаме какво ни казват от телевизора – че имаме повече спестявания, че живеем по-добре, че икономиката бележи ръст. И си казваме – значи всичко е наред, ние сме луди. На нас точно не ни се получава. Некадърни сме. На другите обаче им се получава, всичко им е наред. Значи проблемът е в нас. Дали?

Светът е полудял, а животът се оказва гадничък. И на всичкото отгоре – без пари.

Какво ще правим с този луд свят, в който живеем? Как да предпазим онези, които са научени да бъдат добри с хората? Как да помогнем на гневните и сърдитите? Как да откъснем зомбираните от психоужаса? Как да се преборим за добрите странници? Щото утре ще изчезнат също като майските бръмбари от нашето детство, за които никой днес така и не ни казва къде отидоха…

Автор: Ина Михайлова, в. “Дума”