От Чечня до Сирия Путин се бори със силите на исляма

Автор: Робърт Сървис, сп. „Нюзуик“.

Широко разпространено е мнението, че руската вътрешна и външна политика съществуват независимо една от друга. Но това не е начинът, който би позволил да се оправиш в Русия и нейния ислямски свят.

Не последната в това отношение причина се състои в следното: отношенията на Кремъл с неговите мюсюлмански граждани са неразривно свързани с това по какъв начин той се отнася към съседните мюсюлмански държави от републиките от бившия Съветски съюз. Поради това, когато Путин потвърждава добрите си намерения по отношение на живеещите в тези държави мюсюлмани, възниква въпросът какви действия предприема той в случай на проявяването на недоволство сред населените с мюсюлмани територии на самата Руска федерация. Най-голям източник за безпокойство е изпепеляващото по своя път настъпление, което той заповяда да се проведе през 1999 г., бъдейки още министър-председател при Елцин.

Освен това бившите съветски републики в Централна Азия, станали независими държави, имат свои собствени причини да не се доверяват на руските твърдения за добри намерения.

Руснаците и техните управляващи демонстрират нещо от рода на постимперски синдром, който порази също Великобритания и Франция след Втората световна война, когато те се лишиха и отказаха от своите колонии в различни части на света.

Русия все повече се опитва да направи така, че другите велики държави да не получат влияние в бившите съветски републики на юг във вече несъществуващия Съветски съюз – и не подлежи на съмнение, че поддържаните от Путин с тях връзки се преплитат с руските военни операции в Близкия изток.

Руски мюсюлмани отбелязват свой празник в столицата Москва.
Руски мюсюлмани отбелязват свой празник в столицата Москва.

Руската намеса в делата на ислямския свят се определя от три фактора: мюсюлманският фактор в Руската федерация, мюсюлманският фактор във взаимодействието на Русия с бивша съветска Централна Азия и мюсюлманският фактор в рамките на руската военна и политическа намеса в близкия изток. Нито един от изброените фактори не може да бъде разбран правилно, ако бъде разглеждан изолирано от другите два.

В по-далечна перспектива и по-скоро рано, отколкото късно, това триъгълно взаимодействие ще стана централна ос на събитията, доколкото руският президент, правителството и службите за сигурност ще се сблъскат с многобройни предизвикателства.

Чужденците мюсюлмани нямат никакво значение за ръководството в Москва и те могат да служат само като средство за постигането на някак цел, тогава, когато опитът на Путин да се представи в качеството на най-добрия приятел на ислямския свят не е нищо повече от позиране – и при това лицемерно. Той няма предпочитания към типа ислям, който той намира у своите мюсюлмански съюзници и клиенти. Иранецът Али Хаменей е шиит, Асад в Сирия – алевит, Ердоган в Турция – сунит.

Основно руската външна политика е насочена към намаляване на американското влияние в тези части на Европа и Близкия изток, където СССР на времето имаше влияние. Задачата се състои в това да бъдат възстановени бившите руски позиции и влияние.

Путин въобще не се безпокои от обстоятелството, че залага на твърди мерки вътре в Русия и извън нейните предели. Путин възнамерява да постигне светът да признае Русия в качеството на велика държава, чиито интереси изискват уважение към нея и той потиска политическото инакомислие в Руската федерация, където и да възникне то. Политиката на Путин е пълна с рискове. Руските политици и военни открито се намесват в протичащи в ислямския сват събития под предлога на универсалния принцип за защита на суверенитета на отделните държави. Само че това явно не съответства на тяхното собствено поведение в Крим и източна Украйна. Асад, Хаменей и Ердоган разбират, че Путин ги смята за свои пешки в геополитическата шахматна игра. Самите те се надяват да го използват за своите собствени национални интереси. Путин смята, че докато руските наземни сили са на минимално ниво, не съществува опасност от възникване на такава сложна и объркана ситуация, до каквато се стигна през 1979 г. след съветското нахлуване в Афганистан, а също и след оглавяваното от Америка нахлуване в Афганистан и Ирак на границата на хилядолетието. Само че политиката в Близкия изток е по-непредсказуема, отколкото шахматната игра, защото тя се провежда без установени правила. Военните интервенции, дори и тези, при които се стига до успешно настъпление, могат да предизвикат катастрофални последствия. Катастрофа за Путин още не се е случила, само че само че той не е дарен с по-голяма степен да предвижда, отколкото Леонид Брежнев по отношение на Афганистан или Джордж Буш-младши по отношение на Ирак. Путин обича да създава впечатлението, че може да прави всичко, каквото пожелае. Само че реалността е такава, че Русия не е способна в течение на дълго време да диктува условията по отношение на намесата си в Сирия. Руската икономика има сериозни слабости, свързани с нейната зависимост от цените на пазара на нефтохимическите продукти. Международната позиция на тази страна се основава на тесен фундамент от доходи от продажби на природен газ и петрол, поради което опитите на Москва да придобие влияние извън своите граници все още може да се окажат химера. На първо място Америка ще има възможност да усложни руското присъствие в Сирия, тъй както американците създадоха на времето проблеми на Съветския съюз по време на войната в Афганистан. Освен това е вероятно руските съюзници да се опитат да използват възможностите, с които разполагат, за да наложат избраното от тях на своя патрон. Много е вероятно Москва да се окаже замесена в такива конфликти в Близкия изток, които тя няма да може да предскаже преди да се случат. В същото време популярността на путин продължава да стои на високо ниво поради това, че той се отнася без особено уважение към американските президенти. Той възстанови доверието сред народа, чийто морален дух силно се понижи през последните десетилетия на ХХ век, а също така повиши жизненото равнище и стойността на рублата. Последното десетилетие на ХХ век е периода, който руският народ псе опитва да забрави. Путин постави своята репутация в зависимост от способността да продължава да действа така, че Русия да бъде уважавана и от нея да се страхуват отвъд границите й.В резултат възниква необходимостта от агресивно поведение; и колкото повече Путин се държи като бясно куче на световната арена, толкова повече руският електорат му се възхищава. Той изпитва все по-голямо изкушение по отношение на рискованите действия, но при това не трабва да не се отчита, че и едно единствено рисковано действие би могло да бъде повече от достатъчно в Близкия изток, Украйна или в прибалтийските страни. Разигравайки националистическата карта в руската политика той не може сега да я извади от колодата и да я сложи настрана. На който и да е негов приемник би му било трудно н.да остане на поста си, ако той не провежда активна националистическа политика. Всичко това поражда опасност за глобалния свят, която, съдейки по всичко, ще бъде все по-сериозна и по-мащабна. Освен това би било грешно да се мисли, че руските мюсюлмани винаги ще се съгласяват с руската външна политика в Близкия изток и ще отхвърлят критиките към Путин от страна на ислямистите. Вниманието на руските телевизии към сирийската гражданска война, особено към руските военни операции, неизбежно води до засилване на вниманието на обществото към разрушаването на градовете. Макар големите медии от 2015 г. да настояват, че руските бойни самолети атакуват само ислямистки бунтовнически формирования, не е необходимо голямо въображение, за да си представи човек хилядите убити по жесток начин мюсюлмани-сунити. Руският дневен ред в Близкия изток може да предизвика негативни последствия за ръководството на Русия. Възможно е ситуацията в бившата съветска Централна Азия да е още по-опасна, защото там след краха на комунизма господстващо положение заемат репресивни клептократски режими. Епизодичните появи на недоволство показват, че тези авторитарни системи са по-слаби, отколкото изглеждат. Местните ислямисти виждат възможността за разпространяване на своите идеи сред тези мюсюлмани, които са недоволни от тоталитаризма. Потенциалът за избухване на социални протести съществува в няколко държави на южните граници на Русия. Един от възможните резултати може да стане появата на ислямистки режим някъде на територията на бившия Съветски съюз, и е напълно възможно такъв режим да се превърне в проблем за Русияу която от 1991 г. поддържа антиислямистките сили в целия този регион. В такава ситуация Русия би станала особено уязвима поради забележителната си роля при оказване на помощ за антисунитските сили в Сирия, Иран и Ливан. Сунитското и джихадистко правителство в Централна Азия едва ли ще се стреми към сключването на споразумение с руския управляващ елит. Чечня има дълга история. Завоюването от Русия е станало преди век и половина, и много чеченци, както и други съседни народи, просто отказват да смятат своята част от Северен Кавказ част от Русия. Последните изблици на чеченска съпротива бяха потиснати през 1999-2000 г., само че е възможно постигнатото омиротворяване да не издържи дълго. Освен това не трябва да се смята като разбиращо се от само себе си това, че волжките татари и кримските татари винаги ще се държат тихо. Други страни вече се сблъскват с неочакван ръст на ислямисткия екстремизъм сред своите млади мюсюлмани, и в Руската федерация все повече се подгрява казанът на недоволството. Освен това, както в страната, така и извън нейните предели Русия в продължение на много векове, започвайки от епохата на Златната орда, придобива непосредствен опит при общуването с ислямския свят. Тя успя да се справи със своите мюсюлмани без особени проблеми, я този процес започна през XV век, когато Московия се избави от монголското робство; и доколкото руските граници са се разширили, все повече и повече мюсюлмански общности се оказват под властта на руските царе. Макар въстания да са се провеждали достатъчно често, императорската армия значително е превъзхождала възможностите на въстаническите сили. Претенциите на Русия по отношение на контрол над действията на Отоманската империя станаха причина за военното нападение на британци и французи в Крим. В същото време руските власти се опитвали да предотвратят разпространението през главата им на влиянието на османлиите над руските мюсюлмани. През ХХ век вътрешните и външните фактори станаха още по-остри, доколкото комунистическите революционери се опитаха да интегрират мюсюлманските общности в бившата Руска империя. Едновременно с това те разрушавали ислямската вяра и създавали комунистически партии в мюсюлманските държави, намиращи се под контрола на европейски империи, в това число и в Близкия изток. Когато Съветският съюз се превърна в свръхдържава след Втората световна война, Кремъл се опита да привлече мюсюлмански страни в сферата на своята сфера на влияние, макар едновременно с това Москва да продължаваше да възпрепятства насочването на ислямската вяра навътре през собствените си граници. Ислямската вяра започна да се възражда в Съветския съюз в годините на преустройството, и активната съпротива срещу комунистическата власт се засили. През 1989 г. Съветската армия се изтегли от Афганистан поради натиска от страна на муджахидините. След краха на комунизма през 1991 г. антируските настроения на ислямските активисти – за разлика от джихадистите през XIX и началото на XX в. – започнали да използват съвременните технологични възможности. Победите на руските въоръжени сили в Северен Кавказ не успяха напълно да прочистят руската територия от терористи. Макар на управляващия елит да се удаде да стабилизира ситуацията в Руската федерация, няма основания да се предполага, че тази стабилност ще съществува дълго. Това е една от причините Путин в голяма степен да се обляга на авторитарни методи за потискане на инакомислието. И, като цяло, именно поради това в периода на икономическа рецесия, когато правителството съкращава своя насочен за поддържане на благосъстоянието бюджет, то се опитва да си осигури подкрепата на националистическите кръгове на своя страна. Това създава рискована обстановка в Русия, в разположените близо до нея страни и в Близкия изток. Опасностите, свързани с маневрите на Путин, се засилват и е възможно само да се надяваме, че той ще се държи внимателно в това или друго отношение с администрацията на Тръмчп. Ако се разглежда обективно, това би било от национален интерес за Русия. Но дори и ако на Путин се удаде да запази Асад на власт в Дамаск, подобен изход няма да донесе постоянен мир в Близкия изток – и Русия може неочаквано да се окаже въвлечена в блатото на война, както това се случи със Съветския съюз в Афганистан. Ако Путин не се държи предпазливо, то други сили ще бъдат принудени да го сдържат. Но дори и в този случай преговорите са за предпочитане пред войната, а стабилността е по-добра от неопределеността. Путин натрупа точки, сдобивайки се с признаването на Русия за велика държава. Но тази държава е с ахилесова пета в областта на своята икономика, а също така и поради китайския си съсед, който значително изпреварва Русия в промишленото и технологично развитие. Шансовете за мир, в крайна сметка, ще зависят от признаването на руските управници, че перспективите за техния дългосрочен успех зависят от готовността им да се отнасят към Запада като към партньор, а не като към враг. В края на 90-те години на миналия век Рейган и Горбачов показаха какво може да бъде постигнато в условията на взаимно доверие. Но ако в края на 90-те години на Русия да й беше крайно необходимо прекратяване на надпреварата във въоръжаването, то днес Русия търси способ да разклати световния ред. Глобалната политика влезе в период на нестабилност, и ислямските фактори оказват разрушително въздействие на търсенето на мир.

Източник: БГНЕС