Ние сме колониална страна с политически марионетки

Ние сме колониална страна с политически марионетки

Публикувано от:
„Има една линия, неозначена на картата, която върви от север на юг и минава през Европа. Подозирам, че минава също и през България. На запад от тази мислена линия се смята, че парите купуват властта, а на изток – властта купува парите. Смята се, че в Русия е толкова ужасно, защото властта прави пари, но с пари не може да се купи власт.” Така Валентин Вацев коментира въпроса за властта и парите, за България на ветровитото балканско кръстовище между Изтока и Запада в интервю на Рени Нешкова.

– Какъв е вашият коментар, г-н Вацев, за дуела Местан – Станишев? Има ли двойно дъно в тези взаимоотношения?

– Тези неща аз ги гледам отдалече, това не са сюжетите ми. Мисля и говоря за други неща. Отдавна не съм коментатор на вътрешнополитическия живот. Бедата на българските коментатори, експерти и журналисти е, че живеят в двуизмерен черно-бял свят. Реалният свят е цветен, триизмерен и доста по-сложен. Когато ме карат да участвам в общата тупурдия на колективно пеене на „Зайченцето бяло”, аз това го мога. Но не ми е интересно сутрин да станем, да се прекръстим пред огледалото и да кажем „Боже, каква гадина е Сергей Станишев” или същото за Бойко Борисов, а вечерта да завършим с фразата „Мамка му на Путин!” Добре де, и аз съм участвал в такива песнопения, но знаете ли колко е досадно всичко това. Този въпрос „Какво става?” според мен има отговор и той е „Нищо не става!”

Преди една седмица един журналист изведе заглавието на интервю с мен „Не чакайте избори! От Москва са се задали няколко влака с пари”. Сега се оказа, че ще има избори и Вацев е сбъркал. Не, не съм сбъркал, но не защото не бъркам, дори греша по-често, отколкото ми се иска.Тук обаче грешка няма, просто междувременно стана нещо много важно – еврокомисарят по енергетиката Йотингер предупреди от името на Евросъюза Русия, че тяхното отношение към „Газпром” ще зависи решително от начина, по който Русия се държи в Украйна. С основание или без основание, според мен с основание, тези два ключови сюжета за Русия бяха свързани. В тях се сложи здрава смислова връзка. Путин трябва да избира между ощетяване интересите на „Газпром”, тоест „Южен поток”, и Украйна. Ако не се построи „Южен поток”, ще се калкулират милиарди загуби. Това е стратегически проект на „Газпром”, който е важен за Русия. Но ако Путин изпусне Украйна, това ще бъде неговият политически край. Ще зазвучат погребални камбани и някой в Русия вече се опитва да ги бие. Ако Русия иска да има някога „Южен поток”, тя трябва да предприеме нещо в „украинско направление”.

Сега виждаме, че в Кремъл променят отношението си към украинските процеси и вече са готови да говорят за легитимността на новата украинска власт, като изоставиха разговора за старата. Въпросът беше не за суверенитета на Украйна, а за легитимността на украинската власт – защото суверенитетът идва винаги след легитимността. За да имаш прическа, трябва да имаш глава. Като загубиш главата, няма значение колко ситно си накъдрен. Поведението на Кремъл се промени и стана ясно, че принуден да избира, заплашен от „европейското ръководство”, Кремъл предпочете да отстъпи, тъй като украинската проблематика е неизмеримо по-важна от газпромовската. „Газпром” може да почака, но това, което става в Украйна, е жизненоважно, ножът е стигнал до кокала. Изведнъж в България стана ясно, че ще правим избори и правителството ще е легитимно до есента.

– Тоест, основната причина за разрива между БСП и ДПС е „Южен поток”?

– Разбира се. „Газпром” може и да разчиства политичеки трасето на „Южен поток”, т.е. това да е височайше руско недоверие към Сергей Станишев, а не към Орешарски. Орешарски е функционер, той не е политическа фигура, а мениджър. В политическата реалност Орешарски не съществува. На правителството, зад което стои Станишев, може да е даден последен срок. Те ще работят по известната си програма до есента, след което ще трябва да се измисли нова формула, която да гарантира реализацията на „Южен поток” – просто недоверие на Кремъл към Станишев. Той няколко пъти провали кремълски проекти. Историята на недоверието на Путин към Станишев е много стара, още от времето, когато – пак с руско съгласие тогава –  премиерът Станишев отвори българските военни складове и започна да въоръжава Саакашвили в навечерието на войната в Грузия. Тогава две държави въоръжаваха Грузия – Украйна и България. Да, в Москва знаеха за това какво ще става, даже като че ли бяха намекнали на Станишев, че може. Но го казаха едни други хора, различни от кръга около Путин. Българските властни особености се оказаха свързани с битките около властта в Кремъл.

– В очите на българина Станишев се възприема като човек на Кремъл?

– Истинският анализ започва тогава, когато спрем да говорим за „Русия изобщо” и за „Америка изобщо”. Опираме до сериозния въпрос, за който, боя се, българското общество не е готово да мисли. И не защото е глупаво, а защото го оглупяват нарочно. В Москва в момента има три политически сили, три политически блока, които в своето взаимодействие определят политиката на Русия. В САЩ пък са четири факторите. Реалният политически анализ е проследяване връзките между тези фактори, а не просто посочване с пръст на злото или на доброто. Когато се заклеймява Путин или се славослови Обама, както и обратното, това е особен тип вероизповедна дейност, това е „Глори, глори, алелуя!”, респективно – „анатема”.

Но аз не ходя в тази църква…

Да се славослови или заклеймява може да бъде много вълнуваща дейност, а понякога може да бъде и добре платена. Но това не е наука, не е анализ, не е отговорна дейност, това е друг вид спорт, който аз не практикувам.

Кремъл е мястото на властта – представете си го като бюро, на което има копчета. Там седи Путин или някой друг, на масата има много разноцветни телефони, натискат се копчета и се взимат решения – и, разбира се, не еднолично, а под влиянието на разни фактори.

Ето ги факторите – някои от тях: финансовият капитал, който е огромен, могъщ, той си е купил идеологически централи и т.н. Обобщената световна левица, впрочем, сега е инструмент на финансовия капитал и това е доста старо, още от времето на Троцки. Руският финансов капитал разполага с огромни средства и съответните позиции, но само толкова и не повече. Те са наследници на „семейството” на Елцин – големи, влиятелни банкери и Путин трябва да се съобразява с тях. Може да ги наречете десни, макар че те работят с леви структури.

Да, днешното световно левичарство е инструмент в ръцете на световния финансов капитал. Дори Съюзът на лесбийките в Европа е лява структура, те пък финансират една симпатична българска лява партийка.

Втората политическа сила е „Газпром” – държава в държавата. Това е индустрия, но с ниска степен на обработка на продукта, с ниска степен на принадена стойност. Примитивна индустрия, капитал от стар тип. Че е огромна – да, че е могъща – да, че има своя армия – да, но като дейност е примитивна. Всеки часовникар извършва по-сложна дейност от тях. Да точиш петрол или газ и да го пускаш по тръбата, не е върхът на цивилизационното развитие. То би могло да бъде славно в края на ХІХ век, но пък тогава не е имало такива потребности от горива.

Путин никак не обича да му се казва, че това, което е добро за „Газпром”, е добро за Русия, защото знае, че не е вярно. Така, както не е вярна онази американска шега, че което е добро за „Юнайтед фрут”, е добре за Америка. Това се казваше в края на 50-те години по повод някои изпълнения на компанията в Никарагуа. Но то беше шега и всички го разбраха като шега.

Третата сила в Русия е военно-промишленият комплекс, руските секретни служби, въоръжените сили, т.нар. руски империалисти, които са леви, но по сталински леви, „национал-комунисти”. Там мирише на оръжейна смазка и се чува ясно тропане на токове, дори когато общувате с архиепископ. Аз познавам такива архиепископи с военна стойка, изправени както подобава на старши офицери. Дори пацифистите биха признали, че това е висока индустрия и технология, в нея има много наука. Но тяхното относително тегло е доста по-малко в днешна Русия.

С тези фактори Путин е длъжен да поддържа динамично равновесие, като всеки един от тях може да го удави. Той трябва да балансира между трите фактора, да пази мира и достолепието на империята. При това положение ми се струва, че „Газпром” може да е бил помолен да не бърза с „Южен поток”, за да успее централната власт в Кремъл да реши украинския въпрос до есента по някакъв начин. При това положение в България „Южен поток” може и да бъде забавен. Влаковете с пари пак ще дойдат, но вероятно няма да се употребят точно така, както се надяваха някои в България. Това е тайната на българския политически живот. Ние сме колониална страна с несуверенна политика, с политически марионетки, които слушат чужди авторитети и разчитат на външно финансиране, с чужди военни бази…

– Винаги ли е било така или е имало и по-светли периоди в историята ни?

– В продължение на около една година по времето на Иван Костов като че ли не беше така. Не че Костов не е зависим от когото трябва – но няма да ви кажа от кого, за да не правя сензации. Но наистина имаше тогава един период, когато външните влияния като че ли бяха се балансирали. Тогавашният премиер Костов имаше една еманципирана позиция и направи това, което можеше да направи, което не беше много. Но все пак беше повече от нищо. Създаде се и основата за един нов култ – леко смехотворния култ на „неостамболовизма”, като негов тотем бе Иван Костов.

Да, имало е и период, когато България е била относително суверенна – в началото на миналия век до Първата световна война. Това е бил щастливият период на България. Друг е въпросът как страната се е разпоредила със свободата си. След това идва първата национална катастрофа и тъмното време, през 20-те години започва гражданската война, която по български маниер продължава десетилетия с тиха българска подюрганена злоба…

През 60-те тази гражданска война затихва, което е заслуга на Тодор Живков, който със селски хитрости успява да балансира враждите. Но всичко това се срутва и в края на 80-те години започват пак историческите тъмни времена. Но това не е някаква срамна тайна, защото не сме изключение от множеството страни по света. Истински суверенни са само държавите, които са или империи, или дълбоки провинции. Разбира се, че примерно Исландия е суверенна, защото е вечна географска периферия. Сомалия също е суверенна. А ние сме страна, която доброволно и с усмивка се е самоколонизирала. И нали това беше мечтата на късните социалистически елити, които бяха колониални по своята природа – затова днешните им продукти са гнили и миришат лошо. Но всичко е по-скоро печално, тъжно и сиво, отколкото страшно.

– Не звучи много обнадеждаващо?

– По-голямата част от света живее така. Великият процес на модернизация, който мина и през България, тече и изтече. Ние вече сме извън него. Сега вече започва другият процес – контрареформация, докато през много страни първият още не е минал. Ние не се отличаваме от света изобщо. И като всяка провинция трябва просто да внимаваме с теченията, които могат да ни влачат.

– Определяте днешното времето като модел на „разпадащия се лукановизъм”. Бихте ли обяснили какво разбирате под това?

– Това е големият въпрос. Светът, измислен от късната номенклатура в България, в момента догаря. Както догарят лявото и дясното, които са интелектуалните продукти на социалистическа България от 80-те години. Лявото е либерално ляво и нищо друго не могат да си представят, другото е либерално дясно с пиночетовски изквичавания и елегантна фашизоидност. Големият въпрос е, че днешният български елит, с извинение, вече не е способен да произвежда нови продукти. Георги Първанов, който беше надеждата на българската левица, изпадна от всички процеси поради банална некадърност. Човекът никак не е лош, просто е неталантлив. За Георги може да се каже онази приказка – че и най-хубавата мома може да даде само онова, което има. Станишев, ако успее да се провали достатъчно, а аз съм оптимист за този вариант, ще стане Катрин Аштън, най-добрият първи дипломат на Европа. Майка му го е родила с тази цел – да бъде Катрин Аштън. Защото у нас важи принципът – колкото по-силно се провалиш в страната си, толкова по-силно изскачаш в европейските структури. Но за тази цел Станишев трябва да се напъне още малко и да се провали окончателно.

– Да търсим ли жената зад Сергей Станишев?

– Не, недейте. Тези митове около Моника не са верни. А Бойко, душицата, който будеше толкова надежди, и който успя да се скара с всички и да омръзне на всички, не беше лишен от определени лични качества. Той не буди лоши чувства в мен, той по-скоро ме весели – ярки лафове, неочаквани постановки, той е артистичен. Но да те избере средната класа в България и да управляваш откъм „Америка за България”, е наистина безсмислено. По този начин действаше един мой любим герой на Илф и Петров – Шура Балаганов. Остап Бендер му дава 50 000 рубли и тръгват към града с трамвай, където Шура го арестуват, защото откраднал в трамвая портмонето на една бабичка с 2 рубли и 62 копейки. А иначе има 50 000 рубли. Да те избере средната класа в България с любов и надежда и да те придърпа „Америка за България”, на това не може да се помогне. Е, затова сега вече опряхме до Бареков. Бареков форевър!

– Бареков има интересни идеи – след народната република той реши да върне монархията и да прати величеството цар Симеон като еврокомисар.

– Ако величеството беше с двайсетина години по-млад, можеше и да свърши полезна работа за България. Той е вършил и полезни неща, не е играл само комар. Симеон не е лош човек, но просто не е „особа”, той е просто стипендиант на българските тайни служби. Какъв народ сме, за да изберем царя за премиер? Това говори лошо за нас, но не и за него. Е, човекът решил да уреди някои неща, дето се вика, има деца, роднини.

Изобщо българската политика се движи по гравитачен принцип, нейно величество гравитацията влече всичко надолу, та стигнахме до Бареков като „политикът на нашето време” – но нима нямаме право да се надяваме?

От американска гледна точка в София не става нищо, от европейска не се интересуват, от московска гледна точка София е на пътя на трасето на „Южен поток” и има значение кой управлява, но те пък се отнасят небрежно към България. На тях по-интересни са им Армения и Нагорни Карабах.

А въпросът е как да тръгне отново българската история. Защото с тоя колективен Луканов, който умира от политически маразъм, нищо подобно не може да стане. Да, Станишев обеща нова модернизация, нова индустриализация, което неговият екип преписа от Обама. Това е добре. Но засега има само плосък данък.

– Това ли ще направи така, че да тръгне отново българската история?

– Има и друг вариант – окончателен разпад на държавността, един уютен политически апокалипсис под звуците на Одата на радостта. Представям си следната картина: правим автономии за всякакви етнически групи. И създаваме едни симпатични полурепублики по щатски модел. Доган отдавна философства на тема как ние сме страна на регионите. Според него регионът, не държавността е важна. Можем да си представим едни приятни турски области, но не от турски държавен тип, а по нашенски. Представям си и някаква еврейска автономна област, защото умните израелски евреи от България я смятат за своя втора родина, ако не и първа. Няколко български анклава трябва да има все пак – властта е в попа, кмета и даскала, момите са по списък, а ергените охраняват периметъра на селото. Токът идва от генератор, на камбанарията на църквата има картечница. Нощем ергените ходят да крадат моми от съседното село, а най-смелите правят наскоци и набези по магистралата Европа-Турция, охранявана от натовски части. Нашите грабят тировете и се връщат с плячка. Ще има читалища, където ще се сричат автори от Паисий до Владо Даверов. Ще има и местна промишленост – ще произвеждаме джапанки, презервативи, които ще изнасяме в Турция. Ще има интелигенция, която ще познава всички букви от азбуката и ще умее да пише не с печатни, а с ръкописни букви. Това е късният български неофеодализъм. Ние ще минем през това тъмно място, като нация може и да не успеем, но като етнос сме неунищожими.

Така можем да стигнем заедно с другия неизтребим етнос – евреите – до края на света заедно с хлебарките. И пет минути преди края на света ще избием хлебарките и ще обясним на евреите, че те са всъщност българи. Етнически съм оптимист, но от гледна точка на нацията, боя се, че не съм. Тези размисли са в резултат от моите наблюдения върху живота на днешния български културно-политически елит, който е на ниво примитивни форми на зоологически живот. В епохата на високата модерност да се срутиш до вулгарни етнонационализми, това е абсолютен регрес.

– Доста мрачни размисли за нашата действителност.

– Не са мрачни, просто доста отдавна не вярвам в линейността на прогреса. Това са големи цикли, големи кръгове и България успешно мина през един такъв цикъл. Етнически ние винаги ще бъдем, но национално, модерно-политически не ни се получи. Периодът може да се опише като смъртта на колективния български Луканов.

– Той ли е архитектът на българския преход?

– Той е човекът, който даде форма на смътните мечти на номенклатурата да си поживее. Как няма да си поживеят, другите елити си живеят, а те не. А истинското живеене е, когато ние живеем за децата си и когато те получават нашите привилегии. Късната номенклатура имаше ужасен проблем – как да предаде привилегиите на децата си, след като те са лични. Всяка аристокрация решава този проблем, къде – успешно, къде – неуспешно. Във Великобритания проблемът е решен успешно, във Франция – не съвсем успешно, защото френската аристокрация я застигна гилотината. Този проблем е на всеки елит и няма историческо общо решение.

– Северна Корея е решила проблема по свой начин.

– Северна Корея е един банален доминион на Китай, където границата е отворена. Корейската война в китайските учебници се нарича „войната за бащиното огнище”. Никой не се закача със Северна Корея, за да не разсърди големия чичо в Пекин…

Така че как елитът се възпроизвежда във времето, е фундаментален проблем. Една власт съществува и остава, докато може да реши този въпрос.

– Парите в съвременния свят не изместват ли тези династични привилегии?

– Политолозите например знаят, че има една линия, неозначена на картата, която върви от север на юг и минава през Европа. Подозирам, че минава също и през България. На запад от тази мислена линия се смята, че парите купуват властта, а на изток – властта купува парите. Смята се, че в Русия е толкова ужасно, защото властта прави пари, но с пари не може да се купи власт. И Ходорковски по тази логика беше натикан в едно заведение. Най-важната причина беше да се покаже на заможното съсловие в Русия, че има власт, която вие няма да купите, но тя може да ви счупи главите. И руските олигарси си направиха изводите. Там олигарх е почетно звание и се дава от Кремъл. В България от „Мултигруп” се опитаха да въведат понятието „национална буржоазия” и аз много се смях. Илийката Павлов така и не разбра, че не можеш да присвояваш тези звания, те се дават от властта. Бил си „национална буржоазия”! Ти просто си никой, ти си борец и успешен зет. Западният елит вярва, че ако си достатъчно заможен, властта все ще те намери. Но истината е, че всичко е по-сложно в отношенията власт – пари.

– От българските партии като че ли ДПС най-силно въплъщава идеята за властта и парите заедно. При това успява да играе ролята на една миротворческа, стабилна и винаги оцеляваща партия.

– Това са митове, които късната българска журналистическа мисъл ги изработи около Доган. Доган е една интересна фигура като личност. Съжалявам, че се покри някъде – дали защото се уплаши от нещо, дали защото му омръзна?

А ДПС, като идея за етно-политика е руска идея. Нашите демиурзи направиха тази партия, за да приобщят турците. Но за да има модерна политика, трябва етно-политиката да изчезне. Тоест турците да могат да участват във всички форми на политически и обществен живот, но да нямат свое политическо гето. Руските другари обаче смятаха, че там може. Видя се, че нито в Русия, нито в България може. Принципът на Елцин беше – елате и вземете суверенитет колкото можете да отнесете. Тоест идеята на Луканов и на другите, водени от Лениновата идея, че културата е етническа по форма, а социалистическа по съдържание, е една много стара практика от времето на СССР. Няма нищо лошо, разсъждаваха те, ако ощастливим нашите турци, като им направим партийка. За всеки случай ще напълним партийката им с наши доверени хора, че да не стане нещо. Това беше ранно политическо перестроечно мечтание, от което не излезе нищо. В ДПС има само един главен медиатор и визионер, и това е Доган, който вярва, че държавата ще изчезне. Идея на ранния Маркс, който като остарял взел да мисли друго…

Но на Доган му е простено всичко, минал е през толкова много криви кюнци. И все пак аз не забравям, че той искаше да забрани БСП по същото време, когато комунистическата номенклатура в Русия реши да забрани КПСС. И той се вслуша в тези нашепвания.

Но друг е въпросът, че тази партия, която Доган не успя да забрани, успя да забрани сама себе си. Да избереш Сергей Станишев, в комплект с плосък данък – това е също форма на самозабраняване. Така догановата идея се осъществи – но той няма нито вина, нито заслуга за това.

Истинският, големият въпрос е не за БСП или ДПС, и не – разбира се – за Бареков, а за това как може да живее автентичен политически живот – отвъд колониалните илюзии на днешна България.