На 4 януари 1878 г. в София влиза генерал Гурко.
Развръзката от първия етап на Руско-турската война е превземането на Плевен в началото на декември 1877 година след дълга обсада. Пред командването стояла дилемата. Не било прието да се воюва през зимата – отпред заснежени планини, които са непреодолимо препятствие. Това означава изчакване за пролетно настъпление. Но този благоразумен план отхвърлял всички предишни победи.
„Аз съм поставен пред вас по волята на Господаря …“
Йосиф Владимирович предложил да се действа по различен начин: без да се взимат предвид метеорологичните условия, да се премине през Балкана и да се сложи край на войната под стените на Константинопол. Но като начало трябвало да се премине през София. Този български град е удобна база за турската армия. Генералите от старата школа нарекли плана на Гурко безумен. Но той, презирайки субординацията, се обърнал директно към Императора: „Честолюбивите замисли са далеч от мен, но не ми е все едно какво ще кажат за мен потомците и затова ви информирам – трябва незабавно да се настъпва. Ако Ваше Величество не се съгласи с мен, аз Ви моля да назначите на моето място друг началник, който е способен по-добре от мен да изпълни пасивния план, предложен от Главната квартира”.
Царят се разпоредил да се извърши преминаване на Балкана към София. Офицерите роптаели: тази операция изглеждала твърде рискована. Местните жители придружавали войниците, сякаш били самоубийци. Да вървиш при снежна буря по хлъзгави и тесни планински пътеки с артилерия – в епоса и в приключенската литература се случва, но в реалния живот – едва ли. Гурко рязко пресичал колебанията. Тази зима той бил взискателен повече от всякога, както към себе си, така и към подчинените си: „Аз съм поставен над вас по волята на Императора и само на него, на Отечеството и историята съм задължен да се отчитам за моите действия. От вас изисквам безпрекословно послушание и ще мога да заставя всеки и всички да изпълняват точно, а не да критикуват моите заповеди. Моля всички да запомнят това добре … Ако за големите хора е трудно, ще ги поставя в резерв и ще продължа с малките“. С яростната си вяра в успеха, той зареждал съратниците си.
Пред тях вървели разузнавачи и водачи от местни селяни, които могли да заобиколят черкезките засади, следвани от армията. Един от участниците в похода си спомнял: „Отпред се движеше огромна маса от хора, коне и оръдия. Руснаците и българите изкачваха с помощта на въжета огромни оръдия . На замръзналите планински пътеки сапьорите правеха стъпала … От някъде отдалеч пристигаха думите на „Дубинушка“: „Хей, дубинушка, ухнем …“ Вечерта вятърът се усили, превръщайки се във виелица.Когато на един от проходите съобщиха, че артилерията не може да бъде изкачвана, генералът отговори непреклонно: „изкачвайте я със зъби!“
Преходът на неговата армия през Балкана е сравнен с алпийските подвизи на чудо-богатирите на Суворов. А и самият Гурко всеки Божи ден си спомнял или за Александър Василиевич, или за Багратион – за онези, които са въплътили формулата на Петър Велики „Невъзможното е възможно“ («Небываемое бывает»).
Западният отряд на генерал Гурко в изключително трудни условия преминал през Балкана и на (24 декември 1877) 4 януари 1878 година завзел София.
В околните села се разпространявали листовки: „Българи! Предстои ни да нанесем последния удар на врага и да преодолеем Балкана, където той няма да може да се задържи. Вие трябва да ни помогнете да пренесем през планината оръдията, снарядите и сухарите. Вашата основна награда ще бъде да се отървете от турците. Сега е трудно за вас, но за руснаците е още по-трудно, те страдат от лишения за вас, а вие заради себе си. Ще мине време и вие ще ни бъдете благодарни“. Призивите са намирали незабавен отклик.
Патриотът Георги Антонов Цариградски довел 720 съплеменници , въоръжени с лопати и кирки. Дванадесет чифта волове теглили шейни с оръжия, четиридесет коня теглили каруци.
Сраженията в покрайнините на София започнали на 31 декември 1877 г. край с. Горни-Богров. Армията на Осман Нури-паша се опитала да прегради пътя към града. В продължение на няколко дни яничарите яростно се съпротивлявали. По улиците на София се чували артилерийски залпове. Рамо до рамо с руснаците се сражавали местни доброволци . Под натиска на атаките с щикове, градушка от куршуми и снаряди, врагът се разтреперил.
Съдбата на бъдещата столица на България била решена, когато части от армията на Гурко отрязала пътя на врага по посока на Пловдив. Осман Нури-паша панически се страхувал да се окаже заобиколен и спешно се оттеглил на запад, оставяйки 6 000 ранени, боеприпаси и продоволствия. А на прощаване заповядал София да бъде опожарена. Турският командващ предупреждава само консулите на европейските държави в града за своето решение. Благодарение на енергичната намеса на италианския консул Виторио Позитано и френския му колега Леандър Леге, София е спасена от опожаряване.
Сутринта на 4 януари 1878 г. (по нов стил), при ген. Гурко пристигнал на кон изтощен ординарец с важно донесение: турците бягат. Първи проникнали в града кубанските казаци на Есаула Пьотр Бариш-Тищенко. Те свалили турското знаме от конака и издигнали руското. Руската армия влязла гордо под удари на барабаните, с развети знамена.
Войските на ген. Гурко навлизат в София, гравюра от италианския печат.
Пред църквата “Света София” с благодарствен молебен тържествено са посрещнати руските войски. Генерал Гурко посетил порутената сграда на „Св. София“, бивша джамия, като знак за вдигането на османската власт от църквата и от града.
„Света София“, гравюра от 1878 г.
Църквата няма камбанария. Камбаната ѝ до днес е окачена на високо вековно дърво в градината пред входа. Твърди се, че това е знак на почит, тъй като камбаната е биела точно оттам на благодарствения молебен при посрещането на освободителните войски.
В Петербург вестниците ликували: „Нашите войски, с музика, песни и развети знамена влязоха в София при всеобщо ликуване на хората.“ Българите изключително ентусиазирано поздравили руснаците , а Йосиф Владимирович увенчали с лаврите на триумфатор. Известният писател Всеволод Крестовски – той е бил военен кореспондент – свидетелствал: „Тълпи хора чакаха генерал Гурко при портите на София. Народът викаше и аплодираше. Всички се отправиха към центъра на града, към църквата Св. Неделя, където един българин произнесе приветлива реч. В отговор на това изказване Гурко заяви: „Днес влизам във втория български град. Първият е древната ви столица Търново, а вторият – София. Дай Бог със силата на оръжието да освободим останалата част от България.
С водените от него воини генералът носи и копие на чудотворната икона на Света Богородица „Радост на всички скърбящи“. В църквата е отслужен тържествен благодарствен молебен.
Чудотворната икона на Света Богородица „Радост на всички скърбящи“.
Още по-красноречиво той се изказал за армията: „Със завземането на София приключи блестящият период на настоящата война – преходът през Балкана, при който не знаеш на какво повече да се удивяваш: на храбростта ли, на вашия героизъм ли в битките с врага, или на издръжливостта и търпението, с които вие понасяхте сериозни трудности в борбата с планината, студа и дълбокия сняг … Ще минат години, и нашите потомци, които ще посетят тази сурова планина, тържествено и гордо ще кажат: тук е преминала руската армия, възкресявайки славата на суворовските и румянцевските чудо-богатири“.
Източник:
https://vseruss.ru/novosti/evropa-3/goda-nazad-general-Gurko-osvobodil-Sofiyu-59694
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0_%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F_(%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F)
Репортажи за Освободителната война 1877–1878