Гагаузите са ухажвани от Турция, българите пазят в паметта си историческата родина, но всички вкупом носят в сърцето си Русия
Югозападът на Молдова, населен основно с гагаузи и българи, е като сбъднал се кошмар за всички евроатлантици. Населението тук се е обърнало в очакване към Русия и не просто избира с огромно мнозинство само русофили за свои лидери.
24 години след разпадането на СССР и образуването на молдовската държава, освен официалните синьо-жълто-червени знамена с герба по средата, окачени тук-там пред съответните учреждения, почти нищо друго молдовско по тези места не се забелязва.
Надписите пред магазините – на руски, обслужването вътре – също. Всички, дори българите, предпочитат този език за общуване помежду си. Регионалните радиостанции също пълнят цялата си програма не с единствения официален по конституция румънски език, а с руска реч и руска музика. В този хор влиза дори едничкото, създадено от местен българин, радио „Албена”, на което само името му създава някакви български асоциации, иначе програмата и музиката му са си напълно руски. Ако не се смята фактът, че всеки втори местен жител е регистрирал автомобила си в България заради по-ниските данъци и ретранслираното на местна честота радио „Фокус“, почти нищо друго българско не се забелязва от пръв поглед в българската част на Молдова.
Базовият пакет на местния кабелен оператор включва 30 програми, 26 от които са руски. Два канала са заделени за държавната молдовска телевизия М1 и частната, издържана с американски грантове „Публика тв”, които малцина гледат. Последните два все пак са български, но какви – „Планета” и ФЕН! Ако не друго, желаещите да се докоснат до духа на историческата родина българи в Молдова поне имат щастието да са в час с актуалните чалга хитове.
„Донякъде сме благодарни на България, че не се интересува от нас и почти ни е изоставила. Така се научихме да се оправяме сами“, признава местният общественик Димитър Боримечков.
Макар и да играе своята роля в предизборните периоди – колкото да посочи кой е избраникът на Москва и да осмее прозападния курс на властите в най-изостаналата и без никакви реални европерспективи страна в Европа, не руската телевизионна пропаганда обаче стои в основата на огромната любов, която местните питаят към голямата федерация, с която Молдова дори не граничи. „Това е исторически обусловено – обяснява кметът на Тараклия, българинът Сергей Филипов. – Преди 200 години, когато нашите предци са избягали тук от турското робство, царска Русия им е предоставила права, каквито дори руското селячество, впрегнато в тогавашните робски крепостни закони, не е имало. Дали са им собствена земя, разрешили им да си вдигнат черкви, разполагали са с много повече свобода от всеки друг в империята. Българите са отвърнали с отношение, което се предава от поколение на поколение.“ Макар драматичният разпад на същата тази империя да е впримчил с всичките си проблеми и бесарабските българи, нищо не се е оказало в състояние да помрачи любовта им към Русия. А за последните 100 години хората тук трябва да са имали не един повод да й се сърдят.
|
|
В началото на миналия век тя ги оставя в обятията на кралска Румъния, която окупира за няколко десетилетия тези земи. Сетне идва комунизмът, люшкащ се между сталинския терор и брежневския застой. Накрая българската общност се оказва разсечена по средата от новата граница, прокарана между Молдова и Украйна.
Кметът Филипов, родом от болградското село Нови Троян, днес в Украйна, вметва по този повод, че дядо му обичал да казва:
„Нийде от село не съм се маал, а живях в четири държави“
 |
|
| Ленин бди зорко пред Дома на културата в Тараклия |
Има и още нещо историческо – в нито един момент през всичките тези години Майка България не е проявявала особена заинтересуваност към бесарабските си събратя. По съветско време това е било обяснимо, тъй като комунистическият интернационализъм не понася национални заигравки. Но и демократичните правителства продължават тази политика. Молдовските българи влизат в сметките единствено, когато историци от ранга на проф. Божидар Димитров изчисляват колко от тях трябва да се внесат, за да се компенсират емиграцията и ниската раждаемост. Не че някой ги е попитал дали подир 200 години отново искат да стягат багаж и да се местят.
Иначе не се е родил още онзи български бизнесмен, който от патриотични подбуди да е решил да инвестира в района на Тараклия, за да помогне за справяне с огромната безработица там. Българското външно министерство така и никога не прецени, че в този град или в съседния Комрат – столица на Гагаузия, трябва да има консулство, което да обслужва многобройното българско население, голяма част от което притежава и българско гражданство.
Молдова може и да е малка държава, но пътищата й сякаш са виждали асфалт за последно по времето на Леонид Брежнев. Те са в такава разруха и толкова непроходими, че Кишинев и българското посолството там откъм Тараклия и Комрат изглеждат все едно на Луната. А и влакът – единствената читава връзка със столицата, пътува само три пъти седмично. Затова и когато в България има избори – редките периоди, в които бесарабските българи са силно ухажвани от Родината, партиите в подем им наема автобуси, които по тъмно ги откарват до посолството, за да гласуват, и ги връщат също по тъмно. Руините, в каквито са се превърнали пътищата на Молдова, не позволяват движение по тях с повече от 50-60 км/ч.
Не е нужно човек да разполага със статистика и официални правителствени доклади, за да усети колко безнадеждно изглежда тази държава. Пустеещи земи, изоставени лозя, рушащи се сгради, повсеместна бедност… От демографски срив засега я предпазва донякъде фактът, че все още е преимуществено селска страна, в която хората първо предпочитат да мигрират към градовете, а едва след това в чужбина. Но и тук немалко млади търсят препитание зад граница, признава кметът на Тараклия. За разлика от населението в България младите тук емигрират основно в Русия. Много семейства преживяват благодарение именно на паричните им преводи. Русия се оказва и един от малкото пазари наред с Беларус и централноазиатските страни от някогашния СССР готов да приеме произвежданите в Гагаузия и в района на Тараклия селскостопанска продукция и вино, които придирчивият Запад, а и България не желаят да внасят.
Така, носейки България в паметта си, но Русия в сърцето си, изглежда сякаш местното население само чака знак от Москва, за да вземе нещата в свои ръце. След като преди две години здравите демократични сили в Кишинев най-сетне успяха да изберат президент, предан на Брюксел и Вашингтон, в Гагаузия и в преплитащите се с него български градове и села отвърнаха с проруски референдум.
Макар и непризнат от официалната власт, тя бе сериозно стресната от резултата. 98% от гласувалите се обявиха за членство на Гагаузия и българския регион в оглавявания от Русия Митнически съюз. В добавка към това от няколко месеца кметът Сергей Филипов е подел и кампания за обединяване на Тараклия и прилежащите й селища с Гагаузия, която има статут на автономен регион и редовно избира свой президент. Гагаузи и българи живеят от много години заедно, женят се помежду си и имат обща религия. Дори опитите на Турция да присламчи гагаузите в своята тюркска общност са с противоречив успех – в началото на 90-те години на миналия век гагаузите действително смениха азбуката си от кирилица на латиница, но онези, които я ползват, са си все така малцинство.
Сред десетимата, които претендираха за поста на последния вот на 23 март, нямаше нито един, който да не обяви, че е русофил. Но бе избрана единствената, която руските телевизии посочиха в емисиите си – Ирина Влах. Много местни се шегуват, че славещите се с патриархален дух гагаузи никога не биха гласували за жена, но на Русия сърце не им дало да откажат. На този фон по много невероятен начин, както понякога се случва в политиката, интересите на молдовските и на кремълските власти съвпаднаха.
От една страна, напатили си от сепаратизма в Приднестровието, и опасявайки се от създаване на нова република, готова на по-късен етап да се отцепи, в Кишинев побързаха да предложат на българите единствено културна автономия, само и само да ги откажат от мераците им за съюз с Гагаузия. В началото на този месец парламентът прие на първо четене закон за създаване по земите, населени с българи, на Национален културен район. Второто четене засега е отложено в далечното бъдеще, но по този начин хем нещо е направено за тях, хем се създава, макар и миниатюрно, разделение между гагаузи и българи.
От друга страна, Москва също не е склонна да насърчава сепаратизма в юга на Молдова. Русия и в момента си има бремето, наречено Приднестровие. Тя е взела на пълна издръжка отцепилата се област, която не произвежда нищо, но пък потребява немалка част от руския бюджет. Втора такава Русия не може и не иска да си позволи. Затова пък, поддържайки проруския дух на българи и гагаузи, че и на немалка част от останалото население, и сочейки им правилните кандидати, Русия може да разчита един ден да обърне политиката на Молдова.
Във Вашингтон – най-новия молдовски приятел, обаче имат дежурен сценарий как се опитомяват региони, влюбени в Москва. Той се основава на древния принцип на моркова и тоягата. В него официалната власт го играе плашило за непослушните , а съответният
американски посланик –
добрият чичко с подаръците
Някога, когато САЩ си харесаха нашия полигон „Ново село” за военна база, а пенсионерите в околните села скочиха като попарени срещу тази идея, Америка приложи успешно сценария и в България. Кметовете на тези селца, невиждали никога до момента интерес към себе си от когото и да било, бяха ухажвани най-нежно от американската амбасада. Тя им подари факсове, принтери, компютри. А накрая ги заведе и на екскурзия в Америка, за да им покаже в каква топла атмосфера на дружба и сътрудничество съжителстват тамошните селца и прилежащите им военни бази. След което вече не се чу някой да има нещо против американските войници в Ново село.
В Тараклия и Гагаузия американският сценарий се следва доста по-плътно. Там най-напред се появява плашилото, а едва след него пристига чичкото с подаръците. Срещу кмета Сергей Филипов например бе образувано дело, че заради нова градинка в центъра на града бил изсякъл няколко изсъхнали дървета. Прокуратурата проточи разследването с години (съдът трябваше да се произнесе по случая на 16 април), достатъчно дълго, за да се отвори мегдан за действие на г-н Джим Петит – американския посланик в Кишинев. В Комрат пък миналия месец бе арестувана дясната ръка на президентката Ирина Влах – Сергей Бозаджи. Макар следствието срещу него да е държавна тайна, се знае, че го обвиняват в държавна измяна – вероятно свързана със сепаратистка дейност. Срещу самата г-жа Влах обаче властите нямат претенции. Затова пък интерес към нея има същият г-н Петит. Всяка седмица той снове между Тараклия и Комрат, разнася видими подаръци под формата на компютри, факсове, принтери, а може би и други, по-невидими неща. Тъй като Сергей Филипов е по-отдавна кмет, вече е бил заведен на традиционната за непослушни кметове екскурзия до Америка, след която те стават вече по-послушни. Ирина Влах е отскоро на поста, тъй че нейната опитомителна екскурзия тепърва предстои. След разходката до Вашингтон и обиколката из Държавния департамент, където видял колко мирни и добри са хората, трудещи се за благото на света там, г-н Филипов вече не гледа с чак такова подозрително око към Америка. Харесал е страницата на американското посолство в Кишинев и редовно споделя в профила си снимки от нея. Дори вметва: „Имам двама братя, но американскиятпосланик го виждам по-често от тях.“